Лияна Фероли

Гошо Талев и свободата-отговорност отново и отново да избираш доживотния живот

Нощта, оплела сънните дървета,
виси над мен като рибарска мрежа.
Изплували по края на небето,
звездите любопитно ме поглеждат.
В какви посоки, по какви маршрути
във този дивен свят да те намеря?
Все ми се струва, че си тръгна утре -
и сигурно ще се завърнеш… вчера.

Г. Талев

Нищо от изреченото и изписаното слово не се губи, не изчезва. Дори и когато четящите го са малцина. Защото то е много повече от това, което ни изглежда или си представяме. Макар и да е само под формата на думи, идеи, звуци, мисли, то пак си остава едно “поведение” на духовното битие, което е същността, “канавата” на материалното.

А когато словото е изричано от мъдри и талантливи посредници между световете, то е с още по-голяма значимост и необходимост. И остава съхранено за много по-дълго във времевите анали.

Сигурна съм, че това се отнася с пълна сила и за кърджалийския поет, писател, журналист, краевед и преводач от руски език Георги Талев, който на 3 април 2017 г. стана на 80 години. Но това ще си проличи в пълна степен след години, когато изследователите на неговия живот и на неговото творчество ще успеят да обозрят напълно разностранно му природа и дейност.

Освен десетия превод на Пушкиновия „Евгений Онегин”, един от най-добрите по мнението на специалистите, някои други негови преводи от руски, 11-те му книги (поетични и белетристични), той остави и огромен архив неиздадени свои творби и хиляди свои аудиозаписи в БНР. Необозрими са неговите оригинални идеи и философски размисли за така трудно познаваемото ни житие-битие.

Като всеки преживяващ болките и радостите на света творец, Гошо също премина през много изпитания, разочарования, но и признания за таланта му, особено от наследниците на Пушкин в Русия.

Макар че той изобщо не търсеше почит, защото смяташе, че истинското признание за твореца е в невъзможността едно творение да бъде отречено или незабелязано. Затова и не се ласкаеше от хвалебствията по негов адрес, знаейки добре, че истинският талант повече расте в тишина, а не в кресливата почит.

Беше сигурен и в това, че човекът идва на този свят да даде на другите своите 36 градуса на любовта и дарбата си. И че само като ги раздава, става още по-жив и жаден за живот.

Едно от големите му прозрения бе и в това, че тази топлина на отдаването, служенето на другите, е особено нужна и на литературата, културата, изкуството, защото те ни защитават от небитието, компенсират болките от неразбирането, непризнанието, от мъчителното себетърсене и самоосъзнаване.

Много горест, но и много възторг събра, изпита и понесе достойно Георги Талев в живота си. Както и много мъдрост, защото беше осъзнал, че началото и краят му винаги са една цялост, осъществена най-вече в онези „сетни две минути - най-хубавият миг на края”, който се превръща в ново начало, за да продължи вечността на неунищожимия живот.

Защото беше прозрял, че “смъртта е безсмъртна”, че „новото оттатък”, всъщност, е настоящият ни „доживотен живот. А когато вярваш в това, имаш и свободата, и отговорността отново и отново да избираш живота. Дори и когато, като любовта, той често боли, но пък така най-добре се осмисля и разбира.

Макар че Гошо често с тъга възкликваше: „Ех, да можеше книгите да се ядат…”, смяташе творците необходими като хляба. Но не като физическия, а като духовния хляб.

Затова използваше енергията на думите по най-добрия начин и стигаше до изначалните, същностните принципи, ръководещи земята, и небето, и придаващи цялостност на хората, стигнали до тях.