Лалка Павлова

В живота на всеки човек идва един момент, в който той неволно обръща поглед назад, за да обгледа натрупаните зад гърба му години и да направи своята равносметка за изминалото време. И ако за по-голямата част от хората това е личен проблем, забранена територия за чуждите очи, то при твореца е тъкмо обратното.

Живял винаги под будния наблюдателен и критичен поглед на обществото, той се чувства длъжен да сподели своята честна равносметка с читателите си. И не просто да я направи, а, както казва Христо Ганов, да разголи душата си пред тях „до дъното на самоанализа, до сърцевината на истината, до студения връх на огъня на изповедта”.

Такъв тип книга представя пред нас белетристът Георги Стойков, този път влязъл в амплоато на поет, който се опитва чрез синтезирания изказ на лиричната изповед да направи своя житейски „отчет” пред онези, които по някакъв начин са пресичали пътищата на битието му, както и за онова, което е придавало смисъл на дните и нощите му.

Неслучайно Георги Стойков е озаглавил книгата си „Плач на жерави”. Думата „плач” не означава само физиологичен израз на натрупана болка, тя е и своеобразен призив към Съдбата да прояви разбиране за причините за допуснатите грешки от човека, израз е и на своеобразна молба за прошка и благослов, свързани с бъдещето.

Затова в поетичния свят на „Плач на жерави” съдържанието на думата придобива различни смислови нюанси - като вопъл, стон, ридание, но никъде в стиховете на Георги Стойков не можем да открием дори и подтекстов вариант на хленч или циврене.

Защото стихосбирката представя една силна и горда личност, неспособна на фалш и дребнаво самоунижение. Втората част от паратекста е свързана с образа на жерава. В традициите на различните народи той е натоварен с богата гама от символни значения, но основното от тях е свързано с факта, че жеравът е прелетна птица и поради това става израз на цикличния характер на изпитанията на живота.

При него е налице характерна двойственост - сбогуване с едни места на битуване през есента и завръщане отново при тях през пролетта. Именно поради това той се възприема и като символ на възраждането и безсмъртието, на устойчивостта на живота, а коронованият жерав обединява трите атрибута на словото - красота, звук и движение.

В иниционните традиции на много народи той се свързва със себесъзерцанието и с познанието на човека както за себе си, така и за Бога. Смята се, че човекът е разбрал словото на Бога в момента, когато е опознал себе си.

Позовах се на тези имплицитни внушения на заглавието на стихосбирката на Георги Стойков, защото те дават ключа за тълкуване на отделните поетични текстове.

Сборникът съдържа 45 стихотворения, които не са разделени на цикли, а подреждането им следва логиката на самия живот - започва се с това, което го остойностява и му придава смисъл, като тази основополагаща тема след това е видяна през призмата на конкретното и индивидуалното, свързано както с обществената мисия на твореца Георги Стойков, така и на неговия интимен свят.

Още първото стихотворение -„Автопортрет” - показва, че неговият лирически говорител наистина е решил да „разголи” до край душата си, да достигне „ до сърцевината на истината, до студения връх на огъня на изповедта”.

Прозаикът Георги Стойков (носител на толкова много награди за своята белетристика!) не се заблуждава в самооценката си и чистосърдечно признава: „Стихове пиша, ей така, между другото…” и затова „няма финес възторгът ми, нито римите са изящни”.

И като честен човек, който никога не е влизал в политиката за лично облагодетелстване, директно заявява, че изповядва „социалистическия идеал” и презира „неистините”.

Едно такова публично признание във време, когато политиката стана търговия, а социалистическите идеи се смятат за престъпна идеология, прави чест на човека, общественика и твореца Георги Стойков.

За него точно този идеал е придал смисъл на живота му, превърнал се е в негово верую, от което никога и за нищо не би се отрекъл или предал. И може би затова този реален, доказан в личния му живот факт, е станал причина за съхранената вяра на хората в него.

