Бойко Беленски

ХVІІ

По време на горещниците, наричани от българите парлига или чурлига, кан Тервел обяви обща мобилизация и застяга войските си за поход към вътрешността на Византия и застрашената ромейска столица.

- Нека всички бъдем на крак, за да посрещнем без изненада дивите араби с техните криви ятагани!

Готовността на воините му да го последват и ако трябва да умрат, но да спрат друговерците, го покърти. Те знаеха, че срещу вълк се отива със секира, а не с евангелие и кръст.

Двата кервана със стоки, които беше поръчал от Далечния изток, бяха преодолели всички опасности и разстояния, за да стигнат до неговите хранилища. Той всеки ден получаваше сведения за съсредоточаването на арабите и опасното им приближаване.

Тревожеше се и опасенията му се превърнаха в трескаво приготовление за отпор. Навред млади мъже бързаха към сборните пунктове. Навсякъде можеха да се видят малки групи въоръжени люде, които се готвеха за бой. Стотниците ги оглеждаха вещо, разменяха бодри реплики, понякога се чуваха закачки и шеги. Ентусиазмът растеше.

Преди ювигият да поеме на път, от Собеслава получи подарък - ризница и шлем, изковани от най-добрия български оръжеен майстор в околността. За разлика от досегашната плетена ризница, новите доспехи бяха люспести, блестящи, с множество подвижни части - прекрасно тво- рение на самородната човешка ръка.

Пластините, изработени от великолепна синкавосребриста стомана придаваха на ризницата масивност, тежест, но всъщност доспехите бяха леки, елегантни, надеждни. Собеслава му помогна да се облече и да пристегне лъскавата си броня. Това не беше женска работа, но Тервел не намери сили да я отпрати.

Допадна му, че тя се грижеше за неговата сигурност. Тъй с въодушевление жупанката го приши към защитното му облекло, превърна го в люспеста, хищна риба и той застана пред нея метален, героичен. Подвижните пластини на желязната ризница гъвкаво се издигаха под напора на силната, дишаща гръд.

Сияйно блестяха очите му през прорезите на наличника. Собеслава закръжи около него с танцова стъпка и блага синева в гледците, плесна с ръце и възкликна:

- О, любими, ти си едно метално, сребристо божество! Дано скоро се върнеш, защото не знам как ще живея без теб!

Разлъката е трудна, както за жената, така и за любимия мъж и воин, защото той трябва да се раздели с миналото си, да се отдаде на настоящето и да вярва в бъдещето. Тервел я пиеше с поглед.

В прекрасното лице искаше да прочете нейната орис и неизменчивостта на това, което ги свързваше. С вдигнати плитки от двете страни на главата, Собеслава бе облечена с роба от лъскав, жълт азиатски атлас, с шевици по краищата и при друг случай тя щеше да сияе на този фон, но сега бе помръкнала. Досещаше се какво става с нея, какво е на душата.

Всичко се отразяваше върху живото лице. Тънките ноздри едва забележимо потрепваха, а очите го гледаха по-разширени от всякога. В тях имаше: любов, разочарование, уплаха, отчаяние, потрес, надежда… - всичко, което напуканите от целувки устни не казваха, което може би не бяха в състояние да произнесат, бе изразено с такава сила в гледците и в позата, че той бе поразен.

- Моля се да не ти се случи нещо - пошепна Собеслава.

- Трябва да се помолиш и на моя Бог.

- Ще го сторя, само да те закриля! - гласът бе мокър от сълзи. Протегна ръце. В гърлото се надигна хлип. Тя обви шията му и не искаше да го пуска. Хлев едва я отдели от кана, който я посъветва:

- Никога не подавай и двете си ръце наведнъж. Не бива да даваш твърде много от себе си. Пази се!

В стремежа си да спечели някоя жена, мъжът е склонен към подвизи. За повечето владетели е характерно, че често действат против чувствата си. До този момент Тервел не допускаше това, обаче обстоятелствата го изискваха…

Собеслава прочете по изражението на лицето му какви противоречиви чувства се бореха у него, как негодуваше и се бунтуваше срещу съдбата. Коравият воин потръпна - дали я виждаше за последен път? Гърлото му се стегна, но все пак повели:

- На път! - и възседна накичения с цветни мъниста като жрец Триж.

Надвечер на 28 юли 717 година основните сили на съюзниците подминаха Маркели, а два дни по-късно достигнаха крайграничната крепост Амстрон, за да се насочат към Филея, където трябваше да се съсредоточат около двадесет и пет хиляди стичащите се на помощ спасители. Филея бе само на два дни път с кон до Константинопол.

