„СЛУЖА ЧЕСТНО НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО…“
„Бягащи хоризонти” се нарича новият публицистичен сборник на Петър Андасаров, изд. „Захарий Стоянов”, 2016 г., обозначен и като първа книга от предстоящата му поредица творби
В предговора „Необходими думи” авторът обобщава: „Живях в своето време, гледах го в очите, населявах него, събитията и личностите му в своите творчески писания. Поднасям ви ги такива, каквито бяха. Няма да ги напудрям, нито ще си служа с оперативен инструментариум. Знам - в такъв случай - вместо да изпиша вежди, ще извадя очи на същото това време: с истините и грешките, с приповдигната радост, обиди, заблуди и огорчения”.
Произведението е съставено от пътеписа „Брегове, хора, градове”, от пътните записки „Бягащи хоризонти”, дали името на този том и пътните бележки „Писма от Елешница”.
Първите две части изобразяват Андасаров като добронамерен, мирен странник. Тръгнал към спомените си от различни краища на света през 70-те и 80-те г. на миналия век: СССР, Турция, Италия, Англия, Франция, Швеция, Монголия, Алжир и на много още места.
Той броди по света с отворени очи, а заедно с него и ние се потапяме в историята на отделните народи, архитектурата и обществения ритъм в посетените градове, социалната картина, духовността. Особено чувствителен е пред проблемите на хората от крайните квартали и неприкрито горд с успехите на българските инженери и строители в развиващите се страни.
От аплодисментите, които жънат фолклорните ни представители на престижни сцени и от правото на нашенеца да гледа с авторитет чуждоезичните си съвременници. И да заключи във финалните редове на пътеписа, че „няма по-голям празник от това - да имаш своя родина и да живееш в нея като свободен човек”.
Именно човека, макар и ненатрапчиво, поставя Петър Андасаров в центъра на своите бележки. Интересува го с какво си приличат хората по отделните географски ширини и какво ги разединява. За какво мечтаят и какво осмисля живота им.
А той би бил безцелен, ако няма общ мир и хармонична равнопоставеност. Ако не се загърбят стародавни различия и идеологически догми в името на бъдещите поколения - който гледа само назад, не може да върви в пулса на бъдещето, нито да мечтае за съвършенство.
В посетените държави авторът е носител на маслиновата клонка като най-висш символ за приятелство и добри намерения. Над всичко и всички по редовете грее емоционалната палитра, често приличаща на възторжен свободен стих.
Книгата сякаш е звънтящ коловоз, по който спомените долитат от хоризонта на време и пространство. Озаряват като фойерверки вътрешния ни мир и бързо отстъпват място на следващите. И така - до последния словесен акорд…
А „Писма от Елешница” са чудесен пример как се опазва родовият корен. Как и в мегаполиса спомените остават живи. Понякога болящи, а понякога разтапящи вкоравените ни сърца пред иконите на бащи и майки.
Дишащи в ромона на отлетялото гладно детство, сред полуизтлели случки, или в тревогата за настоящето, която пари от „Дългата сянка на минарето”.
Споделеното тук е пъстра фолклорна шевица, примесена с минало, с имена на достойни люде и разкази за обновяван някога край. Цветна градина в една България, която помним, ала няма как отново да се върнем в лоното й.
А какво ще е бъдещето, трудно може да се предскаже… Затова пък „Бягащи хоризонти” е не само интересна, но и достойно написана книга - с оценките си за един отминал вече свят, с чувствителността си и чистотата на впечатленията. Затова с интерес очакваме и следващите от поредицата творби…
