Петър Андасаров

НЕ ЗА СЕБЕ СИ, А ЗА ПОЕТА

Когато часовниковите стрелки разпуснат
вашите работни минути
и прегърнете свободата си, и с приятели
тръгвате към вечерта,
аз затварям времето си между каторжни стени
и се заключвам,
и търпението ми стиска зъби,
от неизвестното ме е страх.

О, как ме измъчва тишината
на необятното пространство върху белия лист,
как ми е трудно да разбера говора на нощта
и плача й подир дъжда:
да вградя в строгите рамки на стиха
своите объркани мисли,
да усмиря между оградите му
на думите яростната вражда.

За да осъмне трудът ми щастлив
и на прага на нов ден щастлив да ви срещна -
вместо разсъмване да ви подаря лист - с думи -
стройни като пътеки,

За какво друго да мечтая в този живот -
и чист като ангел, и грешен,
за какво друго, освен в тъмни минути -
в душите ви - с думи да светя.

ЕЛЕГИЧЕН АПОТЕОЗ

Сив гълъбе, в хралупата на душата ми -
сред зелената топлина на дъба от моето детство.
Помниш ли как падах уморен, с поглед замаян
от кръговете на летежа ти под шапката на небето?

Помниш ли как свиваше гнездо в клоните
на лятото жълто,
учеше своята радост - с млади криле
да пее простора.
Грабваше погледа ми и всичко се завърташе -
върху крилете си носеше бъдеще,
с човка кълвеше облак.

И едрееше хармана на лятото, и дърветата като коне
около стожера намотваха въжето
на хорските грижи.
На тревите жаждата майка ми газеше до колене,
а баща ми с бъкел в ръце
по омърлушени хребети слизаше.

И се сливаха твоите кръгове с устните на вечерта,
и ни опиваха дъх на сено, любовни песни на птици.
С лунни пръсти нощта разлистваше
цветните си листа
и по звездния буквар на живота
високата азбука сричах.

Сив гълъбе, от върха на своята памет
често те викам -
в сянката на ниски страсти,
под облак на фалшиви думи.
Преблагословен да е, гълъбе, летежът ти
към зенита,
с кръгове благословени в синьото безумие.

МРАВКАТА ОСВЕН ЧОВЕКА

На Сашо Горов

Сезон на грижи,
на безгрижие за други -
жълтее лятото зелено.
Прегаря житеният стрък до лудост
и чака зърното спасение.
В предателски,
в закътено-невидим ъгъл
измамна мрежа паякът тъче.
Прескачат житения стрък
и скакалец, и бръмбар
и лятото към есента тече…
А тя - сред присмеха на сламки
и на тръни
с труда си зърното спасява.
Търкаля го от нишката на утрото
до тъмно
без път
и с път следи оставя.
И в риска да слънчаса,
и в мъчното безсилие -
когато пада
и когато става -
в началото на зимата разбирам смисъла
на истинската слава.

ЗИМНА МЕТАФОРА

Сняг божествено бял
и божествено бяла картина.
Сякаш век е валял
и цял век е зима.

Свети светът побелял,
няма път, ни пъртина.
И се смее - оцелял -
животът ни изстинал.

Нека божествено бял
в божествено бяла картина
сняг - век навалял
по-дълго да има.

Че утре ден завилнял
снега ще обгърне
и усмивката бяла в кал,
в черна кал ще превърне…

МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ

Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи мълчаливо
с конци от слънце в слънчева игла,
за да е дрехата му по-красива.

И в унеса на този слънчев блян -
да гледа как посред света минава
живота ми - и хубав, и голям -
от взиране денят й ослепява.

И виждам - с лъч от него, с бод последен
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното мълчание се слива…