Сарацините вече бяха стъпили на европейския бряг. Край Силимбрия Маслама непрекъснато разширяваше своя стан. Пресекли границата с Византия, първите отряди, предвождани от Тервел, се насочиха натам, а населението по негова заръка се захвана да строи защитна стена, която започваше от блатата на Девелт, обхващаше вековните гори на Авролева, стигаше до древния Диамполис, после пресичаше река Тонзос и завършваше при големия завой на Хеброс, източно от крепостта Константия.

Тази преграда трябваше да се превърне в хлебна бразда за отечеството му. Канът знаеше, че отново ще дойде неговият час, затова искаше да бъде готов и насърчаваше хората си първо за отпор, докато намери надеждни съюзници, докато успее не само да се опълчи, а и да помете облака скакалци, които възнамеряваха да опоскат и неговата градина.

Добре усвоил военното дело, той бе решил да усложни живота на нашествениците, да го направи черен. Ромеите и българите можеха да спечелят не с числено превъзходство, а с тактика. Тервел явно съзнаваше, че предимствата са на противниковата страна - многочислена войска, опит, фанатизъм, но твърдо вярваше в своята възходяща звезда.

Неговата цел бе само да освободят Християнската земя от завоевателите и нищо повече. Като новопокръстен той поставяше съдбата си в ръцете на Всемогъщия, който не трябваше да допусне гибелта на своя защитник.

По време на една от почивките край съгледвачите премина неголям продоволствен отряд, който вместо чалми, имаше калайдисани тави на главите. Нападнаха ги. Оскъдната им железария звънеше, кънтеше и ехтеше, докато и последният агарянин падна съсечен. Ранените не доубиха, а изрязаха връзките на потурите им, така всеки пленник държеше поне с една ръка гащите си.

Убедени в ромейската пасивност и неподозиращи за устрема на българите, тази нощ единствено стражите в сарацинския стан будуваха. Край огньовете кръжаха нощни пеперуди, пърлеха крилете си и умираха мъчително, така както повечето сарацини щяха да погинат. Изведнъж нощната тишина раздра тръбен сигнал и върху завоевателите се изсипа лавина от стрели и добре въоръжени мъже.

Усетил как въздухът в гърдите му се втвърдява, Тервел бе призовал:

- Дошло е време за разплата и избава! Тази битка ще ни приближи към всеобщото спасение!

Под него дори Триж се поддаде на общата възбуда. Кръстачката на меча вля сила в десницата на кана. Силата премина в решителност и непоколебимост. Кръвта кипна. Предвкусил пристъпа, конят настръхна, нервно започна да пристъпя от крак на крак. В такъв момент човек и животно се сливат в едно.

Кормес гледаше баща си и се възхищаваше на стойката и непоколебимостта му. „Дали някога и аз ще стигна до тази възраст и тази висота?” - попита се носталгично.

Лавината се откърти. Ентусиазмът и устремът почиличиха тялото на кана. Всичко в него се вкорави от студенина и ненавист. Той не се страхуваше, че може да падне пронизан от стрела или копие, да се озове на земята, да загине, а препускаше най-отпред и се врязваше в плътта на врага като стоманен резец.

Оръженосецът му Гудзул, простоват, но услужлив младеж, винаги яздеше на крачка зад него. Той неотлъчно бдеше за неприкосновеността, покоя и съня на кана, готов с тяло да го покрие, да го предпази от удар и острие. Бе предан и неуловим като живак. Неуловим за враговете, иначе винаги знаеше къде и как да застане, за да е подръка на своя повелител.

Нашествениците бяха атакувани от всички страни. Под копитния прибой земята стенеше и се покриваше с облаци от прах. Те бяха толкова гъсти, че трудно можеше да се различи какво става. Сигурно бе обаче едно: битката се разгаряше и притеклите се на помощ спасители все по-упорито се врязваха в противника.

Мечовете на българските ездачи бяха дълги три лакти и широки шест пръста. За такова тежко и страшно оръжие се искаше юнашка сила. Притежаваха я.

Настана паника, хора и коне се разтичаха и замятаха като пощурели между шатрите, поразени от облаци копия и свистящи стрели. Стрелите свиреха пронизително и когото улучеха, покосяваха завинаги или в телата оставяха дълбоки, страшни рани. Шумът беше невъобразим и поглъщаше всички заповеди.

