Недялко Месечков

В летните ясни привечери на малката полянка „Асан Ефенди” в Ямбол често група младежи от последните класове на прогимназията и от първите на гимназията се събираха седнали върху пожълтялата трева и се унасяха в разговор.

Център на тия младежки компании бе високо момче с големи подвижни очи, което разказваше за приключенията на разни пътешественици по далечни страни, за подвизите на морски разбойници, за диваците.

Край тях ние, малките от компанията, още в отделенията, не взимахме участие, а само слушахме високото момче, което наричахме Щъркела.

Тоя щъркел бе Борис Шивачев.

*

Още помня тия ясни привечери на малката полянка „Асан Ефенди”.

С брата на Борис Шивачев - Любен, бяхме съученици от едно отделение, седяхме на един чин. Любен беше щастлив, че има брат като Борис, който му правеше параходчета, които пускахме в Тунджа и даваше идеи за най-забавни игри.

Понякога Щъркелът се намесваше в игрите ни. Правеше ни тренчета от шевни линии, чертаеше железопътни линии, по които трябваше да минават влакчетата и пак се отделяше от нас, сядаше на двора под сянка и се задълбочаваше в четене. А когато възникнеше спор, през коя линия да мине влакчето, за да не се сблъска с това на другия,

Борис оставяше книгата, идваше при нас и разрешаваше спора. Неговото мнение бе закон.

Войната свърши и семейство Шивачеви замина за Ловеч.

Минаха години и научих: Щъркелът прелетял океана, отишъл в Южна Америка. Тогава в мене отново възкръснаха разказите му за страшните подвизи на пътешествениците и му сърадвах, че ще може сега и той да изживее истински приключения.

*
През лятото на 1926 година случаят ме отведе и в Ловеч. Бях вече научил, че Щъркелът отново е прилетял в България.

Още с пристигането попитах за Борис.

- Американецът ли? Завърна се, но е болнав и рядко излиза от града.

Отведоха ме у тях.

Слабото високо момче беше станало вече едър мъж с широки плещи, в който се четеше много видяно и изживяно.

И Борис вече разказваше приключения не на пътешественици, а своите.

- Какво не прекарах! Работих като животно. Скитах от единия край на Южна Америка до другия. И ако съблека сега ризата си, ще видиш по гърба ми малки белези от искрите на огъня, от времето, когато работех гол до кръста в пещите на една фабрика. Какво не изпатих, колко много изстрадах! Не съжалявам. много неща видях! Не донесох песи, а се завърнах с разстроено здраве - знаеш ли, като закрепна, мисля пак да поема за някъде.

После донесе ръкописи:

- Да ти прочета ли нещо?
- Как, ти пишеш ли?
- Е, да. Сътруднича в „Развигор”, под псевдоним.

И той ми прочете няколко разкази, които после помести в книгата си „Сребърната река”.

- Това са истински случки. Ах, тоя Антонио (така се казваше един от разказите, чийто герой носеше същото име) - тоя малък мой приятел бе истинско чудно дете.

- Когато беше в Ямбол, мислех, че ще станеш художник. Така хубаво рисуваше с маслени бои. а сега те виждам писател.

- Не съм престанал да се интересувам и от художество.

На другия ден пак бях при него и прекарахме целия ден наедно. Толкова много тогава той разказваше за Южна Америка!

*
Борис Шивачев бе вече в София. И ето тежко болен - на легло. Здравето му все повече се влошаваше, а името му на писател растеше. Писмата от Южна Америка, които печаташе в „Литературен глас” обръщаха внимание на всички и ставаха често тема на разговори.

Посещавах болния приятел. Понякога водех със себе си и други, които искаха да видят автора на чудните писма от Южна Америка.

Той лежеше и продължаваше да работи. Но напоследък се и измъчваше. Не можеше да пише, а диктуваше на своите близки.

- Имам си секретари - казваше на смях Борис - на всички вкъщи диктувам.

Вярата му за по-добри дни не го напускаше. Този, който толкова много бе изстрадал, който бе видял смъртта в очите, който не можеше да се помръдне от леглото - силно вярваше в живота и човека.

- Знаеш ли, като стана, ще замина отново - искам да погазя малко пясъка на изтока. Искам да видя Индия, Китай, Япония… Ако си мераклия, тръгвай с мене. Трябва ми и другар.

Веднъж каза:

- Омръзна ми да лежа! Измъчих себе си и нашите. Ако напролет не стана, съмнително е вече. по-добре е тогава да си пръсна черепа. Не се страхувам от смъртта, тя би изплашила повече нашите, отколкото мене.

И се усмихваше.

*
Борис Шивачев не дочака пролетта. През 1932 г., 30 януарий, той тръгна да пътешествува за оная страна, откъдето никой не се завръща вече.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 10, бр. 380, 2.02. 1938 г.