Милена Обретенова

Ама месечина ли е изгряла тази нощ!… Кръгла…, голяма, тежка. Аааха, и на главата ми ще се подпре. И свети, пущината, по-светло е от ден. То добре, виждам пътя, ама и мен могат да ме видят…

Да де, ама пък ако не беше месечината, нямаше да видя следите по снега. Гледам ги, зайчи. Пресни. Тръгнах по тях. То хем не ми се спи, хем да се стопля мъничко. Бързо я открих животинката.

И тя като мен, страх ли я е, студено ли й е, ама не мръдва. Хем ми дожаля, ама я хванах - ей-така, с голи ръце. Ще я занеса на жената и децата, викам си, че то тия дене е Рождество…

И на, вървя към къщи. Със зайчето в торбата. Армаган за жената и децата… То какво ли къщи, само така му думам. Колко години все из Балкана. Сила, мисля си, не ми остана.

Ей-така си хортувам сам, ама знам - човек и от магаре е по-зле. То и добичето, вярно, по го товариш, по носи, ама барем го храниш, и то пак носи… Знае си защо търпи. А пък човека… Човекът и от магаре по търпи. И защо търпи, сам не знае.

Е, аз като не изтърпях, че какво?!

Работих на агата година, че две, че три… не плаща. На другите им плащат, на мен не. Карай, викам си, тъкмо ще вземеш всичките пари наеднъж. Че като се прибереш, пълна торба грошове, къща ще вдигнеш и ти като хората, ама къща за чудо и приказ…

Ама преди къщата на невястата ново сукманче ще купя. Като на чорбаджийските булки. Като слънчице да грейне. И сиромашкият ми двор ще грейне. На децата пък симидчета ще купя. Или пък да напълня нощвите?… Че да напечем хляб, че да ядат сиромашките, да ядат, колкото им душа поиска.

Коричка…, средичка, кое каквото иска, да се поглезят горкичките, еднъж и те да се поглезят. То колко му трябва на човек!… Мисля си аз тъй, темелите на къщата виждам. Сънувам ги вече. Ох, нова къща, и невястата с нова премяна…

… Дай, викам, ага, парите, стига ми гурбет. За жената ми домиля, за дечурлигата. Без мен пораснаха, няма да ги позная… Че като ми се разлюти оня ми ти ага, че като скочи… То на гяур да ме обиждат, хич не го и броя. Ама ми теглиха и един бой, като куче ме изхвърлиха, че нашенци се смилиха, пари ми дадоха да се върна вкъщи.

И сега към къщи вървя. Армаган им нося - зайче, все файда, да се облажат и те милите като хората. Празник идва, Рождество. Да бях попаднал на нещо по-голямо, де сръндак, де диво прасе… При таз месечина лесно ги видиш, па и гората пълна с гад. Да, ама комшиите… Дуварите високи, ама много дупки бе!

Всичко виждат комшиите! … Абе то и комшиите хора всякакви. Тоз ще помогне, дърва от гората ще донесе, друг пък, някое дете като е болно, чорбица ще донесе… Разни хора са комшиите… Ама тез, дето най-много гледат през дувара нехранимайко ми викат.

И тез като нищо ще почнат да хортуват, че на, у дома на мръвка мирише, на сръндак или глиган… То да хортуват, свикнали сме, това да е, ама… знае ли човек!… Ей, ама голям късмет с това зайче, само, дето казват, ми се навря в ръцете. Армаган за невястата и децата, ми да, Рождество идва…

Нехранимайко ми викат. Че то и тогава, като се върнах де, пак бях нехранимайко. Не смея да погледна невястата, без пукнат грош. Пък тя, милата, само ме милва по челото. Тая милувка ме поболя.

Тая милувка ми отприщи цялата мъка… Само на нея разказах, че тогава, като ме би агата, не се дадох така лесно, не издържах, посегнах и аз, с брадвата го посякох, а за това прошка и съд за гяурин няма. И хванах гората, та вече хайдутин ми викат, разбойник.

Че съм нехранимайко, май така си е то. Полза от мене никаква. Невястата самичка с децата - хляба ли да мисли, мене ли… Черното под очите й по-черно от тях… Стопи се снагата й, а гиздава ли беше!!! Зачерних я аз, при жив мъж.

Нехранимайко и разбойник… Нищо че принудих кръчмар Стойко на всяко Благовещене да храни бедните с риба… Ами добитък колко съм вземал от турците, та да го дам на бедните, такива като нас… Ами колко кервани със стока съм пазил, чак до Цариград да стигнат!… Женорята по нивите, кога мога, и тях пазя… Ама можеш ли го оправи тоз пусти свят…

Нехранимайко и разбойник ми викат. Нейсе, воля тяхна. Ама сега поне нашия си Господ да уважим, Рождество идва. Ще се зарадва милата на зайчето. Да хапнат децата, празник е, а пък тя има да плаче и няма да посегне към паницата.

Ама месечина ли е тази нощ!… Хем виждам пътя, хем в село трябва да внимавам, мен да не видят. Ще застана в тъмното, зад дувара, ще чакам невястата, тя ще ме усети. Не спи милата, от грижи не спи и винаги усеща, кога идвам. Крием се повече от либета…

Ех, тогава беше лесно. Де на седенки, де на хорото… Те нашите дебнат, техните - още повече, ама като се хвана до нея, не я пускам, умора нямам, ако ще цяла нощ да играем. На кладенеца я пресрещах, за венчило си хортувахме…

И под венчило минахме, както си му е редът. И не плака много невястата ми като се прощаваше с бащиния дом. Ех, невясто, едно сукманче ново не ти купих. А после и дечица си народихме, и ние като хората, ама пуста беднотия… И тоя гурбет!…

Пусти му гурбет… Че богат не станах, не станах, ама и гърбат не станах - в Балкана аги няма. Балканът, попът го казва, книги е чел, винаги си е бил наш, на тия, дето сега ни викат гяури. Крие ни Балканът, и гладни не ни оставя, ей на, и зайчето тъкмо навреме - армаган за жената и децата преди Рождество…

А, усети ме невястата, усети ме с идването, милата. Отваря портичката.

Забързвам крачка. Да й дам зайчето за Рождество. И да не мръзне на снега…

13.12.2016