Георги Майоров

Много апостоли на вярата са писали евангелия. Велин Георгиев пък с песен до песен апостолски реди своите кодове и поставя творчески знаци към върха на поетичното изкуство. Мнозина сме виждали и как след гръм ехото заглъхва.

Творчеството на този писател обаче ни омълня и ехото му не заглъхва, а непрестанно облъхва Софийското мъгливо поле, кърви в зиналия западен Залез на България, със зъби къса позлатените железни пръчки на Европейския кафез за отглеждане на родни папагали, буди България и света с акорда: ,,Тук съм!”.

Аз не казвам къде е. Това се определя от единствения правдив съдник - творчеството, от книгите му, чието ехо и в мен не заглъхва още от времето, когато на Борис Христов тромпетът беше оръжието за борба с недъзите на обществото, а Велин Георгиев със социалния шедьовър ,,Чужда кръв” разтърси спокойната галерия на властимащите в театъра на живота и без да го искат се вля в тъй наречената Първа априлска вълна поети.

Кодовете в книгата ,,Код” напомнят фрагментите на Атанас Далчев със своята експресивност, независимо че ги нарича ,,пометнати стихове”. Те са мъдро ,,тропосани” тристишия, направили своя завръз в сгъстения облак на мисълта.

И не са извадени с гинекологична стъргалка, че да са ,,пометнати”. Те са вадени истини от душата му, с опън след опън обезкосмяващи вълнясалата порода на нашето съвремие.

Затова някъде кодовете пробождат до болка, другаде съшиват кървящи рани, проявяват рицарство, та със снизхождение полагат шпага пред духовното клошарство.

Дори да са подобие на хайку стиховете, те са нещо повече - есенцията, изцедената ,,утайка от добри намерения”. И до сега ни напомня: ,,Още съм още!”

Същевременно Велин Георгиев има и ,,Обърнати върхове”, в които друг своеобразен код ни казва, че кривите пътища са прави.

Те са една всеобхватна метафора за творчеството в плиткото, където поетът дълбочинно търси върха, понеже арогантният ни свят се намира в своя зенит и можем да си представим къде следва да търсим обърнатия му връх.

В такъв свят авторът може да бъде квартира на щурец, двойник на Малкия принц, ,,хубав недостатък”, невидимо стихотворение, разпятие на кръста с придверие към Ада, Адамово ребро за множене на стиховете, непрестанно пътуване към ненаписано стихотворение.

Защото в избраното в ,,Знак” мисълта идва след думите. Тя е отлетяла много напред и когато се изговорят, думите вече са ехо. Трябва да догоним ехото на мисълта, за да прозрем същността на думите. Те непрестанно обикалят вселената.

И поетът Велин Георгиев си остава като непроучена докрай планета в слънчевата система на писателите. А е толкова земен. Сериозен и игрив. Като актрисата-рис в мотриса:

Родопски бисер
из нея щъка.
Хубава, писана.
Красиво бъркаща.

Стихът ни омагьосва, красиво бърка в сърцето, в душата ни. Чудак! А щом се е избрал и се назовал ,,Единак”, нестандартно продължава да пише ,,денонощно по вятъра”. Стихове драма, с драматично развяло се знаме, сред заседнало в блато време. И пак търси път. Накъде?!

Спасение може да има само ако човекът стане друг човек. Но не и с Велин да се случи. Той е по възвишено духовен от херувимите, намира се над тях. Сам Бог без бог. И от високото вижда не раззиналия се кървав хоризонт, не и озоновата дупка в космоса, а голямата пробойна в духовния свят на най-младото българско поколение, в бездуховността въобще.

И поетът-бард трябва да бъде човеко-чакал, за да пребъде. Та колкото повече се взираш, образът му става все по неясен. Защото Велин Георгиев е ясен като блеснал в карнавална зала меч. Реч като сеч. Светкавица. Гръм и далече отлетяло ехо. Отекнало подобно на Дантевия Ад.

За да ни напомня - и в миналото, и в днешното: ,,Тук съм!”. Че и в мълчанието на света за него, да го чуваме и виждаме. Обозначено и прогласено начало, но без край, който създава и изговаря думи небовишни.

Сам е невидимо стихотворение, извадено Адамово ребро, като откос божествено се бори със сюрреализма, за да го видим като ,,Поет на ръст” и да докоснем неговото страдание.

Не му е нужна и глутница. Сам вие. По-силно от нея. Зове съдбата си насреща. За да я победи. Той, единакът, ,,неизкуствен за изкуството”. И в капката - вселена. Изписана на еднострунка, но със свой апел към читателя:

Улови ехото. Ехото идва оттам,
където животът не свършва.

Не свършва, защото дори коренчето му ,,в камък” се вкопчва.
Като стих до стих е редил и своето петокнижие до книгата ,,Пълнолетие”. Да не вярва човек.

Велин Георгиев на 18 години - колкото години направи създаденият от него в къщата на Дядото Национален литературен салон ,,Старинният файтон”. Съдба? Не! Крупен Крупнишки инат.

Може да загине, но пак ще победи. А ние, неговите почитатели, като в баладата, кротко раните му ближем. Но това беше преди три години, когато наброяваше 900 представяния, а до днес поетът във ,,файтона” отслужи и войнишкия си дълг към словото.

Навърши 20 години. Стана хилядник. Зад себе си има полк верни защитници на нашите Букви, на нашето Слово, на България. Заслужава и орден ,,Знаме на труда”, но не зная в днешно време дали трудът се почита човешки, по български етикет. Защото Велин Георгиев продължава да служи - честно, добросъвестно, с открита душа и сърце.

В това петокнижие отново намираме кодовете на всеотдайността към литературата, към творците. Много от встъпителните думи за представяне на многобройните ,,герои”, стъпили на капрата на файтона, са упоителни есета.

И се учудваме как така непрестанно намира сили да разнищва толкова много словесни знаци в развитието на българския литературен живот - седмица след седмица, месец след месец, години. И не ,,файтонът”, а сякаш поетът е в младото ,,Пълнолетие” с петата книга на своя вихрогонен Пегас.

Есета, като ,,Есе за Асен” Кисимов, за Кинка Константинова, за ,,Поетичния олтар” на Воймир Асенов, за Слав, Свинтила, Свежин, Джерекаров, Емил Розин, Ефрем Каранфилов, Надя Неделина, Богомил Нонев, Николай Парушев, Владимир Голев, Николай Хайтов, Салис Таджер, Йордан Янев, Иван Динков, Веселин Андреев. И още, и още.

Есета кратки, ясни, ударни, звънтящи, отекващи в паметта ни. Тези представяния са най-необходимото днешно съкровище, грижа за паметта на българина - обновил се, та се разродил и забравил къде се намира. И Велин Георгиев стоически ни напомня, че все още сме в България.

Емблема на древността в Европа, която не бива да изтриваме. Иначе ще затрием себе си.

Може би някои ще помислят, че лиричният герой героизира себе си. За това спомага и директното деклариране - аз съм, всичките други ви няма! Това обаче е неговата жестока самоирония.

Той съзнателно и проникновено се самоизмерва с величините на творци, че иронията му казва: ето ме, разгърден, но още не съм възседнал вашия великански дух. Не се страхувайте!

Той само доказва, че още може и остава жив сред живите! А какво по-хубаво от това? Нека пребъде!