Радослав Цветков

Из сборника “Зимно слънце”

От стрехите на сеновала бавно се стича дъждът: кап-кап- кап… Иначе едва се вижда, че ръми - мъглата се е разпростряла наоколо като гъсто кисело мляко, с нож да го режеш!

- Море, че те видим и тебе още колко време че ни цифуниш! - заканва му се на дъжда Еленко, пазачът.

В гъстото мляко на мъглата покривите на постройките се очертават нереално на по-светлия фон на небето, сякаш видения някакви или призраци, промушили се отнякъде отгоре. Мокри от дни наред, те съвсем се сливат със сивотата.

- Може да се възнесе човек, ако се покачи на керемидите! - мляска с уста старецът и се пребърсва с ръка по навик. Удар изкара по-лани Еленко, от тогава езикът му все търсеше повод да се измъкне, да излезе от устата… Да се показва навън при всякакъв по-удобен случай, като маховик подскачаше отвътре!

- Ама я нема да се качим горе - продължава мисълта си старецът, преминавайки на диалект отново, което означаваше, че се е подразнил пак от нещо си. - Още ми се гледа славниот свят тук, долу, докато се емка пред зоркелите ми!… - Беше си спомнил за сина, Евлоги! Купи си място на гарата, вдигна два ката къще! Ама му не стигна, та запраши по градищата с устатата си женка, уж още свят да видят… Мина се бая доста време от тогава, докато да се върне, забрави и род, и роднини…

- Гледай дома, тато! - пишеше от време на време. Веднъж на година-две си идваше, за по ден до пладне, колкото да се разпише, че е наследник на този имот тука.

Погна дечурлигата по разни ми ти училища, коли всякакви им накупува, та да си изпотрошат чутурите.

- И линститути им намери после, всякакви такива - сети се старецът. - И връзки, за да ги вкара там, оти они, май слабички си беа по четмото и писмото, а и по сметките! И какво сега? Децата отфърчаа, та се не видяха повече, а Евлоги си остана, сам като мене, да си кукува с буля Танаска, както сега аз си кукувам тук, само че сам-саменичък!

- Да беше поне попресъхнало малко, да беше се пооцедило това време!

Арпаджик имаше Еленко за садене, есенеска не успя, превариха го дъждовете… А така беше свикнал - и чесъна, и арпаджика, заедно да ги набоде в земята, преди снега…

Успя, та поразкопа - един каскет място, ровна малко чесновец наистина, той вече бе избил със зеленото, заприлича малко на леха, но…

- Не остая убаво време, да ровна и рападжика! Напролет, докато се огледаш, и той станал за ядене! Много рядко може да се случи да измръзне…

Еленко все това си яде рано напролет: пресен лучец, сиренце от магазина при Пунин, по мъничко така… Абе, изпролетява!…

- Неленко-о! - провиква се през плета баба Ката, Кралицата й викат, щото е на Кралев железничарина бабичката.- Неленко!

Кралицата се поизтъпва малко по-назад, на широкото, да придобие гласът й малко повече сила и мощ. Беше предрезгавял от притеснение и стържеше леко по небцето, от което още повече и ставаше неудобно. Старицата се смяташе за печена жена и никога не си оставяше воловете в калта, Така постъпи и сега, хем пораздвижи малко и артрита си:

- Що чиниш, бе?

Еленко през цялото това време, докато се раздвижваше около стоката, която пазеше, се бе ослушвал, със стаяваното дълбоко в подсъзнанието му желание да я чуе или види по някое време край себе си, да стопли душата си, като го погали по ушите приказката й. И пак така става, че го изненадва гласът й, все така мек и топъл, галещ нещо, заседнало някъде много дълбоко в него. Може би това е сърцето му, една постоянно подскачаща весела топка в гърдите му? Или, душата, заседнала кой знае в коя гънчица на поизпосталялото му, но все още опитващо се да му се подчинява старо тяло и за която Еленко знаеше толкова оскъдно малко?

