Илко Капелев

18 ФЕВРУАРИ ИЛИ ИЗДИГАНЕТО НА ДЪЛГИЯ ПЪТ

Ослепявам защото
от чистата плът на небето
към очите ми прииждат красиви съзнания
студ.
Бавно смъкват одежди
костите на ширинето.
Денят набива мокри боти
по моста на изгрева -
забравил е, че тук маршируването е забранено,
подрежда картини от счупени слънчогледови парчета
на Драконовото плато.
Дългият път се издига над стрехите копринени.
В първата цъфнала нива изригва едно птиче ято
и крещи към моя приятел,
художника Калуд:
Луууд, луууд…

В дванайсет часа под черните крила на слънцето
сядаме на общ обяд, ние -
квичащата на милион езици диаспора

птици
зверове
хора

***
Птици
Катерят се в сърцето ми.
Следи оставят с нокти.
Адресират
своите послания до бога.
Искам да отворя
клетката на своята душа
и те да отлетят на свобода…
Ала не мога.
И сядам до орела, за да си побъбрим
като човек и хищник.
Но той е сграбчил ъгъла на сухото стърнище
и го опъва към небето. Клето
в гърдите ми шумят крила.
Състезавам се със тях.
Маранята е така усилна,
че от облаците
пониква перушина,
после пада дъжд,
намокря перушината
и перушината
се превръща в троскот.

Корените на дървото се разстилат
като пътеки към звездите.
Една от тях
скача
от ламаринения покрив на небето
и изтръгва всички спомени
от сърцето.

Духът
няма намерение да спре да духа,
докато будилникът
не изписка диво. Като кукумявка.

…Искам някой тук да ме събуди,
да ме измъкне от студената канавка
на тази тъмна свобода,
в която
гъмжи от червеи…

***

В памет на родителите ми,
които вече се разхождат по небето…

Днес мама щеше да застане под лозницата
и да напълни кошничката на сърцето ми
с чисти гроздове.
Днес мама щеше да ми набере смокини
и да ги поръси с бяло слънце.

Като господарка на градината,
тя прибираше деня привечер
в къщата ни.
И развеселяваше баща ми
с приказки за борове и птици,
съчинени от самата нея…

Откакто тя се вдигна сред звездите,
утрините тук са мълчаливи.
Тревите тук израснаха високо
и скучно пеят птичките във ореха.
Как ли преживяват с тате горе?
Как ли се разбират горе двамата?
Той всяка вечер тук се причестяваше
с гроздовка…,
която мама някога отнемаше.
Но горе няма кръчми.
Забранени са казаните ракиени,
в които на земята всяка есен
тате си приготвяше ракия…
Аз трябва в тази пълнолунна вечер
да ги спомена с усърдни думи.
А призори във изгрева на слънцето
да опаковам пратка до звездите:
шише ракия, хляб и чисти гроздове…
И да ги изпратя
по някой услужлив и весел ангел
до моите два бога…

Чакалите изтръгват остро мрака,
надвесен над полето…
Аз вдигам месечината и пия
с надежда за небето.

29 август’09 г.
Ахтопол