Георги Цанков

Несъмнено трябва да разкажа по-подробно за първата си незабравима среща с прозата на Банко П. Банков. Имах честта няколко години подред да бъда член на журито в уникалния и до днес за българските условия Национален конкурс за издаването на нов, непубликуван роман от български автор, организиран от корпорация „Развитие”.

След безвременната кончина на професор Тончо Жечев, председател на журито стана Атанас Свиленов. Участваха още Блага Димитрова и Божидар Кунчев, както и журналистът Начо Халачев.

За наше учудване, конкуренцията беше невероятно ожесточена - от благородното съревнование се родиха шедьоври на литературата ни като „Естествен роман” от Георги Господинов, „Синеокият слепец” от Димитър Бочев, „Поп Богомил и съвършенството на страха” от Владимир Зарев, „Виявици и фучавини” от Евгений Кузманов и още немалко други.

Моето голямо откритие през 2000 г. беше романът „Банална грешка” от Банко П. Банков. Отлично знаех, че авторът е професор в Университета по архитектура, строителство и геодезия, свързвах името му най-вече с хубавия игрален филм „Съседката” от 1988 г. на режисьорката Адела Пеева, който очарова зрителите не само с виртуозното изпълнение на Велко Кънев и Георги Русев, но и най-вече със смелото навлизане в болните за обществото теми, с ясното послание, че обикновените хора в България не са щастливи.

За повестта „Циганско лято” и за нейната екранизация ще поговорим повечко по-нататък, а сега да продължа за „Банална грешка”. Всички в журито бяхме единодушни, че романът е събитие. Разбира се, имаше и колебания дали авторът не е прекрачил прага на допустимата откровеност.

По онова време все още живеехме с доста свенливи представи за онова, което литературата може да изобразява от интимния живот на хората, малцина от нас познаваха поразяващата правда на произведения като „Разпятие в розово” на Хенри Милър, „Жени” на Буковски или „Лолита” на Владимир Набоков…

Мисля си като препрочитам отново „Банална грешка”, че Банков е най-близко до прозренията на Набоков. С невероятно психологическо проникновение той се вглежда в душевността и в сексуалността на треньора по плуване и университетския преподавател Петър Желязков, който от образцов съпруг и баща се превръща в треперещ от страст мъжкар, луднал за ласките на една „млада щъркелица”, „полужена, полугаменор”.

Всъщност, темата може да даде повод за написването на поредното булевардно романче, еднодневка в годините на безразборното нахлуване на подобни бездуховни съчиненийца в периода след политическия преход.

Разговаряхме дълго с колегите от журито за дързостта на белетриста, за освободения му език, за смелостта да казва нещата от най-интимната сфера с истинските им имена - и нямаше как да не го наградим.

Сега, седемнайсет години по-късно, този роман не е изгубил нищо от свежестта и новаторството си - той е психологически етюд, доближаващ автора до прозренията на такива незаслужено пренебрегвани предшественици като Георги Райчев и Георги Стаматов.

Същевременно „Банална грешка” е ново начало в градската ни проза, която - ако мога да се изразя така - се освобождава от своята провинциалност (по-късно ще осъзная, че и преди това, още в годините на „победоносната теория” на социалистическия реализъм професорът е вървял неотклонно по този път).

Образите на Петър и на Надя, драмите в семейството на преподавателя по плуване, сблъсъците му с ръководителя на катедрата доцент Бръчков се развиват на фона на „безнадеждно затлачен политически преход, все по-осезателна оскъдица, почти бедност, лицемерие и бързи печалби”.

Макар политиката почти да не се мярка директно в романа, диагнозите на хуманиста за болестите на обществото са безапелационни, а темите за цената на свободата, за допустимите нравствени компромиси са не по-малко важни от поразително правдиво описаните гърчове на плътта.

Естествено, за да сътвориш подобен роман, трябва да притежаваш огромен житейски опит, както и трупано десетилетия белетристично умение, и най вече - Божия искра. Вероятно щях да приключа дотук с впечатленията си от Банков, тъй като времето е толкова динамично, че не можем да следим всички литературни новости, особено когато разпространението на българските творби не е на висота.