Еленко се ококорва малко, за повече стабилност или мъжественост, както той си внушава постоянно /колкото глава е по-стара, оказва се, толкова по-глупава!/, вторачва се зорлем. Заема войнствена поза, като да се брани от бела някаква, задаваща се отнякъде, незнайно откъде, подготвя се да отвърне подобаващо…

Ама е хитра, по-скоро прозорлива и баба Ката, не случайно е надянала на гърба си толкова голяма торба с лазарници! Щом усети наежването на дядото, тя така мило завързва приказката, че се не усещат по-нататък думите й, като пушека се усукват и възлизат нагоре, към небето, благи, благи, та чак медени…

Еленко се върти неспокойно на мястото си, като несвъртник се повърта, боксува с крака, напъва с език в устата си и а-а да я открехне, ама не иде да и каже това, което отнапреж се е приготвил да й го рекне, много добре го усеща. Но не може и да измисли нещо друго за момента, рискува да се изложи много. Па и как не - кралицата още не си е изплюла камъчето, дето си го крие под езика си, да му се не види макар, език с език!

Усети се, че е излязъл вън от релсите, както има приказка при железничарите, опита се да се вземе в ръце.

- Блажиш ли, блажиш ли? - засича го, уж невинно накрая баба Ката, па се прекръства наопаки в сумрака - где ти какво да блажиш в това лудо време, дето ни е подгонило, сякаш ние сме по-луди и от него?! Пунин не си мърда и пръста да ни докара в магазина нещо по-о така, блажнинка някаква макар, я ребърца, я - суджучец! А свинско откога не сме близвали! Ни прасе можеш да си купиш някъде, ни има къде и с какво да го отгледаш, ни ярмица има къде и с какво да си купи човек, и за това връзки някакви трябва да има човек!… А че и хляб вече не ти дават от фурната, хората сами си го произвеждаме, понеже отникъде не ни го карат!..

Баба Ката повече мислено си продължава разговора с Еленко, понеже историята с магазинера не е негово провинение, а на управниците на кооперацията. Като я вижда обаче да се кръсти наопаки, той по своему си обяснява и жеста, и думите й за баламите, сиреч, “сус, готованецо, времето ти е отдавна минало!”

И се отдръпва, с преглъщане, на слюнка, на дума, готов все пак да й рекне нещичко, но… И тъкмо отново да го стори, Кралицата го праща чак на Болван, най-високото място в селището, откъдето се вижда самият Дунав, колкото и да е далече от тука, чак до Влашката земя!

Понечи да й рекне нещо друго, но тя отново бе успяла да премести приказката си в друга посока… Той усети, че няма повече сили да тича като изтърван по баирите - от Болван до Бучие, или към Синя глама, Татарска печ, Треси баба, Лугът, Гувнище, Репът…

Позасумтя, повече на ужким, старецът, изхъмка нещо неразбрано, дори и сам не си чу словото си, за да помисли малко какво иска да каже… Извъртя един празен кръг около дувара, па се емна отново към бившия стопански двор, да понагледа наоколо и там. За пазач бе назначен тука, отговорности носеше на гърба си. Истината беше малко по-друга, сложи ръка на сърцето си дядката - обичаше си го той това място, мило на душата му бе станало, колкото и да говореха някои от селото против стопанството. Макар да беше вече поузрял за живота, тук, в патакламата на битието за пръв път се бе почувствувал Човек, с главна буква, макар и сам да не можеше да си го обясни как и защо. Само тук обаче сърцето му туптеше най-равномернo, чувстваше го на мястото му… Може би редът, който съществуваше, макар и повече привиден, да му липсваше сега, или социализацията на хората, общуването, както си го мислеше той.

