Стефка Тотева

***

Прикриваш нежността си
и галещите твои думи свиваш във юмруци.
А аз очаквам да ме докоснеш на разсъмване.
Да бъдеш силен колкото смъртта
и за живота да ме отвоюваш.
Защото аз съм само мъничък светлик,
дошъл в съня ти.
И искам да остана -
да можем в утрото да се събудим заедно.

***
Той ме лъже - аз му вярвам,
вярвам му и той ме лъже.
Ако падне гръм - кого ще порази
и кой ще изгори в изпепеляващ огън?
Обичаният винаги ще е спасен
от прошката.
Защото страшно е да бъдеш сам
и с истината за живота да заспиваш.

***
В съседната стая
може и да умирам,
а той се преструва,
сякаш не знае,
той се смее, играе,
той се радва на нещо
свое.
Това е.
А аз…?
Коя съм? Защо съм?
Той се смее, той не иска да знае.
Пътища много - с тъга и самотност.
Аз просто повярвах,
че може и да обича.

***
Ъгълче от прозорец,
поглед към чуждите покриви -
това само е мое в този дом.
Падна луната и се погуби.
Измислям си всичко.
Но не умея като тебе -
чаша след чаша да залъгвам душата и тялото.
Бездомна, все тъй бездомна,
гонена от бесовете на болно пиянство
няма къде да се скрия.
На коленете люлея ги - деца уродливи,
твоите, синеоките,
с острие на омраза в очите.
И се моля -
дано скоро се съмне.

***
Връхлита ме облак черен
и увисвам обесена в страховете си
в чужда обител.
Дишам тихо, мълча,
ти говориш насън,
но не и със мене…
И в здрача
на всички предишни твои любови
аз коя съм - не зная
защото мене просто ме няма
никъде…

***
Изгубени дни, погубени нощи,
като белите мечки
потъваме в лед и самотност.
Изпразнено време,
без любов и общуване.
И защо ми е този покрив,
не живея тук,
за теб съм само поредната гостенка,
която сутринта ще изпратиш…

***
Предателство ли са тези стихове,
в които признавам самота
и избягала от мене любов?
Какво да поискам от теб,
всичко някога на някого вече си дал.
Накъдето да тръгнем,
все отнякъде ще се завръщаме…
Ако протегна ръката си
дали ще те стигна?
Едновременно тръгнал и завърнал се
в първия и последния ден…