Помогна ми случайността, която отново ме срещна с писателя в навечерието на неговата осемдесетгодишнина. Каква ирония на съдбата - той издава книгите си в малки тиражи и щедро ги раздава на приятели и ценители, макар да си мисля, че обществото е просто задължено да му окаже подобаващо внимание.

Наистина има немалко заслужени отличия - през 2015 г. става първият носител на Националната награда за белетристика и драматургия на името на Димитър Димов - ще се опитам да ви убедя, че това изобщо не е случайно, тъй като между двамата съществуват неоспорими естетически паралели.

Романът му „Зряла възраст” пък бе удостоен с Националната награда „Николай Хайтов”. Има и други призове, но засвиделстваното му признание не е достатъчно.

Все пак, да продължа с паралела между него и Димитър Димов. Убеден съм, че това са двамата съвременни белетристи, допринесли най-много за извеждането на проблематиката в нашата литература извън тесните балкански рамки, за поставянето на националните ни проблеми в световен контекст.

Причините за това са доста сходни: както Димов - заради образованието си - е тясно свързан с Испания и въобще с Европа, така и строителният инженер Банков специализира в Полша и във Франция, обиколил е огромни територии от Заволжието до Атлантика и от Ледовития океан до Средиземно море.

За да напише „Тютюн”, Димов прави страхотни проучвания на тайните на толкова доходоносното тютюнопроизводство, но същевременно се запознава отблизо и с битието на работниците.

Не по-малко близко до работниците е и Банков, стажувал по строежите на медодобивния комбинат край Пирдоп, химическия в Димитровград, оловноцинковия край Пловдив и Нефтохимическия край Бургас…

Тези двама наши писатели никога не гледат на обикновените труженици като на екзотични птици от висотата на университетските си катедри, те десетилетия наред живеят с техните грижи и тревоги. Затова са толкова силни и незабравими образите на обикновените хора.

И същевременно съдбата на малкия човек неизменно се свързва с големите проблеми на епохата. Но - особено при Банков - това никога не става патетично, фалшиво, той сякаш не е чувал за постулатите на социалистическия реализъм.

Бодрячеството, измислената героизация, лакировката са му дълбоко чужди, тъй както в последния си роман „Низината” - все още недооценен от критиката - Васил Попов показа безмилостно истината за работническия хомот, така и Банков от първите си крачки в литературата следва теорията на Стендал за огледалото, което отразява без следа от фалш всички кривини по пътя.

В продължение на няколко месеца Банко П. Банков ми изпрати повечето от досегашните си книги. Други успях да открия из антикварните щандове. Установих, че до този момент е издал 26 заглавия и сред тях няма нито едно случайно.

До каквото и да се докосне, оставя своята неповторима следа - разкази, новели, повести, фантастика и приказки за деца, драми и комедии, романи. Невъзможно е да се осмисли всичко това, ако човек не се захване да пише монография, каквато несъмнено този забележителен мъж заслужава.

В следващите редове обаче ще се огранича с по-мащабните обобщения, няма да правя пространни анализи на сюжети, няма да проследявам подробно биографиите на толкова многообразните му герои.

Без съмнение - картината на българското битие (не само на съвременното, но и на историческото, тъй като пиесите му дават нови, неочаквани трактовки на важни исторически събития) е тъй пълноводна и колоритна, че хората от бъдещето ще могат по книгите му да си дадат по-ясна представа за миналото от сухите съчинения на историците.

И най-важното: те несъмнено ще почувстват, че с тях разговаря вещ сърцевед, който еднакво добре познава въжделенията и страданията както на „бачкаторите”, така и на интелигенцията.

Рядко се срещат писатели, които да не се поддават на моментни политически страсти, но струва ми се, че Банков е пример за именно такъв екземпляр - той се стреми да остане докрай обективен, да дири винаги социалната мотивировка на личностното поведение, да не държи проповеди - нито нравствени, нито политически, а да посочва с хладнокръвието на патоанатом пороците и възвисяванията през различните епохи.

