Станислав Сивриев

Не се отнасяйте снизходително към литературната провинция! Защото светът на творчеството е капризен – случва се понякога местата и да се разменят. Тогава глазурата на големите центрове може да се види олекнала от лъскавина, смалена пред неподправения природен загар на нечие слово, зряло под провинциално слънце, пърлено от провинциален вятър…
В световната литература Одеса е една разкошна, почти невероятна провинция. Оттам към голяма висота тръгнаха Бабел, Багрицки, Паустовски, Олеша, Илф и Петров, Манделщам, Светлов, Гайдар, Катаев. Една стъпка пред тях тоя път бе извървян от Куприн. Велика литература като руската може да понесе неосъществяването на много таланти. И все пак без имената на одеската дузина щеше да й липсва много нещо. Усетих го във „Време на големи очаквания” от Паустовски. С тази книга стават по-понятни големите зачевания в изкуството. В гладната, в бинтованата 1921 година тези мъже с подносени палта и шинели зъзнеха из студените редакции, но бяха озарени, стоплени от големи очаквания, големи идеи. Молдованка и Пересип от градски квартали се превръщаха в художествен образ, в литературен факт. Багрицки гладуваше, за да нахрани своите канарчета, а в гърлото му клокочеше оня жизнелюбив смях, който ситите не познават. Демобилизираният военен комисар Бабел пишеше своите безсмъртни разкази „Конармия”. Илф и Петров живееха живота си като красива закачка – готвеха се да тръгнат подир измислени дванадесет стола и от милост към своите покрай столовете щяха със смях да им разкажат някои много сериозни неща. И Юри Олеша щеше да сложи заглавието „Завист” върху своята щедро раздадена на вековете книга.
Времето беше голямо, земята – добра, та дадоха богат плод… И сега, подир толкова години, когато преценяваме феномена Одеса, редно е да се досетим, че за някои неща провинцията е само административно понятие. Десетина души, ако ги има, могат да направят от нея „столица”… А може би провинцията е измислица на хората, които я населяват. Може би тя не е окръжаващата ни среда, а нашият собствен двойник, потаен предателски в самите нас. В годините след гражданската война младите съветски писатели не се тревожеха от местожителски амбиции, а от проблемите на света и човека. Затова станаха приятели на човека и влязоха в съизмерение със света…
Кои са уязвимите страни на провинцията и какви възможности за успех крие тя? В какво се препъва един провинциален автор, с какво се разминава и защо? Защо един завършен писател, извървявайки кръга, се чувствува добре на мястото, откъдето е тръгнал, и защо това място гнети начеващия му колега?
Това са въпросите, които, раздарачени като психология и социология, крият същината на проблема.
Художественото творчество е дълбоко интимен, но не самоцелен процес. Неговата интимност трае, докато се роди творческият резултат. С появата си произведението започва да излъчва импулси. То търси единомишленици – хора със сродна кауза и чувствителност, – за да се върнат импулсите обратно при автора и стане общението. Без това общение няма литература. Или ако я има, тя е уподобена. Когато читателят стане съобщник, той подклажда огъня на идеите, гражданската позиция и вълненията на писателя, от които се зачева следващата му творба. Читателят е страна и при избистряне на естетическите критерии – без дори да се изказва, без да участвува във фалшиви обсъждания.
„Провинцията” често застава като станиолова възглавница между литературното произведение и читателя, за да опосреди връзката, за да върне импулсите деформирани, преди да са стигнали своята цел. И това като че ли е най-тягостният й грях. Причините са много. В тях често са умесени нелитературни съображения. Но има и друго: централизацията на националната култура в столицата; фаталният стремеж на всеки успял автор да се посели в нея; липсата на издания, издателски възможности и кадри, които създават благо приятен климат за зреене на плода; постоянното изрояване на провинциалните центрове. Всеки прекрачил над негласно приетото ниво, намира начин да се отзове в по-големия център. Така градовете, в които има културна традиция, стават нещо като площадка за пребазиране на успелите. Останалите на нея, докато чакат следващия тираж, заживяват с комплексите на неудачници. В тях започват да се обаждат челюстите на червея, който подяжда природно здравата тъкан в човека. Да не говорим за другото – че при това роене провинциалният писател се лишава от средата, в която неговото творчество би звучало по-пълно. Защото за всяко творчество първо условие е средата. Дори една струна, опъната на два гвоздея, издава метално звукоподобие; но опъната върху китара – се превръща в тон. Всичко това е доукрасено с психологията на нашата провинция, чиито центрове на възвишени емоции, на съпричастие с творците на художествени ценности, излезли из средата й, са лениви и трудно възбудими. Провинцията е недружелюбна към своите, когато я надраснат. Тя но им прощава магесничеството, дето върху нищо и никакъв бял лист, с молив за десет стотинки създават цял свят от образи, проблеми, вълнения. И за да скрие това, демонстративно флиртува с литературни дребосъци, пристигнали за някакво “мероприятие” със столичен етикет. Така тя се себеутвърждава като културна ценителка и забива в душата на местните автори-мъченици ръждиви пирони… Тези дни в Селище, сред чудния есенен пейзаж на горна Росица, един простак, който с “едно броене би могъл да купи цяла редакция, правеше сметка на писателските пари. И искаше да пробута баш на мене долнопробния анекдот за истина: как един писател теглил в габровската спестовна каса петдесет хиляди лева, как на касата му рекли да си раздели парите в две книжки, пък той им рекъл, че вече ги бил разделил. И се кълнеше нахално, че един негов стринкин или лелин бил на гишето, като станал разговорът. А това, че познавам този писател отблизо, че знам по-добре от стринкиния му какво „има” в неговата петнулеста книжка, не искаше и да чуе: „Бегай бе, мани! Големата пара е в тия…”
Бях вече писател горе-долу с име, когато ме клъцна провинциалното нелюбие на своите. Пет книги написах за тях – хвалиха ги от куртоазия, но не ми простиха, че съм ги написал тъкмо аз…
Това като че ли са рибените кости, които засядат в гърлото на провинциалните автори. Докато преглътнат и пак поемат въздух, докато прескочат всички тръни, минава много златно и безвъзвратно време. Разочарованията, умората, годините се напластяват незабележимо, деформират поривите. От тях се утаява я трайно огорчение, я апатия и много чисти таланти увяхват, преди да пуснат корен.
