Йордан Кръчмаров

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, сред хаос от скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.
Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с отворената порта на дъгата.
Прелитаха над бездната красивите кози!
С потръпващи нозе, с рога свистящи.
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.
Под тях козарят – беден селски бог –
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.
Сред жълтите им, пълни с петънца очи,
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

1984

ВЪЖЕ В ПАЗВА

Прегърбен и тъжен, до шията в прах,
допивам през сълзи последната чаша.
Изтрих много сълзи, добро не видях.
Прогни ми устата от кучешка каша.
Но днес съм решил… И си нося въже.
Без жал ще го вържа над корен от ясен.
И нека други берат, вместо мен, грехове
и казват, че този живот е прекрасен…
Прекрасен е, майчице! Няма, няма лъжа!
Погледай как свети пелина сред мрака.
На черния кос открадната песен дължа.
Дали е простил или още възмездие чака?
Избродих земята – красота, красота…
Над древни гробове със залеза плаках.
От цъфнали тръни пих със зората роса.
На жерави – тъжно, отчаяно махах…
Сега – със сгорчена страхотно душа –
пламтящото вино до зъби издигам.
Допита е вярата… С подивяла ръка
въжето от пазвата бавно развивам.

1983

ТЮЛЕНОВО

Тюлените… отдавна вече тук ги няма.
Отдавна заливът е запустял.
Те името си само са оставили
на мъничко селце от камък и от вар.
Отдавна в пещерите влизат само ветровете,
прибоят бавно ги запълва с пясък и чакъл.
И само мъртви птици има в пещерите,
довлечени от вятъра и дивия прибой.
Селцето също неусетно си отива,
измъква корени от тоя свят.
Потънали в безпаметна коприва,
напуканите къщи се топят.
Изпили вярата на шумни глътки,
напразно старците превиват гръб.
В трапчинките на тихите им стъпки
расте вместо надежда – скръб.
И гларусите като орда мародери
обхождат бавно прегорялата земя.
Крилете им разперени треперят
високо над нахлузената мараня.
И аз сред маранята тъжно гледам,
проклинам победителя на този бряг,
макар да знам, че след победа
единствен победителят е прав.

1985, село Тюленово

ЗЕЛЕНКА

На Петър Славински

Каква ли сила беше вкоренила тази пролет
в страхотните скали, над морския прибой?
Тук времето бе съхранило в орлов полет
езическа зеленина и праисторически покой.
Сплитаха се в небесата гръмотръни и къпини.
Бръшлян се виеше по клоните на златен дъжд.
Цъфтеше мак над ветрогони и над лазаркини,
дилянка розовееше до блатен тъжник и камъш.
В сумрака на лианите и дивите лози струеше
омайващия дъх на беладона, анасон и кукуряк.
Смокиня до върба, кавак до ябълка растеше,
змиярник до огнивче, великденче до мак…
Висяха от скалите корени на лаври и на шипки.
Гнездяха между корените бързолет и козодой.
Кадънки сплитаха дренаците на пъстри китки,
звънтяха черешарки над папрати и над шибой.
“Зеленка” са нарекли този свят самотните рибари.
Последен дом на птиците от северния бряг.
Дано духът човешки името “Зеленка” да пожали
и спре стадата на безмилостния кози крак.

1984, местността “Зеленка” край нос Калиакра

В БЕЗДНИТЕ КРАЙ КАМЕН БРЯГ

Сред девствения свят, през булото на чистотата,
нахлуваше снагата ми в усоето потръпващ полумрак.
Зовеше ме безмилостния глас на тайните и чудесата,
останали по дъното на този грешен, еретичен свят.
Нахлувах във утробата, където се зачеваха делфини.
Докосвах с пръсти раци, вкопчени в любовен танц.
Кълба от водорасли разплитаха тъмнеещи вериги.
В ръждива пяна чезнеше на мидите седефения гланц.
И гръмна тишината като ехо от великденски камбани.
Припламва на спирали последната надежда за живот.
В отчайващите бездни, под роя на демонските кошмари
отваряше клепачи в тинята страхотното око на гроб.
разклатиха се в мрака мощите на призрачни гробари.
Окото спусна мигли от демонични, странни пипала.
Това е краят… Тук рухваха човешките представи.
От всичките посоки на вселената оставаше една.
Нагоре! Все нагоре! Към огнения взрив на светлината!
О, боже! Дали ще имам сили, дали ще ми достигне дъх
да зърна слънцето и да усетя с устните си топлината
на каменния бряг, покрит с петна от сол и златен мъх?

