Любен Панов

Когато се роди първородният ми син. Доста години са се изтъркаляли. Аз редактор на многотиражка - „Силикатчик”, с тираж 2 500. Да има за всеки работник по един брой в големия разградски завод за стъкло и порцелан.

Чавдар се ражда привечер, на сутринта в заводския автобус за работа десетки ми стискат ръцете за поздрав. Топъл, като за техен син. Художникът Стоян Гроздев, който пръв беше научил след връщането ми от родилното на чашка в квартирата, вече е разнесъл новината.

След час малката ми стаичка със старата „Олимпия” вече е смесила моята радост с радостта на десетки, буквално десетки работници, стълпени като на митинг отпред.

Някой, не аз, е разтегнал дълга маса по средата на помещението, бюрото е натикано в ъгъла, някой, не аз, е монтирал „походна” кафеварка върху масата, два буркана с кафе, шоколад, сладки, две торти и много порцеланови чаши от сервиз с марката на завода…

И кокичета, ама вързопи от кокичета, брани току-що вероятно от градината с кестените между цеховете. Някой, не аз, провисва кабел от коридора и го свързва с едно радиоговорителче.

От заводската радиоуредба са подготвили поздравлението към мен на тези, които не могат да напуснат работните си места. Звучи „ОДА НА РАДОСТТА”…

Знам, че нито Шилер, нито Бетовен са били работници. И в никакъв случай не са предвиждали раждането на първия син на обикновения смъртен редактор на едно вестниче.

Но въпреки това единият със словото си, а другият с нотите си са сътворили неумиращия зов за братство и разбирателство между човеците…

Дали човеците са ги послушали?

Питам се и друго: защо днес непрекъснато ни учат да си спомняме за миналото винаги като тъмнина, жестокост и непогребани кости? На радостния музикален фон на един нов стар химн, превърнал се в марш…