Георги Караиванов

Старата Христина от няколко деня започна по-често да се заглежда към морето.

Няма нищо по-приятно от това да получиш писмо от очакван човек. Писмо, което носи радостната вест, че той си иде. Но и нищо по-дотегливо от това, да не знаеш деня на пристигането.

Къщицата на баба Христина беше на самия бряг на морето. За бабата, тя и морето бяха безкрайна радост, чиято вълна постоянно я заливаше.

Морето й го отне, морето щеше да й го върне. А в бедната си къща тя щеше да приеме скъпия гост.

- Боже, пази го! - се молеше старата Христина. - Пази внука ми!

Това тя вършеше всеки ден и чакаше. Известието за пристигането му, което й донесоха моряците, беше удар за нейната самотност. Отначало не можеше да повярва.

Но когато гърбавият носач от пристанището, който й прочете самото
писмо, я хвана за рамото и й каза: „Искам чаша ракия за новината”, тя се опомни и изтича в стаята си, която служеше и за кухня, и за спалня, и за гостна, оправи набързо завивката на кревата и наново се подаде на прага:

- Ела, Стоимене, ела вътре да се почерпим.

Хамалинът метна въжето си върху магарето за рязане дърва и последва бабата.

- Дано не дойде нощем - каза тя, като го черпеше.

Стоимен избърса с ръка устата си, понамести кожения самар върху гърба си и рече:

- Сипи още една. Скоро ще си дойде. Денем-нощем - нали ще се върне.

Протегна ръка и с наслада изпи и втората чаша.

- Както върви гладко ракията, - засмя се той - така и пътят му да е лек по морето.

- Чул те Господ!

Пролетта беше дошла и по крайбрежието вече пролазваха първите й тръпки.

Няколкото нови дни продължиха грижите на старата Христина. Ала четвъртият ден тури край на очакването й. Предидущата привечер Стоимен стоя до
късно при бабата. Имаше вятър. Той надигаше опънатото на прозореца парче от корабно платно и от време на време откриваше безкрайната гледка на морето.

Неволно, при всяко по-силно подухване на вятъра, погледите им се обръщаха натам.

- През тая дупка - рече старата - чакам внука си цели три години. Върне ли се, вече няма да го пусна. Тука да си намери работа.

Тя стана, откачи корабното платно и на стената се откри синьото око на прозореца.

Морето леко поклащаше своята повърхност.

Бабата се беше загледала през прозореца и не помръдваше.

Излязоха. Стоимен се прозина и, като метна на рамо въжето, тръгна си. Христина не го спря и с бавен глас отвърна на неговото:

- Сбогом!

През нощта бабата сънува Казимира. Тя се давеше, но Казимир се беше заплел в някакви въжета и не можеше да се хвърли в морето и я спаси… Така тя се събуди.

На сутринта Стоимен се запъти към къщата й. На брега, свил продрани колене върху пясъка, един рибар кърпеше мрежата си. Стоимен се вмъкна вкъщи, но веднага излезе и се огледа наоколо: освен рибаря друг никого не видя.

- Къде е старата? - попита го.

Рибарят пусна мрежата върху краката си като почна да намотава на кълбо останалия канап, запита вместо отговор:

- Ти ли си Стоимен?

- Аз.

- Христина каза да я дириш на пристанището - и той с мъка се надигна от земята.

Стоимен намери бабата да разговаря с двама моряци. Щом го видя, откъсна се от тях.

- Откъде научи? - попита я.

- Имам писмо по сина на корабника… Ще си дойде с парахода… как го викаха… на, прочети, Стоимене - и тя му даде смачкания лист.

Той приближи до очите си писмото и засрича:
- „Бялата птица…”

Мушна писмото в ръката й и радостно додаде:

- Та тъкмо него ще разтоварваме…

Бабата се усмихна, няма от радост.

Към обед кълба дим забулиха свода.

Скоро една тъмна маса се очерта върху синьото небе. „Бялата птица” се откъсна от хоризонта и заплува към брега.

В това време на парахода стана нещо необикновено: из кюмюра извадиха един изчернен като негър момък. Когато го отведоха при капитана на парахода, момъкът се опита да избърше лицето си, но то още повече се зацапа.

- Защо държиш ръката си в джоба? - запита строго капитанът.

- Изкълчена е.

- Откога си скрит в кюмюра?

- Още… от Цариград - отвърна момъкът.

- Защо не си взе билет?

- Нямах пари, капитане!