Има поверие да се гледа как ще падне първият повален - като отсечено дърво или на колене и накъде ще сочи главата му, за да се узнае изходът на боя. Но при този пристъп жертвите паднаха накуп.

В стремежа си да се спасят от клането, леко ранените се скриваха между труповете и така подгизваха от кръв, та вече сами не знаеха живи ли са или са попаднали в отвъдния свят, където уж ги очакваха само благини, а устните им лепнеха от тежък стипчиво-сладникав вкус.

Българската конница връхлетя агаряните. Въздухът потрепери от ека на хилядите копита, проблясваха мълниите на мечовете и остриета на пики, насочени напред. С викове и звън на желязо ездачите поваляха още сънените натрапници, а отговорникът за отбраната на лагера водачът им Убайда Светкавицата напразно се опитваше да ги организира за отпор.

Сарацините се разпиляха като пилци при появата на ястреб и станаха лесна плячка на прииждащите конници. Самият пълководец емир Маслама, пристегнат в лъскавите си доспехи, над които се ветрееше черно кожено наметало, следван от около две хиляди верни мюсюлмани, едва успя да се спаси.

С възгласи: „Аллах, Аллах!” те препуснаха на север, но българските богатири настигнаха крайните ездачи и започна страшна, безмилостна сеч. Бойците на Тервел не вземаха пленници, а обезглавяваха агаряните, разполовяваха ги на две, лишаваха ги от пъргавите им, тънкокраки арабски коне.

- Щом сме ги настъпили по опашката, да ги довършим! - ежеше се Кормес. В душата му бушуваха две стихии - омразата към нашествениците и към лакомията им за плячка. Но и двете го тласкаха безумно напред.

Тервел също яростно се вряза във врага. Изпитваше удоволствие от свисъка, ударите и звънтежа на верния си меч и някаква странна радост, щом го изтеглеше от поразената плът.

Посрещнат бе от дълги копия, но успя да хване две с ръце и ги задържа докато другите се справят с пешаците. През това време лицето му бе изсечено не само от решителност, но и от неотстъпчивост, подсилени от смелост и величие.

Нямаше сила, която можеше да го сломи. В най-гъстото размахваше меч. Ръката му като крило на вятърна мелница се въртеше и нанасяше удар след удар.

Чалми падаха, десници се откъсваха чак до лактите или до рамената, тела се разполовяваха. Живата маса под него мърдаше, стенеше, мяташе се на всички страни, но не можеше да спре устрема на Триж.

Пред кана се изпречи развилнял се бабаит. Издебна го и мечът хлътна в меката плът. Тъй е, когато ловко улучиш най-незащитеното место под нагръдника.

Внезапно силен удар повали Тервел и той изпита не толкова болка, колкото обида, че се е озовал на земята. Гудзул се спусна да му помогне, но канът с бързината, с каквато рибата се гмурка във водата, зае поза за бой, докосвайки земята само с връхчетата на пръстите си, сякаш беше с криле и извика:

- Коня, доведи ми Триж! - Опипа се. Нямаше рани, нямаше поражения.

Щом животното отново бе до него, използвайки попътния вятър, ловкостта на мишците и нозете си, ювигият сякаш политна и се озова върху гърба на жребеца. В този момент тези, които го видяха, не можеха да не разберат, че тайната сила, която го направлява, не беше инстинктът за самосъхранение и страхът, а навикът да побеждава.

Макар да се беше понатъртил и тялото да го болеше, не се уплаши, а по-късно дори намери сили да се пошегува, че от изтощение се опитал да полегне, но се е оказало доста раничко.

Трябваше да се признае, че противникът беше страшен, но нищо не можеше да уплаши и разколебае Тервел в намерението му да избави ромеите от прииждащото зло. Цветът на сарацинската войска бе раздробен и разбит.

Неочаквано към края на сражението пристигна подкрепление, предвождано от емир Сулейман. Това накара нападателите, които, както изневиделица се бяха появили, стремглаво да потънат в близките гори.

Първият сблъсък с арабския халифат приключи с победа за българите, които умееха от малки битки да извличат големи победи. Последиците за воините на Аллаха бяха плачевни - хиляди убити, а ранените и обезкуражените нямаха чет. Емир Маслама бе потресен, но на следния ден успя да прегрупира силите си и да ги насочи към Константинопол.

Бе 15 август 717 година. На тази дата започна най-дългата и изнурителна обсада на вековния град.