Стефан Савов

След всяко нещастие като това, което сполетя Народния театър, много приказки се издумват, много начини се намират, които биха предотвратили това нещастие, но… всичко е вече късно. Съдба!

Отиде си Васил Кирков. Знаехме защо си отиде тъй рано, знаехме кое го сломи, чувствахме неправдата и гаврата, извършена спрямо него - нищо обаче не направихме да поправим злото, да запазим поне останалите малко големи хора, стълбове на нашия театър.

Отиде си и Сава Огнянов. Сълзи се изплакаха; безброй въздишки се откъснаха от наболели, поради голямата загуба, сърца; тържествени думи се казаха; хиляден народ се изреди да го види в последната му роля, а други хиляди с присъствието си на тържественото му погребение засвидетелстваха безграничната си почит към него.

Но все пак той си отиде. Какво направихме ние да спрем фаталния ход на неговата съдба, да попречим на смъртта да грабне тъй рано великана, човека, когото всички обичахме, комуто всички се кланяхме и когото боготворяхме?

Уви - нищо. Той загиваше, а ние гледахме. Гледахме, без да му помогнем, като сковани и нищо не направихме. Дали защото е чувствахме неспособни да помогнем или защото се страхувахме ние, слабите, да подадем ръка на великана, или пък у нас всичко е тръгнало на провала по един страшен наклон, дето никой не може сам да се спре, камо ли да помогнем другиму?

Или нашата действителност е толкова грозна и страшна, та и с пълни гърди да ревем за помощ, никой тук не би ни чул? Сигурно е последното.

Оставихме го сам - ето истината. А той трябваше да живее. Последните години, когато трябваше да почива след дългия път, изминат в творчество, когато трябваше само да се радва на плодовете на своя грамаден талант, той биде заставен да играе и да играе всеки ден и всяка нощ, за да живее!

Дори трябваше да играе не за неговия ранг роли, само да играе, за да живее, защото не играе ли - трябваше да бъде вън от театъра, да прегърне мизерията!

Толкова души се хранят от държавната трапеза, годни и негодни, толкова надници се раздават на хора, за да седят по кафенетата, за Сава Огнянов - за единственият - една заплата не можа да се намери!

Нещо повече дори: за да играе, трябваше той, колосът, великанът на театъра да се моли и унижава пред някои на власт малчугани, да ходят и му уреждат контракта в Министерството!

Това беше съдбата на Кирков, на Огнянов.

Не ще ли бъде така и с другите?

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, 09.04.1933 г.