Но има и неща, чиято беда бъбне в самия творец. Най-опасна от тях е преливането на кръв в найлоновите жили на литературните абстракции. Наоколо – хора, жива човешка реч, неспокойни въпроси с отговор и без отговор, удари чело в чело, от които хвърчат искри и плачат за перо, а провинциалният колега търси нещо „по-така”, с повече литературна мая. Той е омагьосан от някакъв самовнушен литературен образец или от навеите на чужди произведения. И с мрачни усилия се напъва да измисли, да съчини нещо, с което да смае света. Той рядко се досеща, че в житейските взаимоотношения наоколо се потайват сюжети, които с ум не се измислят… Никой никого не може да смае със запъртъци, мътени в полога на съчинителството.
Деветнадесетото столетие се възторгваше: „Какъв стил!” Сега често казват: „Какъв език!” Това са или недомислия, или превземки. Литературата преди всичко е мисъл! И когато наистина е мисъл, безпогрешно намира своя език и стил. Красивите, пищните думи се втурват, за да скрият липсата на мисъл, и стават най-отблъскващите думи. Защото са кухи като газена тенекия! И в най-обикновените взаимоотношения ни интригуват хората, които имат органични думи, подсказани от органични преживелици. А тези, които сервират приказки-полуфабрикати, ни отегчават. Литературата не е конфекция! Нито атракция – за тези неща има цирк. Само посредствените читатели четат книги, за да разберат на края какво е станало. Зрелият читател се интересува от писателя. Разказаната история е само форма, чрез която творецът говори за най-важните свои проблеми. В този смисъл всеки писател пише себе си. Това не е индивидуализъм. Няма индивидуализъм в автор, който общува с определена социална среда и е превърнал тревогите й в своя лична тревога, в своя позиция. Самонасладата от естетското занасяне и унасяне е съвсем друго нещо – вече няма сериозен човек, който да се занимава с бъбреж във вид на литература.
Преди години един провинциален поет пишеше стихове за съпротивата. Глождеше го нещо, с което на времето се е разминал. Беше се набутал в чужд за него свят и от усилията му не излезе нищо. Но тъй като бе опленен от темата като най-важен предходен момент в творчеството, отиде в многотиражката на Кремиковци – дано там „пробие”! Пак същото. Накрая ми изплака своите крахове, обвини редакторите във враждебно отношение към гражданската поезия и ми изповяда, че пише поеми на негърска тематика. Жиците на тоя човек бяха изпокъсани вътре в самия него – как да свърже биотоковата верига с другите?…
Лична причина, която забавя или ни отдалечава от успеха, е и разделянето на проблемите като регионални и национални. Такова делене е смешно. Още Паскал е казал, че всяка част от цялото съдържа компонентите на цялото. Където и да си, ако си съвременен, разтревожен човек с ухо и око, ще откриеш неща, свързани с големите въпроси, които тревожат човека. И е толкова примамливо да ги откриеш в микросвета на едно затулено място, в атмосферата на една недозабелязана от другите душевност.
Уподобяването на литературния живот с литературни мероприятия; надребнената суета; самодейските стремежи към показване; търсенето на предпоставки за творчество в идеалните организационни структури; чинното стоене пред имена, които са само имена в списък, подсещат за криене на липси и неувереност в това, което правиш. Удоволствието от осъществяването на таланта е несравнимо с тази бутафорна лъжа. И който прави сериозно нещо, той винаги знае какво прави! Подмяната на творчеството с показни литературни регистрации се заплаща много скъпо! Ако започвам отново, бих живял живота си без превземки и разиграване на писателски етюди. Бих се вглеждал и ослушвал около себе си по-добре. Бих търсил обществото на умни люде, макар и да са настрана от изкуствата. Бих си спестил кьорфишеците, мрачната амбиция да шашардисвам някого, да бъда забелязан на всяка цена от някого – за да опазя от фира душевната си енергия, работния си ход. Тоя път към целта е много по-кратък от пътя на имитирания литературен живот.