- Пустата му баба Ката! - усмихва се, докато обикаля край оградата, Еленко. Усмихва се някак си на себе си, не толкова доволен от живота си, колкото от присъствието на Кралицата, - блажено, празнично. “Де да беше и по-млада, такова, па и, което е още по-важно за случая, и аз самият да си бях малко по-лефтерен!…

- А и времето, да му се не види, макар!… Като е заръмяло едно, като е присвила оная ми ти циганска мъгла! Цялото село гаче се е скрило в скутите й. Няма я край сеновала вече и “пустата му баба Ката”, стори му се за един миг сякаш, се е лецнала някъде наблизо. Май шеги иска да си прави с него. Отложи заяждането си Еленко за някой друг път. В последно време често се засрещат “през плета”! Пък си няма и лучец, поникнал в градинката, сети се отново той, малко разконцентриран от непредвиденото й отсъствие, /да му крепи погледа, га го стрелнеше тя с очи през почти невидимия и за двамата в подобни ситуации плет! /А и снега се позабави малко и през тази есен, не можеш да си влезеш спокойно в стайчето, което ти е осигурено за малко отдих, когато всичко друго ти е наред, да се пораздумаш малко със себе си - хем крадци няма да ти припарят наоколо, хем разни други, дето ако не им е пригодно да откраднат нещо, ще го подпалят, да изгори, та за никого да няма след това, най- малкото -за собственика! “Народът се увълчи - помисли си, едва ли не на глас, Еленко, - като в разградена кошара се повърта да види какво още може да докопа, сякаш.за първи път му се случва, знаеш!… Ама нали рибата се вмирисва откъм главата! Обикновеният простосмъртен няма да тръгне да наднича в кошарата на по-заможния, дори и на бедняк като него самия, съвест има! Ама си има и такива, дето са я загубили по спешност, а някои и така са се и родили! А ако понатрупат преспите, на берекет ще е!…”

- Суша, брате! През пролетта - суша, през лятото - още по-голяма! Напразно й се репчи този слабосилен дъждец, още от като заесеня. И ето, през зимата, или поне още в началото, ето я пак, те! Ще погине сума ти хлебно зърно, ако снегът не загърне с покривалото си поникващото жито!… Ще помре всякакво садиво, както изсъхна и през изминалото лято, когато спече като туткал орницата и я разпъна на кръст!

Ето, уж се мъчи да завали по-силно и да премине на сняг, ама не би, нефела работа е, - и приказката му изкуфяла на дъжда, и куфалницата - проскубана, водата не спастрил облакът!

Иска му се на Еленко вдън земя да се продъни макар, но във вода да бухне, ама така че чак тука да изпръска, по нивите, по разораните още есенеска блокове на стопанството, отново възвърнати като ниви на някогашните им, натикани насилствено малко в кооператива собственици. То и сега, възвръщането, стана някак си повече насила! Ей ги, отсреща, дето сега стоят като потъмнели гугли в мъглата. От стрехите на сеновала си капе водата: кап-кап-кап, оттича се на едри, широки капки. Ще помръзне през нощта, на пързалка ще стане, но не това го тревожи стареца, ами че ще замръзне мокра земята и това, де-що е поникнало, ще помръзне и то, няма да удържи до пролетта..

Капата го е стегнала яко зад темето, като кофа с вода го наляга надолу, а не му се мърда от сеновала, където се е прикътал в “уюта” на една развързана бала слама. Като пощръклеят хората по някое време, юрват се да крадат дори слама - за “Бъдни вечер”да си постелят под рогозката, обичая да спазят, под прасетата да постилат - и докато ги отгледат и охранят, и докато ги заколят и почистят. А нали и под дръвчетата трябва да се постила през зимата, да се “загръщат” във виелиците, за да не измръзнат, да бъдат “плашени” с наръчи горяща слама, за да родят и отгледат повече плод! Едно време и сламеници са пълнили, за да слагат върху леглата, и направо под чергите са я простирали тази слама, когато са спали току върху голите подове - в кошари, плевници, пристройки или направо отвън, под изпълнения до краен предел със звезди огромен връшник на небето!

Въобще, открай време сламата си е била и все още е огромна необходимост за българина, особено в края на всяка люта зима, когато домашните животни я приемат като сено и сламата ги спасява често и от гладна смърт. Преди кооперативите земеделските стопани до последно са се грижили тя да не се попилява, до началото на пролетта, а и след това, докато не приберат и новата реколта, сигурни, че зимата няма да им създаде проблеми, особено в самия си край…

Че и за полозите се сещат през зимата още, независимо, че кокошките са доста далече от мисълта да се разкудкуякват във все още продължаващия голям студ!

