„ТУК ДОРИ И КОПРИВАТА НЕ МЕ ЖИЛИ”
Осемдесет години от рождението на поета Иван Николов
/28.02.1937 - 28.11.1991/
Отзив за книгата „Требник” от Иван Николов
В съвременната българска литература Иван Николов е известен със своите трийсетина книги главно като поет и преводач на поезия. Но той е автор и на една книга с художествена проза, озаглавена „ТРЕБНИК. Приписки с върха на перото”. /Издателство „Български писател”, 1989/
В тон с метафоричните нюанси на повечето произведения в тази книга, бихме могли да кажем, че авторът старателно е разтребил твърде богатата софра на своите преживявания и спомени.
Най-живописните от тях е събрал като драгоценни хлебни трохи в шепата на този дневник с жанровото доуточнение „приписки”. И то не какви да е, а точно написаните с подострения връх на неговото метафорично перо.
Ако си позволим да се приобщим към леко закачливия изказ на Иван Николов, можем да заключим, че в неговия твърде пъстър писателски дневник са подбрани сто своеобразни разноформатни „странични прибавки”, т.е. приписки към голямата книга на целокупното му творчество. А нали знаете, че тъкмо подправките придават чара и аромата на всяка хорска вкусотия!
Заглавието на този кратък отзив за обсъждания сборник „Тук дори и копривата не ме жили” възпроизвежда дословно едно от най-кратките хрумвания на автора. То е озаглавено многопосочно: „Своя земя”.
Това заглавие е като ветрило с доста широк спектър на внушението. Съдържа и намек за лична територия, и патриотизъм, и морални устои, и професионално майсторство.
Композицията на мозаечната книга „Требник” е съвсем простичка. Сборникът наподобява художествен бележник на автора и по същество отразява един богат архив на неговата добронамерена творческа памет.
В този случай тя е не само битово-човешка, а и талантлива. Стара истина е, че подобни качества не се отдават на всекиго. Всяка от разказаните тук случки е осмислена и обагрена емоционално като скъпа отломка от живота и преживяванията на автора.
Затрогваща е неговата носталгия по детството и младите години, прекарани в родното му село Горски извор и близките градове Димитровград и Хасково.
Всъщност в пъстрата мозайка на книгата са подредени някои от спомените и размишленията на Иван Николов, главно свързани с писатели. Тук си съжителстват кратки и по-дълги фрагменти с различни литературни жанрове.
Мирно и кротко се нареждат един подир друг находчиви афоризми, словесни каламбури, весели закачки, непринудени епиграми и анекдоти, кратки фейлетони, малки и по-големи есета и още по-пространни очерци и портрети-спомени за известни писатели, с които е общувал авторът.
Всички творби си имат свой собствен облик. Стоят чинно на мястото си, което им е отредено. Не се блъскат с лакти, не се хулят с ругатни като бездарни клиенти за писателска слава, наредени на опашка за нечия протекция. Техният основен тон е доброжелателен, леко ироничен, осмислен философски.
Никъде в тези чистосърдечни откровения и закачливи хрумвания не прозира злоба, унизителна клюка или зла умисъл към някого. Обаче това не приспива гражданската съвест на писателя.
На не малко места проблясват неговите публицистични стрели срещу отрицателните прояви в прекалено разкрепостените и изопачени морално-етични критерии на съвременното българско общество.
В наше време все по-често се обезличават границите между добро и зло, между красиво и грозно, между изкуство и пошлост. Не са редки случаите, когато нарушителите на стародавните ни традиции се обявяват за герои. И обратно, доблестните им пазители се обругават и пренебрегват.
Въвеждащото произведение в сборника е миниатюрата „Горена шикалка”. Нарочно ще се спра по-подробно на тази творба. Тя е една елегия в проза и не случайно е поставена на челно място пред другите сто авторски „приписки”.
Неволно ми идва да я оприлича на жизнена млада българка, водеща дълго нашенско хоро, където ликува естествената душевност на стотина развихрени българи!
Темата формално е свързана с едно старо евангелие отпреди век и половина, но всъщност внушението на текста е съвсем съвременно. Иван Николов ни въвежда в разказваната история спокойно, сладкодумно и изведнъж като спонтанен стон на помъдрял човек с Библия в ръка сред притихнал православен храм отронва следващите тъжни фрази:
„Прелиствам тези корави, почти чупливи страници, белязани от допира на отдавна изтлели пръсти.
И неочаквано - през челобитни молитви и тържествени песнопения - вик на жива човешка болка, сякаш изтръгнат вчера:
Спомина се Анна
Без точка, без запетая.
Само разкривено кръстче пред думите - най-скръбният препинателен знак.”
По-нататък авторът пише, че все още неизбелялото старо мастило, с което е записан анонимният надпис, е направено от горена шикалка. И продължава:
„Та ето ти, събирачо на старини, всичките ни познания за живота - история, морал, изкуства, обществени страсти и лични привързаности:
+ Спомина се Анна
А коя е била тази Анна? И от какво се е споминала така ненавреме? Нея или себе си оплаква полуграмотният летописец? От кого дири утеха и съчувствие?