Той някак органически се слива с онова, което пълни с радост и възхищение душата му - българската природа с набъбналите пролетни пъпки и залюлените върху клоните на дърветата „червеношийки и диви гълъби”.

Пословичната му обич към България намира своите превъплъщения в поредица от образи, свързани с личната биография на твореца - с бащиния дом, превърнал се за него в истински храм, над който изгряват и залязват звездите; със съхранената памет за приноса на дедите му, за да остане „жива България в нас”.

Има нещо магическо в преклонението му пред бащината земя и ореха, посаден още от дядо му, в синовната благодарност към почернялата от теглила и кърски труд майка, която не е видяла спокоен миг „ни в летен зной, ни в зимен студ”, в умилението, което предизвикват у него спомените за нисичката къща и стобора, край който „Вит ромоли”, за черницата, в чийто връх щъркът е свил своето гнездо.

Въпреки трудностите в последните десетилетия от битието на Отечеството, когато българинът бяга от селата и в тях царят „бурен, изоставеност, тегло”, неговото сърце отказва да приеме набиващата се в очите пустош,защото душата му още чува в утринта как свирука кацналият на крайпътната топола кос, а вечер от стръкчетата увехнала трева се понася музиката на гъдулката на щурчето, едно „наивно малко чудо”, което внася капка радост в изтерзаната душа на твореца и ражда онези мили спомени, които го топлят в студенината на днешните дни.

Като някакви съкровени видения от миналото пред погледа на душата му се възправят и божественият чучур с дъх на здравец и босилек, построен някога от пра прадядо му, край който вечер се трупат хората, за да си налеят „благодат”; и онази черника, посадена от дядо му, под която се събира цялото село по време на празници; и онази „ода на радостта”, родена от любовните ласки на гълъбите, които с премрежени очи докосват гушките си и „хич не се срамуват” от хората.

Паралелно с тези идилични картини в голяма част от стихотворенията зазвучават и горчивите разочарования от настоящето, в което хората са принудени да „цепят стотинката на две”, усеща се болката от несигурността на живота, в който „добрини няма - отвсякъде дебнат беди”, напластява се черната тиня от приятели, предпочели парите, ордените и славата, вместо човешкото достойнство, трови душата му някаква безпомощност пред позора на днешното време, в което българинът се научи да коленичи и да свежда глава, да продава бащината си земя и пред проклятието на Балкана унизително да мълчи.

Като гвоздеи се забиват в съзнанието на читателя болезнените въпроси на човека и твореца Георги Стойков:

Къде сте, другари мои, съидейници мои?
Защо забравихте усмивката ми?
Книгите ми, дето ви разплакваха?
Защо забравихте тази пътека,
по която мъжки вървяхме?

Резултатът от неполучените отговори получава визуални и слухови измерения в една забележителна поетична картина:

Стенат голите тополи -
люшкат клони над реката.
Жерави проплакват горе -
клин забили в небесата.

Пусто, скръбно е полето
със тревите осланени.
Залезът кърви в небето.
Хора - в скърби потопени.

Мрачните краски на настоящето обаче не могат да затъмнят очакваното бъдеще, защото творецът Георги Стойков знае, че с книгите си е засявал „бразда след бразда”, а от семето на буквите „из просторите на звездна Мизия” ще поникне плодоносно жито.

Защото знае, че въпреки студените ветрове на времето, лизнали изпотеното му чело, той е свършил своята работа на земята и е оставил диря, по която ще тръгнат безброй сърца:

А щом сърцата тръгнат на поход,
дръзка промяна чака света.

Наскоро гледах един епизод от документалната американска поредица „Срещи с извънземни” и ме впечатли една мисъл: „Науката, колкото и реалистична да е по своята същност, толкова е и оптимистична”. Мисля, че тя изключително много приляга на семантичните внушения на стихосбирката на Георги Стойков „Плач на жерави”.