А преди това е необходимо да се препокрият курниците, да се изолират от влагата, която вече е проникнала в някои от тях! Трябва да се позатулят и част от дупките, които са се появили тук-там, топлина да се съхрани повече!

Ами сламата? Тя колко е? Оная година търговците им казаха, че чак от Силистра ще им я докарат! Толкова си и платиха хората, превоз “франко Силистра”! Накрая се оказа, че трябва да заплатят “франко Швеция”! Или някоя друга скандинавска страна, та хората започнаха да се шегуват: нима България е останала без слама, та ще ни я карат чак от Швеция? А защо не от Полярния кръг? Там страшно уханни треви растат, цяла България ще заухае! Но не стана и така, както хората бяха разбрали, че ще стане! Забравиха, търговците, че местните са си платили разноските по транспортирането на сламата, отвориха приказки, най-напред за доплащане, но след като местните отказаха какъвто и да е сговор с тях и, след като накрая изчезнаха същите тези пишман търговци, селските хора сами трябваше да си докарат сламата, със собствен превоз! Тогава се наложи да узнаят, че сламата не е расла нито в Силистра, нито в Швеция, а в съседната област! Дори и докарването стана голям проблем, та местните сами ангажираха и изпратиха товарни коли при съседите си и сами си докараха сламата. По-голяма излагация никой от селските хора не бе чул или видял, но, както се и оказа по-късно, да беше се случило само това! Тепърва хората от Европата щяха да срещнат и много по-големи маскари и серсеми, шмекери всякакви, кой от кой по чифути! А тука сметката им се оказа наистина много налудничава: всяка бала слама им струваше колкото три бали със сено, от най-доброто качество! Щат или не щат, още същата есен селяните намалиха поголовието от всякакъв вид до съвсем незначителни бройки! И сега, видят ли търговец някакъв да се шматка наоколо, намират начин незабавно да го прогонят, колкото може по- далече и от това, че и от по-близо разположените край него съседни села. Дори дежурни са си определили помежду си, да наблюдават и да вдигат тревога, ако стане така, че търговците дойдат пак насам!…

- Изкилифирчена работа! - въздъхва отново Еленко, като се сеща как някои сега на изгоряла къща традиции се мъчат да възраждат, Бъдни вечер и Коледа репетират, лазарнички и коледари китят и пращат да пеят по селските дворове и къщи, миналото да връщат! Абе, случвало ли се е да се възроди истински нещо, което отдавна си е отишло? То хора не останаха.в селото, за да се ползват и от новото, и от старото, къде ти!? От кооперацията се стискат едно кисело мляко да доставят в повече, не за старците, за дечицата да стигне! А дечица дал Господ Бог, и по-рано са се раждали достатъчно, и сега се раждат… И в бъдеще ще е така, каквото и да стане с България, каквото и да ни се случи! По две каси с кисело мляко, за цялото село, със старците и децата, прясно, ако имаш връзки, или, по точно казано, ако снабдителят ти е роднина или си си платил предварително за услугата!? Где дават така да се прави, в коя европейска държава? Или, в Европейския съюз са го разрешили?

- Чиста шашкъния! - духа в шепи Еленко. - Нашенска, знаеш!… Чула жабата… Он че ми каже! - стряска се в залисията си пазачът, омерзен от престараването на хора, които не си разбират от работата. Традиция! - Ората си нямат хал хабер от нея, така да знаеш! - намесва още някой друг в разговора пазачът. Потуранковци ниедни! - Старецът дочува шум откъм другия край на сеновала, накокошинва “грива”, после бързо побягва към мястото, откъдето е дошъл шумът.

