Юлий Йорданов

Един американски писател през деветнадесетия век беше казал, че писателят не се нуждае само от възможността да пише, а и от читателска аудитория. Мисля, че поетът Иван Милчев е от онези труженици на перото, които не само са облагодетелствани от прекрасната възможност да творят, и то живо, темпераментно, но и от щастието сътвореното да бъде четено и препрочитано от многобройните почитатели на българската поезия.
Причината за това трябва да търсим не другаде, а у самия Иван Милчев. В своите книги, а те не са никак малко, той умее да приближи до себе си читателя и със своя мек, кадифен тон на лирическия си глас да тръгне с него по пътищата на задъхания ни делник.
Веднъж писах, че тези пътешествия из делника продължават често пъти дълго, а тонът нерядко става яростен; добива своя граждански гняв срещу явления и порядки, които за съжаление взеха да изобилстват напоследък. Сега пак твърдя – имам усещането, че в този гняв воля проявяват и гражданинът, и поетът, и човекът Иван Милчев. Защото думата взема неговата съвест, останала вярна на вековечното чувство за искреност и откровение, с което се раждаме, но впоследствие у някои индивиди то се изражда.
До такива изводи стигаме и когато четем една от нашумелите стихосбирки на Иван Милчев “Откровено”. Както посочва нейното заглавие, тя е територия на истински чистия, кристалния глас на поета за днешната атмосфера на деня. И този глас извира от най-дълбоките фибри на гражданското Аз на автора.
Имам чувството, че четейки “Откровено”, нямам съприкосновение с обикновената сбирка от поетични изблици, а с богатия свят на нашата действителност, с голямата житейска философия; общуваме с нейната широка палитра от мислите и чувствата, и сложните междуличностни взаимоотношения. Отделните стихове не звучат откъслечно един от друг, а единно, като частици от голямата изповед на лирическия герой. В тях ясно проличава дълбокото гражданско чувство на откровение при съприкосновението със съкровеното на нашия труженик, проличава и мъчителната болка от преживяното и умението му да се бори и побеждава трудностите.
Първият цикъл на стихосбирката носи заглавието “В света на драматичното мълчание”. В него Милчев най-напред ни рисува духовния портрет на поета, който:

За хитрите той бе наивник
          непрактичен,
а за практичните –
               мечтател и чудак.

Натрупал богатия опит на своето житейско съществуване, лирическият герой добре знае горчивата истина, че “Добрият често пада от ръка на зли.” Но още по-добре му е известно и къде отива бумерангът: “А злите после ще се скапят, тъй както са живели без душа!”
Като всеки човек, героят на Милчев не е лишен от грешки и кривици. Но той веднага влиза в дебрите на съвестта си.

Щом усетя мисълта си
          омърсена,
   влизам в теб като
   светилище и храм.
Насаме пред тебе мога
          и да стена,
и да изповядвам някой
          грях голям.

Днешният труженик е силна личност, надарена с възможността не само да върви напред, но и да оглежда извървяното. В кулминацията на своята житейска екзистенция идва момент, когато той слага на везните онова, което е дал на обществото и онова, което е взел от обществото. Точно в този момент най-силно изпъква неговата нравственост.

Не ме ранява
глухото мълчание.
Макар че то е
скрит
зад гръб
кинжал.
От друго иде
мойто отчаяние;
не знам какво съм
и какво съм дал…

Но оптимизмът винаги съпътства героя. Той е оня катализатор, който подтиска страстите и възпламенява волята за нови висоти. А Милчев дълбоко е убеден кому принадлежи бъдещето – на младежта, естествено.
Рано или късно идва часът на превъзмогнатата слабост. От този час насетне, преосмислил житейския си път, у лирическия герой все по-силно назрява моментът на смелостта да говори с трезвия си ум, защото лъжата в чувствата и мислите е най-голямата подлост. Затова и вторият цикъл на стихосбирката е под надслов “В часа на превъзмогнатата слабост”. С убеденост и непоколебима вяра лирическият герой е убеден във великата победа на доброто над злото. И тогава, отдъхнал си след вековните битки, той ще може да празнува.
Остро социален и в “Откровено”, Иван Милчев не изневерява на собствения си възглед за човека. С пламъка на чисто хуманистичните традиции на реалното, той гори ония макар и минимални остатъци от ретроградното, прокраднали се тук и там сред нас.
На читателите стиховете на Милчев са близки именно затова, защото в лирическия герой те виждат частица от себе си; подтикват ги към размисъл и към едно ново преосмисляне на делничното им битие, и към една честна, справедлива война срещу бита, дръзнал да мери мощ с битието.