Драгомир Шопов

В уводните думи към книгата си „Послание за бъдното” литературният критик Георги Н. Николов отбелязва, че интервютата с изявени български писатели имат за цел да покажат състоянието на нашата литература в условията на бездуховното ни време.

Авторът, известен със своята ерудиция и добросъвестност, се обръща към достойни събеседници, за които водещо в творческата им работа е преди всичко истината и вярното служене на словото.

Те не се поддават на непочтените канони на конюнктурата и не отричат онова, което нашият народ е постигнал през годините. Не протягат просешка ръка и не се кланят на богаташи със съмнителен произход на техните богатства, както го правят някои „автори”, водени от болната амбиция да бъдат обявени за писатели.

Щедро спонсорирани, те прекарват понякога месеци в чужбина, където се чувстват по-добре, отколкото в България, недолюбвана от тях. Запитва ли се някой с какво, по какъв начин се отблагодаряват за сторените им благодеяния? И дали отцеругателите лъжеписатели не изпълняват и други функции, задължени безропотно да се подчиняват на своите господари.

И такива мисли ми хрумват, докато чета книгата на Николов. Всеки от авторите в нея е със свой принос в днешната ни литература, в културата на България. Всеки е завършена личност с ясно определени позиции и със заслужаващо внимание творчество в сферата на поезията, прозата, литературната критика, сатирата.

Голямата сполука на Георги Николов е в това, че, отлично познавайки създаденото от своите събеседници, съумява да насочи разговорите към най-стойностното в техните творби, като по такъв начин се очертава една широка панорама на съвременната ни литература и се прави сполучлива съпоставка с постиженията на европейската литература.

Не са избегнати важни въпроси като тези например, как промените през 1989 година се отразиха върху развитието на българското словесно творчество; могат ли днес писателите да бъдат водачи на обществото; какво е книгоиздаването у нас и какво е съотношението между български и чужди заглавия; докога официалната държава няма да обръща внимание на стойностните наши писатели; защо за някои сноби Вазов е остарял писател, а Ботев е терорист; какво е състоянието на криминалната ни литература; може ли сатирата да бъда коректив на обществените недъзи и т. н.

Известно е, че Георги Николов върши още нещо твърде полезно за нашата литература - поддържа тесни връзки с български автори, които живеят и работят в чужбина. Той много добре е запознат с творчеството им и неведнъж е заявявал, че сред тях има добри писатели, които милеят за България, издават вестници и списания на родния си език, някои разполагат с телевизионни канали, изнасят се литературни програми, които винаги са широко посетени.

Николов изпраща до българите по всички краища на света творби на съвременни наши автори и по такъв начин популяризира създаденото от тях зад граница. При това положение е съвсем естествено втората част на книгата на Николов да е озаглавена „Мисли от диаспората”.

И тук въпросите на автора са много добре обмислени, конкретни, точни и дават възможност отговарящият да се почувства уважен като човек и творец, за когото е много важно неговата родина да го познава.

Това важи за всички, които Николов е включил в книгата си. Дали те живеят в Кипър или в Намибия, в Англия, Франция или ЮАР, както е в случая, е все едно. България е жива в сърцата им. Една писателка признава, че само в България и с българския език се чувства у дома. Друг автор се обръща към читателите у нас с думите да обичат стойностната литература и да търсят словото като спасение.

Трети признава, че Ботев е негов духовен баща. Прави впечатление обаче, че някои от събеседниците на Николов са доста критични например към лекотата, с която днес в България се издават неравни по стойност творби, които деформират вкуса на читателя.

Други укоряват наши издатели задето фаворизират чужди писатели и констатират с болка, че днес е много трудно да бъдеш достоен писател в България.

В „Послания за бъдното” съзирам няколко сериозни акцента. Ето част от тях, без да ги степенувам: високата и благородна мисия на талантливите български писатели е да бъдат винаги верни на демократичните традиции на нашата литература; да защитават във високохудожествени творби словото като мощно средство за тържеството на духа - над всяка пошлост и нравствена пустота; опрени на своя талант да показват негативите в обществения живот, без да се боят от критиките на недотам грамотни властници; да се противопоставят с необорими аргументи на всички псевдоучени, които нехаят за българския език и пречат на приемането на закон за неговото спасение и развитие; с това, което създават при тежките условия на живот у нас достойните писатели да не забравят нито за миг, че са нужни на народа си и на България.

Това го осъзнават добре и нашите автори в чужбина. У тях, както впрочем у всички мислещи и отговорни хора, има и съмнения, и болка, и надежда, и непримиримост към негативите на съвремието.

Ако правилно разкодираме заглавието на книгата на Георги Н. Николов, ще се убедим, че послания за бъдното могат да бъдат само високохудожествени талантливи творби на автори, които знаят своя род и език, и съдействат като граждани и творци за укрепването на националния дух.