- Сега че те пипнем! - преминава отново на диалект той, предвкусил предварително една евентуална среща с истински крадец. Изглежда странно, все едно танцува, подскачайки дебнешком покрай оградата…

Вече провижда сякаш през мъглата непознатия с коша, както предварително си го е представял, как гребе, как дърпа сръчно и с двете си голи ръце от разрязаната бала или пък как, все така сръчно я прегръща, с двете си ръце пак, за да я отнесе някъде в тъмното. Хората и магарета гледат и хранят (магарета ги гледат и им се присмиват, сус! - би отвърнал веднага, ако сметне думите му за закачка неуморимият приживе дядо Аджо, бог да го прости и него, отиде си от този свят обиден от тези, за които и в огъня без дрехи би влязъл, ако се наложеше да ги спасява от пламъците му, огорчен и от най близките си хора си отиде! И картофи се укриват под земята, преди да дойде сланата, след което се покриват със слама, за да е сигурно, че ще им е по-топло. И над празия лук застилат, за да не измръзне в рововете!

- Комай, то, след време, сламата може да стане скъпа като златото, съвсем арно нещо! - сгрява си акъла с мисъл Еленко и леко-леко сваля пушката си от положение “на рамо!” в положение “Напред, на нож!” За да може да премине наистина от едното положение в другото, както навремето го е учил подофицеринът в казармата.

Вече е превзел хлъзгавината на половинметровия “укрепен” редут, или бруствер, или каквото ще да се нарича вече там това на насипа отстрани, за да може да се спеши, при нужда. Изправя се в целия си боен ръст Еленко, за да се втурне като фантом напред, с бойния вик, изрепетиран при Стражин и Страцин, и при по-следващите височини и дерета, чак до Крива паланка и Косово поле… Маха по навик предпазителя на пушката, останала в селото може би още от Балканската или Първата световна войни, ако и да знае предварително, че тя е съвсем празна, без пукнат патрон дори в патронника, за което в тази необичайна и безпросветна нощ въобще няма време да си помисли дори, камо ли да осъзнае, че тя е празна, въобще никога, откакто е докарана тук, на територията на селото, не е зареждана дори на шега, в този шматкав момент пазачът изведнъж се е превъплътил в някакъв друг, непознат дори и на самия него човек! Чува се острото “щрак!” на спусъка, а Еленко усеща съвсем ясното шумолене на нечии, може би много пъргави ръце, които сякаш слагат сламата в торбата или чувалчето на крадеца, докато прибързано я изскубват от балата. Тъмно и сиво е, не може да се види добре, но ето че, като в просъница, щрака затворът и се вижда изкривената му сянка в мъглата, очертала се като осветена отвътре зад перде на прозорец, фигура. Няма време да размишлява повече, по навик скача като във въображаема траншея и с вика “Стой, мамицата ти!” прищраква едновременно и със затвора на оръжието си, който го дава безотказно, много добре на звук, и със спусъка, който също демонстрира отлична звукочуваемост…

- Ще крадеш, а? Посред зима?! И от стопанскио двор?!

Сянката на крадеца се гътва като действително пронизана от куршум, какъвто всъщност въобще не е изстрелян от пушката, понеже никога не е и поставян там, а старецът пък спонтанно изтървава приклада, спъва се в него и се сгромолясва и той до сянката, просната в ниското, сякаш самата тя е чувал в мъглата.

- Вай! - проплаква отдолу женски глас. -Утепа ме!

Еленко вече е докопал в ръцете си възтоплата плът на Ката, неговата съседка, при падането й единият и крак се е разголил чак до кръста.

- Сус! - изтръсква мигновено ръце старецът, сякаш се е докоснал до жива жарава. - Сус!

- Бре, Неленко, ти ли си, изеднико? - Кралицата го е разпознала в мъглата, все пак се е досетила, че това може да бъде единствено и само той, нали при него е тръгнала.- Събори ми баницата, ръцете ти да изсъхнат, бре, полата ми разтрепери, поразнико!

Еленко замърморва нещо неразбрано в тъмното, наколенчва в мократа от дъжда земя и веднага усеща ужилванията на студа по разлетелите се безпомощно негови крайници, - ръце и крака, кой накъде види… Но не може да се изправи ей така, отведнъж.

