Иван Енчев

Някога в семейството ни учеха, че човек за човека е брат. Все това ни втълпяваха и в училището. И в художествените книги. И в театъра. И в киното. И в черквата, /който прекрачеше нейния протъркан от времето праг/.

Някога, но не сега - се пееше в една естрадна песничка. Някога, но не сега - ще повторим и ние днес. С огромна тъга! Защото вече до гуша ни идва от лицемерие и пошлост.

Пазарът - твърдят всичките ни управници! - е главен критерий за човешките отношения. Обаче се оказва, че днешният български пазар няма нищо общо с нормалната пазарна икономика, с която ни залъгват вече доста години нашите, пази Боже, доморасли политически първенци.

За тях никак не е срамно да приказват едно пред хората, пък да правят само онова, което подобрява тяхното лично благосъстояние за сметка на непрекъснато обедняващия народ.

Изводът за мнозинството от нашия обезверен народ е един: днес /по принуда/ човек за човека не е никакъв брат, а чистокръвен вълк! Нито руски, нито американски, нито европейски, а озъбен, ненаситен, балкано-азиатски звяр. Зверчуга от най-хищна порода! Изпречиш ли му се отпред, Господ да ти е на помощ и Вси светии!

Ако някой у нас все още наивно вярва, че сега са възможни откровени човешки отношения между хората, доста трудно ще му е да отстоява своето твърдение.

Най-първо нека се огледа около себе си. Навсякъде ще се сблъска очи в очи със завистта, с подлостта, с лакомията, с безочието, с лицемерието, с корупцията… - все понятия, отречени от общоприетия човешки морал и поведение, все категории, достойни за порицание.

Порицание ли?

Днес няма нищо по-лесно от това да порицаеш публично някого. Порицанието вече се превръща в наша ежедневна същност. Всеки осъжда някого. Всеки гръмогласно бърза да се възползва от демократичните си права и слободии.

Всеки е недоволен от всекиго и от всичко. И както е бръмнала една говорилня под път и над път, не ти е работа да се мъчиш да я разгадаваш. Няма да сееш просо на нейния корен, я!

Значи, щом са недоволни хората от хода на нещата, сигурно нещичко ще се пооправи от властимащите. Ала кога? И от кого? Тайна ли е за някого, че повечето ни държавни управници се дебнат един друг и само си търсят цаката, за да се злепоставят взаимно.

Ударите под кръста, клюкарстването, подлизурството, лицемерието, заядливостта са най-обикновено ежедневие на чиновника. Как може той да се нарече брат на съратника си? Такова нещо ще е най-голямата глупост.

Днес чиновниците са върли врагове един на друг, защото всеки преследва само своите лични интереси. Подобни са и отношенията между съсобствениците в нашенските търговски дружества.

А деловите връзки между конкурентите? Къде я мечтаната честност и почтеност?! Тъкмо обратното. Надлъгване и злепоставяне. Не истински и нормални човешки взаимоотношения, а чиста проба мошеничества са най-често срещаните ситуации, с които се сблъсква всеки ден нашенският предприемач.

Е, при такова положение може ли той да се нарече брат на някого, който го е измамил, да плесне с ръце и да се прегърне с него?! Не и не! Тук приказката за братството е жива подигравка с някогашните добродетели. Днес от нея и папер не е останал по кьошетата на хорската съвест.

Ох, като си помисли само човек какви опустошителни градушки вилнеят от търговците към клиентите, направо да му се отще да приказва за техните взаимоотношения.

Тъкмо те никога, ама никога, не могат да се нарекат братски, както и да са пакетирани с лъскави целофани и фокуснически намаления, наречени „промоции”.

А какво да речем за тъй наречената обслужваща сфера?! Само който не е търсил майстор за някакъв битов ремонт, само той не знае какво значи баламосване и „бръснене на сухо”.

Баш сега е на чалъм да изречем и небратската си „благословия” за юридическите везни на нашенската Темида, която и с вързани очи безпогрешно усеща по миризмата по-тлъстата сума и я благославя с предимство.

И тук няма капчица от прехваления медец на фантасмагорията, че човек за човека е брат, другар и приятел. Грехота е да не споменем и острия скалпел на „хуманните” ни медицински услуги. /Горкият Хипократ! Плачи, сърце, и скърцай зъби!/.

Никак не ни се ще да разваляме още повече настроението си, но приказката сама се нагоди баш на мястото си. За нашенските всенародни избраници става дума, дето трябва да ни бъдат мили и свидни като родни братя, защото сме си ги избрали да отстояват всекидневните ни интереси в Парламента.

Жива парлама е тази илюзия и нищо повече! Брат брата не храни, ако ще и раят да настане. Уви! И раят си има адски кьошета. Вълчи нрави властват и сред простосмъртни, и сред управници. Бацилът на отчуждението разболява цялото ни общество с повсеместна дългогодишна епидемия.

Било ни писано от Всевишния да станем свидетели и на разприте между нашите политически първенци /християнски и мюсюлмански/. Някои от тях /светли да са дните им земни!/ ден из ден ни смайват с какви ли не мирски низости и сквернословия.

Ама нали е речено, че шило в торба не стои, та ако ще да е тя депутатска или министерска. По тази именно дяволска причина са и светотатските прения /да не казваме псувни/ за власт и облаги между някои политици в многострадалната ни държавица.

Това е то - каквито пастирите, такова и стадото. Запрени сме в кошарата на отчуждението. В душите ни само вълците единаци вият по братски и налитат на всичкия свят по пътя си, без да им мигне окото от свян.