Преди десетина години в Пловдив, на който писатели не достигаха, се появи група млади художници. Дръзки хора, уверени в това, което правят, и станаха явление. И те на свой ред доказаха, че изкуството в провинцията става или не става „провинциално” чрез летателния градус на неговите създатели. И съветският писател Тендряков тръгна към хората с лапти, а стигна при тях на пегас.
Из таваните на провинцията – и то най-ситната – прашясват съкровища. Те, както всички ценности, не са достъпни всекиму. В малките поселища не се пресищаме на хора и поривите към човека не са покварени. Един овчар из родопските елаци ме е срещал като спасител. Оттогава не ме е претопляло такова дискретно, ликуване от среща с човек. Коли агне, гощава, радва се и накрая иска кутия цигари. Питам го: защо само една? – и му подавам няколко. Той взема само едната и казва: „Колкото да не ти тежи борч…”
Тези, които живеят в отдалечение от големите центрове, имат по-точен кантар за цената на човека, с което повдигат и собствената си цена…
Върху малък терен, при по-малко информация, се предпазваме от натрупванията на полузнания, придобиваме задълбочено познание върху това, което ни заобикаля. Там амбициите, и то онези, които разколебават моралното равновесие на човека, са по-малко. Като не се разтваряме в многолюдието, принадлежим по-често на себе си; по-често сме в съзвучие със себе си, а това е творческо състояние. Скуката, която плаши някои, не е край нас – тя е в самите нас. Скучаят скучните. Дори в пустинята: стават толкова процеси и явления, че изучаването им може да глътне няколко живота. Екзюпери тъкмо от Сахара извлече своя шедьовър „Земя на хората”. Малко встрани от паважа и асфалта вътрешното око се изостря, преценките и самопреценките са по-дълбоки, по-освободени от съображения. Там говорът на хората е изпъстрен с езоповско иносказание и ритъм; най-сложните неща са синтезирани в няколко думи. Градът универсализира хората, мисленето им; езикът им е делнично комуникативно средство – в него са атрофирани озаренията на говора-творчество. В малките поселища всеки човек е завършен тип, който не можеш смеси с никой друг. Тази отлика е характер, в изразни средства – обагрени, пребогати с точна лексика и образни изстрелвания, отдавна залинели в книжовния език…
И паразитните взаимоотношения са по-малко, а това, което ни трябва – по-много, по-самородно, по-чисто от болни примеси. Покоят на един творец в провинцията е приведен. Фокнър от своята ферма, Шолохов от Вешенска, Паустовски от Таруса уловиха световната мечка за пъпа – това, което ние си измисляме като пречка, на тях не попречи. И гласът на одеската дузина протътна из континентите, без да го подпират с кокили радио и телевизия. Всички те не си измисляха литературни митове, а живееха със самосъзнание за мисия, която изпълниха…
Все идва денят, в който разбираме, че със загубата на литературната провинция сме загубили безвъзвратно нещо скъпо. Може би защото с нея си е отишла и младостта или красотата на илюзиите…
Моята литературна провинция е Стара Загора. Там, из прашния Житен алан, ми се привиждаха турците-мъдреци на Димитър Подвързачов; над себе си усещах като съдник стъкленото пък зрящо око на Гео Милев; в аромата на липите зазвучаваха стихове на Лилиев; мерите на Каратопрака и Памукчи, чийто неподвижен въздух разветрях с галопиращ жребец, бяха напоени със сиянието на Георги Райчевата проза. През 1946 – 1947 година издавахме седмичника „Литературен подем”, който минаваше за нещо като орган на провинциалните писатели. В редакцията се навърташе поетът Иван Хаджихристов, един амбициозен лесовъд, автор на написани и ненаписани романи, поетът Иван Захариев, който с последните си пари купуваше книги и ме караше да казвам на съпругата му, че съм му ги подарил, един сприхав чиновник от областния съд и неуморимият Коняров, без чието тичане за хартия и субсидии вестникът би спрял. В печатницата на бай Генчо извършвахме богослужението, наречено връзване на страници, и си вярвахме, че на света няма нищо по-важно от нашата присъда: кое да се набере с гармонд, кое – с петит. Стара Загора се задъхваше от мирис на люляци, тананикаше си оперни арии, а ние се ласкаехме, че обитаваме града на поетите, че голямото бъдеще е пред нас. Директорът на радиото Мечев ни изтикваше пред микрофона по веднъж-дваж в месеца, колкото да ни поболее със суета и големи кроежи. Щастливо време! И може би щеше да е още по-щастливо, ако знаех тогава, че отминава без връщане…

Боженци, октомври 1971