Илиана Илиева

ЧИСТИ МОМЧЕТА

Ще ви умия в слънчева вода –
и теб, и циганчето от пресечената улица.
Асмата към зида ще наведа –
листата й да станат на притулица.

Край мрежите на скотския ни двор,
до кладенеца – тих като магия –
пред въздуха, обръгнал с ланшна тор,
аз две деца на слънце ще умия.

След обедната прихнала игра,
от говора, прекръстен в диалекта –
мегданът чак съседството разбра
и плявата на гумното олекна.

Селцето се посипа в маранята
и прахолякът стихна на езика,
небето – прана дрипа – се замята,
нечисти предразсъдъци изтика.

Умивам ви със слънчева вода,
момчета, наиграли се на воля –
да ви е чиста детската следа.
Помнете се. Помнете се, ви моля.

МЪЖ НА СЪДБАТА

Не бях те дирила, не подозирах, че те има.
Съдбата ми надрасна и мечтата –
да ме повикаш през безкраите по име
и аз да те последвам – степен вятър.
Да се вплета във слънчевата грива,
да се изпъна – цяла – в стремената,
забравила, че всъщност преоткривам
живота в календара на числата.

Не бях те дирила, не подозирах, че те има.
Не слезе по дланта ми – из дъгите –
в тях ясната съдба – от мен ранима,
влетя – и ме целуна, без да пита.
Да те живея, без да съм желала.
Да те желая, без да те живея.
И вярвам, че не съм се припознала
нито във тебе, нито пък във нея.

ОТГЛЕЖДАНЕ НА СЪНИЩА

В просъница се листи светлина,
деца се губят в мокрите гиргини,
сред дворчето – разцъфнала жена
ги вика звънко, песенно, по име.
А аз живея като в “майчин дом”,
извън оградата на този свят-градина –
в един разкъртен ден, като в погром,
все чакам мойта майчица да мине.
Във някой глух следобед да ме вземе
с една препълнена догоре крина –
от коренче, листенце и от семе
живота да отглеждам до амина.

ПРОЛЕТ ТВОЯ, ТВОЯ БЯЛА ПРОЛЕТ

Мен така ме завърза денят с яки възли за кораби
и ме блъска и вие – и рути в корави разпети вълни.
Страшно искам да викам, но нямам гласец да говоря,
ала знам, че ме чуваш – и ме чуваш единствено Ти.

Нямам време, реве ми из гърлото – гейзер – гъргори,
с топла кръв се задавя мигът, който тегля от дъното.
Озапти този град – нека въздухът гърло разтвори,
нека вятър да бъда, в око – сол в сълза – да се гъна.

Нищо друго не ща – да съм вятър – но не на промяна.
Скорпионите свирят – кон с капаци е глухият свят.
Припомни ми какво беше песен в ребро под Балкана,
че не е тъй жестоко да бъдеш свободен и млад.

Че не е тъй жестоко – да си влачиш в тунела крилата.
От септември до май да дълбаеш в души – катакомби.
И да дишаш, да любиш, да пишеш на сън – за отплата.
А пък аз да съм твоя – бяла пролет, дошла през октомври.

ПОЛЕТ ОТ НАЧАЛОТО НА СЛОВОТО

Ех, къде да намеря площадка за полет – освен
върху буквата О в изначалната думичка ОБИЧ.
Този свят е така натежал и така приземен –
ако ти ме докоснеш из него – ще ме отрониш.

Но така и така в някой ден съкровен ще се мре,
ще се рони земята от сетната тръпнеща шепа
или гладната глъб на най-близкото Черно море
ще ме грабне със рев и ще си ме припомня със шепот.

И все пак, ако имаме тази блажена съдба
да останем щастливи след земното пръхкаво нищо –
ще се хвана за буквата, дето начало дълба,
и ще литна на дим от накладено с думи огнище.

ТАНЦ В РАЗГРАДЕНИЯ ДВОР

Отдавна съм се разприятелила.
От детството подстригано си знам –
обятията – ха съм ги разкрила,
в тях все припада някой, що е сам.
И вместо да ми хлопат по сърцето
със камъчета в ясен хлопатар,
излъсках си с памучен плат резето,
но вътре си останах катунар.
И неусетно дивна цигания
настана в разградения ми двор,
във който всеки танц е вересия,
но всякое сближаване – затвор.