1984, резерват “Яйлата”, с. Камен бряг

СОЛАРИ

Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под белия престол.
Приличаха на мравки, с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.
По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.
Избухваха вихрушки, топяха се кристали!
И гларуси пропадаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаваха с прослава хълмовете сол.
И люспите на рани – вечната награда –
се ронеха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жаравата на хълмовете сол.
Лопатите-комети преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки. И дрипави, и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.

1983, Поморие

РИБАРЯТ, ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА

Рибарят – библейски образ с мокра риза,
навлизаше в стихията на вечната вода.
Една вълна с езика на змия облиза
напуканата му от древни времена пета.
Проскърцаха веслата и от тях закапа
безкраен слънчев наниз сребърни перца.
Високо горе гларусите почваха атака
на облак, с формата на рибешка глава.
Брегът изчезваше – мираж сред маранята,
от хълмове накъсан юрски тебешир.
Пред лодката делфини като черно злато
изскочиха от бездните на девствения мир.
И пак потънаха сред тихите водовъртежи,
изчезнаха безшумно черните и гъвкави тела.
Рибарят сложи върху ръждивите си мрежи
нетленното си тяло от библейски времена.
За първи път разбра с непреодолима сила –
само скок навън е божият живот
от бездната, която го е приютила…
Смъртта е ласката след този свиден скок.

1982

НОЩЕН ЗАЛИВ

На Ивайло Петров

Над залива спокойно слизаше нощта.
Разтапяха се цветовете в мрачината.
Изчезна неусетно влажната черта,
разделяща от пясъка водата.
И сляха се морето и брегът
в прегръдка ненаситна и дълбока,
тъй както сливат се душа със плът,
жената и мъжът, смъртта с живота.
Какво съм аз – прашинка или Бог –
пред силите, които ме привличат.
Задавам си неразрешим въпрос
и бавно тръгвам под звездите
с навит над глезените панталон.
Вървя по пясък и вода, вода и пясък,
и виждам как в мастиления хоризонт
се вплита нишка виолетов блясък,
разстила се върху вълните лунен пух
и става фосфорнозлатиста тъмнината.
Така е тихо, че самотния ми дух
усеща тръпките от пулса на земята.
КАКВО СЪМ АЗ — ПРАШИНКА ИЛИ БОГ?
С големи букви под звездите
на пясъка изписвам вечния въпрос.
Но го изтриват пред очите ми вълните…

1985

СЪЗВЕЗДИЕ “КУЧЕ”

Забравено от Бога, но стигнало морето,
умираше прокуденото куче през нощта
и гледаше безмълвно как пада от небето
нещастната му кучешка съдба.
Протегнало със сетни сили лапи,
докосна хладната вода на вечността.
В окото му, готово да заплаче,
нахлу солта на кучешка съдба.
Нахлуха спомени – горчиви, но приятни.
Защото споменът все още е живот.
И кучето зави проточено и страшно
за мъките на кучешкия род.
И воят му препълни каменната чаша
на равнодушното, заспиващо море.
Една вълна спаси от гибелния пясък
захвърленото кучешко сърце.
И под съзвездието “Куче” с тихи стъпки
премина облак в кожата на вълк.
Започваше сезона на лова със хрътки –
сезон на кучешкия дълг.

1984

ЗДРАСТИ, КАПИТАНЕ!

На Венцислав Славянов

Здрасти, капитане! Сядай да отпушим
душите си и пуснем злия дух от тях.
Девет бала мъка люшкат в тази суша
самотните надежди на крехкия ни свят.
Сядай да допием чашите си, капитане,
горчивата утайка от бури и любов…
Страшно е да се отварят стари рани
и вятър да докосва, капитане, гола кост,
но нека вдигнем пак очите си към небосвода
и пак захапем петата на живота с бяс!
Честен кръст – кълна се в семето на Бога,
че нашата победа над морето е мираж!
Стигнахме до пристан и сега какво ни чака?
Защо мълчиш настръхнал, капитане мой?
Тлеят оцелелите гемии в тинята на мрака,
захвърлени, забравени край мръсния прибой.
Тлеят, защото също като нас са оцелели
сред хаоса враждебен от вятър и вода.
Не морето, ние, капитане, с теб сме повалени,
изметени от борда стар като олющена ръжда.
Трябваше, как трябваше тогава, капитане,
когато ураганът свиреше сиртаки, да умрем!
Нямаше сега да ближем стари рани,
затворени в черупката на този мръсен ден.
Хайде, чашите си да запратим, капитане,
от кръчмите на дъното на вечното море!
Ножът и въжетата са в наште мъжки длани.
Да режем и да тръгваме към нови светове.

1985