Иван Милчев

НОЩЕН ДЪЖД

Плющи дъжда, разнищил мрака,
ридае с вятъра капчук,
врата дрънчи, свисти клонака
и всеки стон, и всеки звук
се втурва в моя дух печален –
с тъгата ми в едно се слял.
А образът ми огледален
тече по мокрите стъкла
и се криви, и се размива,
и сякаш сам на тоя свят
с дъжда нанякъде отива –
към някакъв библейски ад –
разкъсан, разглобен на части.
Знам, трябва пак да се сглобя,
но чезнат цялости, контрасти
и все не пасват по ръба.
И си припомням с умиление
как монолитно бях излян.
Сега отломки разпилени
текат по мокрите стъкла…
И все така ли тук ще чакам
да светне пак, да дойде ден?
Плющи дъжда, не се наплакал,
бушува парка разярен,
а аз в страха си непонятен
се виждам свършил – ням и сам.

Почука ли се на вратата?
Бълнувам може би. Не знам…

НЕУЛОВИМОТО

Полузима. Полупролет. Сън.
Или тръпка подир сън, не зная.
Цъфнало кокиче. Лански трън.
Ручей бистър с тънък лед по края.
В долче под напъпила бреза
се белее изтъняла пряспа,
пряспата лежи като коза
с пълно виме, стигнало до храста.
И тече накъм дола кафяв
струйка лъкатушеща и тънка.
В ручея ледецът уж е здрав,
а се пука весело и звънко,
и разтварят клепчици от клей,
и ме гледат, лъскави и влажни,
пъпките с очите на дете.
И не знам дали това е важно,
но и с мене става нещо тук –
нещо непонятно и мъгляво
без черти, без име и без звук
се кълби в гърдите ми отляво…
И си мисля, омагьосан, тих:
щом открия точното му име,
ще прозвънне песен или стих.
Ала то е все неуловимо…