Има и още нещо, което мога да нарека негова запазена марка. Банко П. Банков не се отнася към литературния текст като към „свещена крава” - той непрестанно внася промени в новите издания на старите си книги, в характеристиките на персонажите постепенно се трупа придобивания от автора през годините житейски опит.

Разбира се, в никакъв случай това не означава разкрасяване на текста под „диктовката” на политическата диктатура. Достатъчно е да сравните издадения през 1987 г. роман „Нито първи, нито последни” с преобразяването му през 2015 г. в „Зряла възраст”. Банков заявява открито, че се е освободил от автоцензурата, че е вложил в новия текст „прозряното в следващите години”.

Така е и с повестта „Циганско лято” - първопричината за създаването на филма „Съседката”, - която в новия си вариант ми изпрати като „Скътано лято”, пък аз го посъветвах, въпреки страхотно убедителните стилови промени, да си остави старото заглавие.

Така е и с повечето от разказите и новелите в излезлите досега томове, представящи непреходните му открития - „Поданици на отписано време” и „Нагоре по нанадолнището”. Ще ми се тези произведения да стигнат до колкото се може повече читатели.

Забързани да следим шеметните метаморфози на съвременния политически и социален живот, който ни поднася толкова много катаклизми, забравихме генезиса на днешните проблеми. Вникнем ли в сюжетите на Банков, ще разберем много неща, особено ако четем интелигентно, без да разчитаме на дидактичността на писателя.

Нека чуем изповедта на онзи, който вдъхва живот на десетките си герои: „Старите ръкописи са деца, които сме обичали ревниво, надявали сме се да литнат до най-далечно кътче на България и, защо не - да обиколят света. Да засмеят горчиво стиснати устни, да попият детска сълза, да се чуе смях от сърце.”

Почти изчезнаха невероятно чистите идеалисти, затова така съм се вкопчил в словата на Банко. П. Банков - искрено вярвам, че той е един от тях.

Съживява не мумиите, а страдалците на „отписаното време”, отказва се да ги показва черни или бели, дири тяхната сложност. Повестта му „Пропуск за ръководеща класа” е български вариант на „Път към висшето общество”, тя се родее с Георги Мишевите обитатели на „Вилна зона” - Банков ни представя невероятен анатомичен разрез на „системата”, в която животът се определя от понятия като „петна в биографията”, „компромиси”, „партийно членство”.

Ако търсите автентична възстановка на времето, открили сте най-безупречния пътеводител. Но разказът за „прелестите” на социализма едва ли би имал особена стойност, ако не бе съпроводен от незабравими, изпълнени с психологическа правдивост портрети на хората от онези години, на „изгубеното поколение”.

Дъщерята на готвач в полицията Райна трябва не просто да се приспособи към новите условия, а да се издигне на повърхността. При други условия това е и намерението на Жулиен Сорел от „Червено и черно” на Стендал, и на немалко герои на Балзак, и на Ема Бовари на Флобер, така че драмата на Райна и на нейното семейство е както вписана категорично в епохата, така и надвременна, общочовешка.

Такива са посланията във всички шедьоври на Банков - и няма негов текст, в който да не е закодирал моменти от автобиографията си. Неизменно е изповеден, без да ни поднася дневници или мемоари. Неговите спомени са въплътени в живи хора, които любят, страдат, изневеряват, борят се, отказват да се предадат.

„Миражите в живота” на Иван от разказа „Безкрайни царевици” са свързани с детството му, както и с хоризонта, към който крачи, с надеждата да надникне отвъд, за да открие какво ще намери зад чертата… Всички герои на Банков, пък и самият той се питат заедно с нас, читателите, какво ще открием отвъд тази черта - те не страдат от фалшива сантименталност, а са визионери - визионери от тези, които като че ли не ни достигат в днешната ни литература, пропадаща все повече в бездните на отчаянието и на цинизма.