И не е ли нашият - с тебе - живот също такива случайно оставени приписки: недовършен стих, два реда от приятелски донос, сметка за платено електричество? И зад тях - възгорчивият привкус на горена шикалка!”
Още по-нататък вглъбеният автор споделя, че, ако имаше това неизбеляващо мастило, в личното си настолно евангелие би написал:
+ Спомина се мама
+ Спомина се Андрей
Би записал и думите на д-р Кирова за негова милост, когато е бил пациент в болницата:
„Дано има късмет да поживее!”
Как да не се възхитиш, че и за най-трагичните епизоди от своя живот Иван Николов има волята да се шегува със себе си, пишейки за собственото си име:
„Този път - без кръстче”.
Откровено-елегичната бележка е със заряд на кратко философско есе и обобщава смисъла на човешкия живот:
„Дребни и незначителни са нашите приписки върху страничното поле на Голямата Книга на Битието…
Но ние с тебе седим и скрибуцаме: кога, къде, какво.
Нали казват, че цялата човешка История била всъщност отговорът на тези три въпроса.
А тя е по-трайна от горената шикалка.”
Тази творба като обем няма и две пълни страници. Пък вдъхва на читателя такова неподозирано глобално внушение! Ей така трябва да се пише! Само истински талантливият автор може от една съвсем дребна случка да изведе такова съкровено и обобщаващо всечовешко внушение!
А това кратко произведение едва ли има намерение да се пъчи сред писанията на не малко случайни пришълци под чадъра на мемоарната словесност!
Моята възторжена оценка за встъплението „Горена шикалка”, което графично с нищо не е отделено от следващите текстове, важи и за целия сборник „Требник”.
Той е изпъстрен с още толкова други оригинални и завладяващи вниманието на сериозния читател „приписки с върха на перото” под формата на спомен, записка, дневник, автобиографична история или закачка.
Тази книга на Иван Николов е по-малко позната. Предимно се знае се, че той е поет и преводач, макар че е бил оперативен журналист в „Хасковска трибуна”, главен редактор в издателство „Хр.Г.Данов” - Пловдив, и главен редактор на литературен алманах „Юг” в Хасково.
А се оказва, че е изключително задушевен и оригинален разказвач. Малцина са писателите, които умеят като него от наглед дребни случки и събития така спонтанно да изведат завладяващо философско внушение.
Той го постига не със сухи витиевати фрази, а чрез затрогваща откровеност и тънка житейска ирония, която никога не прекрачва границата на грубата присмехулност, заяждане и злобарство или отмъстителност.
Авторът композиционно не е разчленил книгата на раздели. За по-голяма яснота и прегледност ще прегрупирам условно произведенията в три основни тематични направления.
Преобладаващата част от съставките на сборника са изблици на метафоричното вдъхновение на Иван Николов, свързани с конкретни случки, спомнени мигове от детството, незлобливи закачки между сродни души.
Те са лирическите акценти в съдържанието на книгата. Трудно е да се посочат отделни текстове, без да се пренебрегнат други. Сред тях особено място заема пространната ода в проза „Сказание за хляба”.
Тук Иван Николов се изявява като изключително грижовен ваятел на думите. Затрогващо е неговото преклонение към всичко свързано с житото, брашното и хляба. Нали покрай извечната одисея за човешкия залък се въртят всичките механизми на житейската ни мелница!
Все в този дух авторът пише по средата на тази възхвала на труда: „Питам - себе си и вас: От глада се избавихме сами, но кой ще ни спаси от ситост?” По-после завършва творбата: „И аз си тръгвам, за да остана тук, откъдето започва хлябът.” И добавя след три точки: „но кой ще ни спаси от ситост?” Звучи като тъжна епитафия, нали?
Друга група от тези творби, някои с по-широки размери, са свързани главно със спомени за български и руски писатели. Трудно е да се изредят всичките.
Третата част от произведенията, включени в сборника, са художествени есета и портрети на писатели. Бих казал тежката епическа артилерия на автора.
Творците, на които са посветени тези художествени очерци, са широко известни личности. Личи си, че той държи на тях особено много, защото ги смята не само за големи творци, но и за свои искрени приятели.
А това е не само задължаващо за автора, но и заразяващо вниманието на читателя със своята топла отзивчивост и съпричастност към съдбата на съответния писател, за когото пише.
Тази група започва с художествения очерк „Да проработиш живота си…” за поета Андрей Германов. Ето само един щрих от текста: „Той беше направен от крехка емоционална материя, от селска трезвост и всеопрощаваща ирония. Неговият родов герб бе излят от рядко срещана сплав, в която влизаха широта на духа, чувство за собствено достойнство, възрожденско любопитство към света и непрестанен интерес към човека.”
По-затрогващо едва ли може да се каже. Словесният портрет на поета Петър Алипиев е озаглавен „Човекът от кулоарите”. „Бастун за опора” е очерков спомен за писателя Емил Манов. „Арбатството, разтворено в кръвта” е посветено на Булат Окуджава: „Певецът на Арбат, закъснелият романтик и трубадур на песенното слово, деликатният и неотстъпчив защитник на всичко добро и красиво, заложено в човешката душа.”
