Георги Н. Николов

Търсенето на житейския смисъл е широко застъпено в прозата на Стаменка Христозова. Заедно с редица още съвременни писатели тя анализира енигматичната му същност в лутанията на задъхания човешки поток. В смяната на едни морални ценности с други.

В борбата между удобния практицизъм и духовността, която не винаги излиза победител в съзнанието на отделната личност. Често оставена сама на себе си в трудни моменти, когато трябва да избира между защита на гражданските си позиции и удобното отстъпление от принципите. А те у нас, както знаем, не струват нищо, ако не са солидно подплатени със сериозни парични аргументи…

„Сиянието на залеза” - избрани разкази и новели, е новата книга на Христозова, изд. „Изток - Запад”, 2016 г., надграждаща написаното от нея досега. Творбата е също изтъкана от съвременна проза в диалог с реалностите на живота. Които ни заобикалят в забързания ритъм на урбанизирания град, или в гаснещите някъде накрай света селски махали.

Понякога - и сред абсурдните ситуации в „Кривата усмивка на щастието” или „Възходът на деловодителя”. Открити сякаш в някакъв наръчник на човешките чудатости, суета, ревност и дребнавост. Творбите, някои поднесени в „аз” повествование, основани върху непогрешима женска интуиция и задълбочен психологически анализ, са привидно познати.

Това е логично. Авторката черпи теми непосредствено от уловения миг. От натура. От наблюдаван емоционален сблъсък между човеци в характерната им среда. Понякога монологичното надделява, защото именно тя е двигател на цялото сюжетно действие в разказа.

Но навсякъде сякаш виждаме себе си в отражението на огромно социално огледало и можем да се докоснем. Да съзрем каква роля изпълняваме тук, на земята, щом веднъж сме родени.

Или да осъзнаем, че се лутаме безцелно, очаквайки птичката на щастието да кацне и на нашето рамо. Във всяка една сцена от споделеното читателят остава с чувството, че сам той крачи по редовете. Изпълва с разум, дела и чувства отредения му делник, за да отвори нова страница утре.

Досущ прилична на вече избледнели във времето други страници: прашен албум, изгризан от студени спомени, неосъществени надежди и провали. Или оцветена в ярките вълнуващи багри на бъдещето, което ще ни срещне с усмивката на верен приятел.

Тук среща си дават младостта и старостта, привързаността и изневярата, интелектуалното битие и физическият труд. Понякога героите стъпват по ръба на закона или изгарят във взаимна ненавист, заменила изтлялата преди години любов.

Пак тук срещаме трудни характери, разбиващи всичко по пътя си в жаждата за материални блага. В празното търчане след златоносни илюзии и празни химери. Понякога от страниците наднича и смъртта. Всичко това - върху фона на неизлечимо болната ни държава, както авторката нарича днешна България.

Основната задача, която Христозова си поставя с книгата, е да извае лика на нашия съвременник в ХХІ в. Да го моделира с верен усет за вътрешния му мир. За явните му и скрити стремления. Основани върху нравствената приемственост между поколенията, или разрушена необратимо под натиска на трудни обстоятелства.

За съпричастността, или студеното му безразличие към околните. За озлоблението и отчаянието, водещи към опълчване на цялото общество. А нима обществото, съградено от бедни и богати, не се опълчва на своите най-беззащитни членове?

Нима не ги хули за неспособността им да печелят неброени пари, да са на гребена на вълната и в престижни кресла по върховете? Нима в този сблъсък на страсти не страдат и най-уязвимите - децата? Понякога героите се пречистват в закъснял катарзис, правещ ги чудаци в очите на околните.

Та кой „нормален” наш съвременник ще се откаже от лукса и ще се радва на уж удобния недоимък?

„Добре, че обедняхме - споделя възрастната героиня в „Жената на пейката”. - Като си припомня как пилеех пари едно време, колко ненужни неща купувах и после се чудех какво да ги правя… не можех да остана равнодушна пред нито една красива вещ. Задръстих си къщата… Сега съм спокойна, живея в гарсониера, в която не мога да се обърна… Наложи се да изхвърля всичко излишно. В магазините не поглеждам. Не се тъпча с излишна храна… Изобщо… спокоен живот.”

С каквото и да се занимават, каквато и лична философия да изповядват, персонажите в „Сиянието на залеза” са пълнокръвни хора. Според даденостите на характера и ценностната си система са смели, или беззащитни и отстъпчиви, а понякога, като Антон от „Големият завой”, се превръщат в самовлюбени единаци.

Без да бъде снизходителна към недостатъците и грешките им, но и без да поучава с готови изводи, Стаменка се отнася към всички с еднакво внимание. Типажите са убедителни и достоверни. Срещаме се с тях всеки Божи ден сред тълпата, дори различаваме лицата им.

Те са паноптикум на грешните добряци, на праведните езичници в страната ни днес. България, обичана и също разнолика, служи като фон на цялата книга. Някъде - с преливащи от страсти улици. Другаде: обречено притихнала под тъжния звън на селската камбана.

Къде сме ние и защо сме там ни дава ясен отговор новата книга на Стаменка Христозова „Сиянието на залеза”. Тя всъщност е поредно доказателство, че недвусмислената, избистрена в същността си гражданска проза заема нови върхове. Обръща лице там, където грубата действителност и ценностната ни система се разминават.

Където отново, сред блатото на безизходицата, цинизма, егоизма и липсата на състрадание се гърчи малкият човек. Лишаван, колкото и да е странно, от всичко, но запазващ личното си достойнство.

Посланието на Христозова е да бъдем хуманни, добри, честни и отзивчиви. Да забравим притворството, двуличието и егоцентризма. И да бъдем хора. Трудно е, много е трудно. Но поне ще се замислим, когато прочетем новата й книга „Сиянието на залеза”. А към подобна награда се стреми всеки автор, нали?..