Цинизъм в книгите на Банко П. Банков няма да откриете, но убедително разказани човешки истории - колкото щеш, без поуки, без разкрасяване. Митьо Панков от новелата „Преди да звънне за полунощ” с къртовски труд се издига до категорията на средната класа, но национализацията ще го принуди да започне от нула - ще съсипе битието на много хора от неговата черга.

Всички те се опитват да се приспособят към новото, жестоко време - за това приспособяване, за компромисите и за прелестите на „обикновения социализъм” белетристът разказва безпощадно реалистично, без нищо да разкрасява, но и без да изпада в черен нихилизъм.

„Нагоре по надолнището” се нарича неговата най-изповедна книга, приютила повестта „Кръстопътен свят”, която по скромното ми мнение е един от шедьоврите на българската проза.

По широта на кръгозора тя особено се родее с визията на Димитър Димов - представя ни българина по друмищата на широкия свят, от Австралия до Австрия, през съдбите на преселниците швабски немци в землището на Седларски геран стигаме и до Ълстър.

Банков ни превежда през пепелищата на миналия век, той повдига и проблемите на емиграцията, кара ни да се замислим и за ужасите на тоталитаризмите, но успява да поднесе всичко това посредством ярки човешки съдби. Тази повест доказва, че писателят притежава едно много рядко за българските белетристи качество - историчността.

В неговата проза се наслагват пластовете на историята, и то не на захаросаната история, както ни я разказват псевдопатриотите, а на историята, изпълнена с възторзи и с падения, с мигове на гибел и на възвисяване.

Уводният разказ в „Нагоре по надолнището” се нарича „Семейна реликва” - връща ни в 1393 година от Христовото рождение, за да ни срещне с богатия търговец Ладзаро Контарини и със съпругата му Монна Анастазиа - българка, наричала се някога Възкресия, която преди години тръгнала с венецианския керван от Търновград за Драч.

Този разказ ни отвежда към драматургията на Банков, защото и Контарини и Анастазиа са герои от историческата му драма „Кой ще дочака изгрева” - една от най-силните творби за падането на България под турско робство.

Харесал я Гройс, после се заел да я поставя Крикор Азарян, накрая зрителите я аплодирали в Младежкия театър през октомври 1982 г.

Театралните ни критици си имат любимци и почти не се сещат за Банков, но той и в този жанр доказва пристрастието си към автентичните исторически колизии, интереса си към почти неизвестни моменти от миналото.

„Кой ще дочака изгрева” не е просто поредното завръщане към времето на Иван Шишман, а дълбок размисъл за солидарността и за бездушието, за чистосърдечието и за подлостта, за всичко онова, което може да доведе до обезродяване, до не само физическо, но и до духовно робство.

Не по-малко интересна е драмата „Чудото по Димитровден” - и тук става дума не за митологизиране на делото на Асен и Петър, а за надвременна философска притча, посветена на темата докъде може да се стигне с идеологическата манипулация, дали вярата трябва да се използва за политически цели.

Всъщност, благодарение на тази пиеса можем спокойно да прескачаме през вековете и да се вглъбим в проблемите на „Българския Великден” или въобще в отношението на народа ни към религията, да поговорим за мисията на Църквата.

Не бих желал да подценявам и „Чипровски барон” - драма, която ще ни развълнува дори само с неизвестните исторически факти, които ни съобщава, с възкресяването на невероятния образ на Петър Парчевич, обаче голямата тема на произведението е свързана с толкова актуалните до ден днешен взаимоотношения Изток - Запад и с осмислянето на принадлежността ни към европейската култура.

Така или иначе, драматургията на Банко П. Банков заслужава отделно изследване, както и творчеството му за деца - особено чудесните томчета с приказки „Преди да пораснеш” и „Щурчова мечта”. Само мимоходом ще отбележа, че някои „весели измислици” ни напомнят поетичността на „Малкият принц” на Екзюпери:

„Мамо, защо си ме родила, когато светът свършва?”, пита кончето, а кобилата му отговаря: „Глупости, светът само заспива и се събужда, но не свършва никога.” „Онова светло нещо на небето падна надолу”, проплаква кончето. „Утре ще се покаже пак”, уверява го майка му.