- Кралице, ти ли си? - най-сетне свързва приказката си той. - Акъла ми взе, съседке, за едното нищо можех да те гръмна, знаеш, в тая пуста мъгла! - старецът сваля капата си от зор, започва неконтролируемо да се забърсва по лицето и тила.. - Защо не се обаждаш в тъмното, никак не можех да те забележа, даже да довиждах! Пак, си рекох, мискининът с мискинин ниеден е дошъл, от сламата на хората да открадне!…

Езикът му, като никога досега, откакто се откачи от инсулта, стоеше мирен в устната кухина, не бързаше като пуле пред макя си да излезе навън, за да измучи нещо нескопосно, това успя да забележи мимоходом старецът и то му даде кураж да се поотпусне мъничко, наля сякаш повече сила в тялото му.

- Окрали ти лисици потурите! - пустосва пак баба Ката и замахва по него с пешкира, в който е държала завита до преди малко баницата. - Ей я, на, - посочва тя пред себе си разпиляните парчета, които предвидливо предварително е нарязала, сякаш предчувствала, че може да се изпоколят в тъмното, докато стигнат до разрязването на апетитното съдържание на завитата и ухаеща, - по всичките посоки, на света, баница! - Не можеш ли да си стоиш там, край срязаната бала, та да не се налага да мокриш и мене във вадата?

Двамата си подават ръце, като много стари приятели, макар че всъщност още не са, изправят се полека над мокротата, която сякаш е заляла света, после и двамата, като по команда, приклякват, държейки се за ръцете, за да съберат парчетиите от разпиляната и все така апетитно ухаеща наоколо баница.

- Бог да те пощади, Неленко, за малко да ме пратиш и мене на оня, другио свят! - все още не му е простила напълно за уплахата си Ката, но нищо - и гневът й, и преживяният страх, са преминали бързо, това са само отглъхвания от поразразилата се изведнъж буря.

Еленко все още кърши ръце от смущение, но така и няма къде да ги дене, те са си на мястото, което обикновено заемат веки божи ден, закачени здраво за тялото му. до живот.

- Аз, такова… - повтаря малко несвързано той. - Аз, такова…

- Онаюова! - накривя му се баба Ката. - Ама ти хич ли не се и досети, че може да ти дойде човек на гости? Не ме ли очакваше?

- Ама, значи, как? - одрезгавява отново гласът на стареца. - Искам да кажа, като как?

- Абе, нали те попитах още пролетес, блажиш ли, блажиш ли?… Още тогава исках да ти направя и донеса баницата, ама ти все не ми отговаряше ясно като те питах… Знаеш, откак Христо, мъж ми, се помина по-лани, Бог да го прости и него, сама живинка останах в къщата, като тебе, Бог да прости и твоята Мара, ни дете, ни коте! А па и ти не се завръщаш у дома си, икономия на топло ли правиш, що ли?! Не мога да те видя напоследък, погледа ти дори не се случва да срещна! Губиш се тука като фантасмагорин напоследък… Баница рекох да ти донеса тука, ама няма как да се разберем като хората, да не се наложи да я нося напразно и да я връщам след това, та да ме вземат на подбив ората, знаеш как е на село! Рекох, ще ти донеса, да се облажиш, че пак пости дълги се задават!

Еленко гледа сухата като паяжина жена пред себе си, привързала пак криво-ляво бохчата, гледа и не вярва на очите си: не се ли подиграва с него Кралицата? По лицето му тече пот на криви вадички, той се бърше бавно, замислено с шапката и примигва, забравил дори да напсува в този изящен според собственото му лично мнение, невероятен миг в този момент!

Наоколо е гъста, неизбродна зимна мъгла. Вали ситно-ситно и в млечната дифузия на мъглата те двамата - Еленко и Кралицата, стоят като две изсъхнали фиданки, готови след дългата старческа суша отново да подкарат ластари. Но ластари ли щяха да бъдат това?