Доста много са произведенията, посветени на български и руски писатели. Ала сред всички тях най-затрогващ е споменът за поета Пеньо Пенев озаглавен: „С ДОБРОТО МИ… Закъснели мемоари или въздишка по Барабанчика”. Едва ли има по-подходящ завършък на този автобиографичен дневник!
Книгата „Требник” е ярко свидетелство, че Иван Николов е надарен не само като поет и преводач. Той и с прозата си се откроява като твърде сладкодумен автор, защото е тънък наблюдател на човешките преживявания и заобикалящите го обстоятелства и събития.
Иронията му е приятна, леко присмехулна и към себе си, и към другите. Тя никога не съдържа неприязън или сарказъм към обекта на произведението. Ироничните намеци са оригинални, без да са празнословни или цинични смешки и закачки. Всички творби, особено по-обемистите, притежават искрено духовно излъчване.
Иван Николов е истински познавач на точното слово. И в тези свои уж непретенциозни произведения той умее прецизно да обедини смисъла на използваните думи, както се омесва хлебното тесто.
Под неговото вещо умение те придобиват обаянието на дъхав ръчен хляб, изпечен в нажежената пещ на творчеството. Всяка фраза на изказа е точно премерена, за да прилегне на обкръжаващия я контекст.
Словоредът е гладък, ясен, без излишни натрупвания на вметнати изречения и паразитни изрази. Езикът е изключително чист и съобразен според установените правила. А там, където са използвани някои диалектни думи, те нарочно подчертават съпричастието на автора към темата.
Сближават читателя с очарованието на човешката радост или страдание на обекта, свързан с отразеното събитие или случка. Най-често това се отнася за самия автор на „приписките”.
Когато четеш тази книга на Иван Николов, не бива да мислиш за поезията му, за да не пропилееш нахалост очарованието на неговата хубава проза. Има една стара мъдрост, която гласи: „Ако през нощта мечтаеш за слънцето, няма да забележиш звездите.”
Прозата на Иван Николов не е нито чиста белетристика, нито учебникарска публицистика, макар че съдържа елементи и на двата жанра. По същество тя е мемоарна. А това никак не й пречи да е художествена, оригинална, емоционална, философско-естетическа и завладяващо интересна.
Завършвам моя кратък отзив с встъплението „Горена шикалка”. И по-точно с ключовото заключение: „Но ние с тебе седим и скрибуцаме: кога, къде, какво.”
След като в посоченото изречение авторът използва твърде експресивната дума „скрибуцаме”, а пропуска определението „с перото”, става ясно, че той не се обръща само към въображаемия „ценител и събирач на църковни книги, на занаятчийски кондики и полуапокрифни чужди животописи”, а към всички хора. Шапка да му свалиш на Иван Николов за словесната находка!
В тази позабравена изконно българска дума се крие богата гама от внушения.
В понятието „скрибуцам” е приютена цяла съкровищница от размисли! Скрибуцането може да бъде остро, гладко, весело, тъжно, бавно, бързо, хороводно, траурно, утринно, среднощно, пролетно, есенно и т.н.
Тази дума гъмжи от нюанси, които творят меда на човешката духовност и отровата на нашия упадък, както пчелен кошер с хиляди пчелички. За словесните търтеи хич да не продумваме, за да не прибавим лъжица катран в чистия мед на духовността.
Но нека продължим! Ако сме истински родолюбци, няма как да не дочуем скрибуцането на пачето перо на първия наш възрожденец Отец Паисий Хилендарски. Няма как да пренебрегнем скрибуцането от колелата на черешовото топче през Априлското въстание 1876 година за освобождение от многовековното робство.
Няма как да забравим повсеместното скрибуцане на волските коли по време на Балканските войни 1912 и 1913 година, претоварени догоре с устрема на цялата ни нация за обединението на всички българи!
И като капак на размислите ни, няма как да не прибавим скрибуцането на чарковете на днешното наше общество. Едва ли ще забравим тръпчивия привкус от скрибуцането на пясък между зъбите си от погиващата сред крещящите празнословия - писмени и устни! - човещина.
В днешно време скрибуцат клавишите на компютри, скрибуцат струните на цигулки, скрибуцат думи, чувства, договори, любов, омраза, приятелство.
Скрибуцат чиновнически бюра. Скрибуцат семейни легла. Скрибуца всичко край нас и в нас! Стига да имаш уши да го дочуеш, ум да го проумееш, душа да го почувстваш и воля да го преодолееш. Скрибуцането е само една от многобройните „приписки” към вечната книга на живота.
Ето към такива разностранни внушения ме подтиква кратката елегична творба „Горена шикалка” за смисъла на човешкия живот. А представяте ли си каква бурна дискусия от размисли и чувства могат да предизвикват останалите деветдесет и девет творби в цялата книга „Требник”?! Те имат заложен заряд за това.