Същото ни уверява с цялото си творчество и Банко П. Банков, нещо повече - успява да ни убеди, тъй като в книгите му има страшно много емпатия, желание да опознае другия, да намери пътя към него, да ни докаже, че „Светът не е от днес” и да ни омая със своята „Граматика за възрастни”.

Вече споделих, че възприемам писателя като един от най-значимите ни съвременни романисти. Той категорично доказва това с издадения през 1994 г. роман „Светила и спътници”, едно от най-стойностните творения след политическата промяна.

Съдбата на инженер Снежана Генчева и любовта й към полската кинозвезда Едуард Волински са проектирани на панорамния фон на съвременния живот, в който участват много от най-характерните типажи на епохата: приспособленци, бунтари, безразлични. Банков сякаш дълго е живял сред артистичните среди в Краков и в София, за да отрази невероятно реалистично тяхното битие.

Десетки са интересните образи - от всемогъщия критик Натанаил Бараков, готов на всякакви низости заради кариерата си, през слабохарактерния белетрист Мариан Василев, чиято нелепа смърт е своеобразен катарзис за всички останали, до опитващата се да съхрани разбитото си семейство полякиня Луцина и до началничката на Снежана Дина Баева, - всички те са частици от пъзела, който възпроизвежда многообразието на съвременния живот.

Политическите катаклизми и социалните конфликти не са поставени в центъра, но те осезателно присъстват и ни карат да мислим за своеобразието на нашата епоха и за връзките й с миналото и с бъдещето.

Нито за миг не ни напуска усещането, че се срещаме с блестящ стилист, майстор на диалозите и на драматичните обрати, който владее до съвършенство родния език - не случайно Банков е вдъхновител на идеята за закон за българския език, която - макар и да не е съвършена - е съвсем навременна.

Не мога да не отделя внимание и на „Зряла възраст” - както вече споменах това е късен вариант на романа „Нито първи, нито последни”. Окончателно се убеждаваме, че белетристът е първомайстор на градската проза, че вижда героите си не на тесния фон на интимната им среда, а ги пуска по широкия свят, за да съпостави българските и глобалните проблеми.

Малко са в съвременната световна литература толкова успешните творби, които изследват феномена на тероризма. Архитект Дренски, български стажант в Центъра за метални конструкции в Париж е задържан по подозрение за участие в заговор с ирански терористи.

Банков дири генезиса на случилото се и в историческото минало, той не забравя да ни напомни аферата от годините на социализма със заловения български кораб, пренасящ оръжие за Алжир. Какво се е променило? Какви са допустимите рамки на верската толерантност, как се стига до иранската революция и има ли тя връзка с нашата чувствителност?

Завладяваща е панорамата на живота от епохата на Студената война - там са и корените на по-късните противопоставяния, на конфликтите между цивилизационните избори.

Голямо постижение на Банков е и образът на архитектката Донвера Герина, с нейното стремително изкачване по стълбичката на успехите до поста главен секретар на Съюза на архитектите и след това - сгромолясването й, осъзнаването, че придошлите от „безпросветни села и бедни градски покрайнини” строители на социализма принизяват идеалите до „унизително верноподаничество заради дребни житейски изгоди”.

Героите се събират в Париж, където всъщност се решава бъдещето на света и дори най-малките „винтчета” в машината на историята носят своята отговорност за всичко, което се случва на политическата сцена.

Същевременно те са оплетени в сложни лични конфликти. Така че за читателите сюжетът на романа е безкрайно интересен, те могат да го четат и като заплетена любовна история, но ако се потрудят да открият философските пластове, ще почувстват новаторството на Банков, умението му да говори за най-сложните проблеми човешки, да ни подбужда да мислим и да вземаме решения до кардинални теми.

Един от героите ще възрази, когато му подхвърлят, че и най-дълбокият песимизъм може да бъде излекуван с вяра в създателя: „Какво е неговото име? Христос, Аллах, Брама или Буда? Как създателите ще разделят небето на толкова части? Божествата са злобни конкуренти на пазара на човешки души. Животът въобще не си струва да го живееш, но до такива прозрения се стига в късни години.”