Капитанът дигна широките си рамена и троснато рече:

- Как се казваш?

- Казимир.

- Негодник! - додаде капитанът, като му удари няколко плесници.

И като погледна близкия бряг, извика на моряците:

- Хвърлете го в морето!

*
Хвърленият бе спасен от рибари. Отпосле Казимир стана моряк. Остана на служба в пристанището и баба Христина напълно се успокои. Към внука си тя се носеше с голяма нежност.

Вечер палеше кандилото и се молеше Богу. Ако Казимир би видял погледа й, ако би чул шепота й, никога не би скърбил за умрялата си майка… и с двойно по-голяма щедрост би се отплатил на баба си за нейната любов. Бяха щастливи и времето течеше леко и за двамата

Незабелязано се изминаха две години от завръщането на Казимира. Дойде зимата - сурова, с бури и виелици.

Казимир не беше забравил жестокостта на капитана. Знаеше се, че корабът тая зима щеше да докара стока.

И ето, един февруарски ден „Бялата птица” се насочи към пристанището.

Времето беше студено, мъгливо. Морето се огъваше в слабо мъртво вълнение.

Отначало мъглата беше лека, после стана гъста. Мъглите като че ли се спущаха от самото мрачно небе, върху което не можеше да се провиди нито най-малка светлинка. Това правеше трудно плуването.

- Дръжте вдясно, по-далече от брега! - заповяда капитанът на своя помощник. А сам той беше мушнал ръце в джобовете си и се разхождаше
на палубата. Мъглата го караше да накашлюва, но той се не прибра - движеше се из кораба като привидение.

Парната свирка непрестанно даваше сигнали.

Пътниците, смутени, непознаващи в мъглата капитана, се взираха в загърнатата му фигура.

Един попита:

- Има ли опасност?

Тогава той се опита да се усмихне:

- На море винаги има опасност, но вие разбирате, че вече наближаваме брега… Няма нищо страшно!

- Кой казва?

- Капитанът.

- Де е той?

- Аз съм капитана. Приберете се. Няма никаква опасност. - Това бяха думи, в които той напълно вярваше.

Свирката продължаваше да раздира мъгливата завеса. Крайбрежните постове бяха разбрали, че параходът е заблуден в мъглата. Гърмяха, но гърмежите на пушките се заглушаваха от шума на машините и дрезгавия глас на свирката.

Капитанът се взираше да открие брега. След малко даде нова заповед:

- Да се премери дълбочината!

Морякът, който го съпровождаше, хукна в мъглата. Върна се и доложи:

- 57 метра!

Подир няколко мига дойде с още по-уплашен вид:

- 35!

Капитанът трепна:

- Поставете кормилото крайно дясно! Спрете машината!

Но беше вече късно. Корабът се удари в скалите. Силен трясък разтърси цялото му тяло. Дадоха заден ход, ала напразно. Параходът беше заседнал в камъните. От силното вълнение, той се люшкаше, удряше се в скалите и се рушеше.

В този миг една лодка се откъсна от брега и се насочи към потъващия кораб. В нея беше и Казимир.

На двайсетина метра от мястото на излизането й, до брега спря първата лодка от кораба. Измокрени, спасените моряци и пътници изскочиха на брега. Зъзнеха.
Заведоха ги в поста.

- Кой е параходът?

- „Бялата птица” - потънал е вече…

А там, на стотина крачки в морето, лодката на Казимира се бореше с вълните - да спаси последния моряк. Това беше капитанът на кораба, който последен се хвърли в морето.

Когато Казимир видя люшканото му от водата тяло, поколеба се за миг, дигна греблото и го протегна към капитана. Той се насочи към греблото, но вълните налитаха необуздано и го дърпаха назад, препречваха пътя му.

Капитанът успя да се хване за греблото и Казимир го извлече в лодката съвсем изтощен и изгубил съзнание. С мъка лодката се върна на брега.

Отнесоха капитана в дома на баба Христина.

Стъкнаха огъня и неговите пламъци заоблизваха опушения комин.

Скоро капитанът се свести. Баба Христина му свари чай и това още повече го ободри. Когато той пожела да види своя спасител, показаха му зъзнещия
в ъгъла момък.

Отиде при него и му подаде ръката си, ала когато Казимир дигна главата си и срещна неговия поглед, капитанът трепна.

- И аз също ви познах - прошепна Казимир. - Сега двойно повече се радвам, че съм ви спасил… - и стисна още веднъж ръката му.

1930