Наистина ли в късните си години професорът и литераторът е дошъл до извода, че животът не си струва да го живееш? В никакъв случай. Да, той отлично познава пазара на човешки души, в цялото му творчество се прехвърляме от сергия на сергия - обикаляме села и градове, строежи и институти, прескачаме от държава в държава, но винаги в центъра на вниманието му е човекът: сложен, нито бял, нито черен, обусловен от миналото си и полагаш основите на бъдещето, грешник и светец едновременно, страстен, следващ зова на плътта и дирещ тайната на съвършенството.

Самият Банков коментира така израстването на героя си от „Зряла възраст”: „Архитект Теодор Дренски тръгва да завоюва света и, привидно победен, е върнат в „котловината”. Но духовно е надрасъл ограниченото й пространство, от анонимен конформист се е превърнал в помъдрял поданик на неспокойния съвременен свят. Надмогнал е бруталната или перфидна принуда, въоръжен с вътрешната си човешка свобода.”

Тези думи ни връщат към един от най-значимите спорове в културния ни живот от времето на тоталитаризма: за „котловината” и надвременното. Тогава всъщност и консерваторът Тончо Жечев и новаторът Цветан Стоянов стигнаха до един и същи извод: трябва да се освободим от догматизма, да отхвърлим принудата, да създадем образа на свободния от идеологически и староверски диктат индивид.

Банко П. Банков е един от малкото наши писатели, който успя да постигне този идеал и да го въплъти в поредица от разкази, новели, повести и романи, истинска „Човешка комедия”, увековечила прехода между двайсетия и двайсет и първия век.

Той ни поднесе галерия от незабравими портрети на „поданиците на отписаното време”, но намери верни думи и за носителите на надеждата, че бъдещето може да бъде изпълнено с хуманност и със светлина, стига да съумеем да воюваме за свободата си - политическа, духовна, индивидуална.

Приказката му „Вятър китарист” завършва с думите: „Вятърът се научи бързо да свири гамата, терци, кварти, блус и рок. Мислеше да се яви на конкурс за китаристи и репетираше неуморно. През това време стадото облаци се пръсна по широкото небе под звуците на Вятърковата музика. Но хората бяха доволни, защото се редуваха дъжд и слънце.”

Също като вятъра, Банков умее да свири терци, кварти, блус и рок, т.е. да сменя пейзажите и настроенията, да броди из родните ширини и по световните друмища, а ние, читателите, сме доволни, тъй като в изпълнените му с ритъм и с мисъл слова се редуват дъжд и слънце.

В повестта „Прежалими загуби” той създава колективния образ от младежките години на своето поколение, а в „Циганско лято” показва как хората се променят през годините и как несвободата се опитва да ги премачка.

Това са две повести, толкова характерни за неговия начин на мислене и за художествения му метод, че трябва да ги прочетем непременно, за да навлезем след това в полифоничността на романите му, да стигнем до представата му за уроците на историята, отразена в драмите.

Творчеството на Банко П. Банков си остава непрочетена страница от културното ни развитие. Този наследник на стар троянски род, чиито предци са слизали от Балкана към полето, постигнал с двете си ръце и с блестящия си ум толкова много в професионалната реализация, несъмнено е един от най-свободолюбивите духовни наставници на мислещите българи.

Извел е десетки специализанти до докторантура и хабилитация, но още по-важното е, че е повел хиляди верни читатели по трънливия път до срещата със свободата. Никога не е поставял перото си в угода на фалшиви доктрини, не е правил компромиси със съвестта си - затова днес произведенията му са ни необходими и годините не са оказали никакво влияние върху младежкия му, непримирим с лъжата и с приспособенчеството дух.

Също като трудолюбивата мравка от приказката му, която искала да се качи на Айфеловата кула, той се отказва от „венците на славата” и със събраното през десетилетията брашно продължава да замесва своите хрупкави сусамени гевреци, които ние с вас поглъщаме така лакомо.