СТИХОВЕ
***
Аз съм сляпата съдба:
един замах - мушицата умира.
Някой друг е сляпата съдба:
един замах - и аз умирам.
ТРАГИЧНО
Главна улица, стоманени акули,
Тежка дъбова врата и черно куче
със обтегната каишка.
Болен старец,
главна улица, стоманени акули,
тежка дъбова врата и черно куче…
КОДОВЕ
Камбанен звън над селото се носи,
от детството до днес в душата ми ехти -
кодирани са вечните въпроси:
и смърт и радост, и надежди и мечти.
Тържествен глас при празник извисяват
молбите си начесто звуци два
и звучно ниският ги подчертава
без много бавене подир това.
Отрудени, измъчени, сакати
намират освежителен балсам
във тези живи звукове чудати,
които ги изпраща Господ сам.
Отекне ли висок, след него нисък,
със дълъг промеждутък между тях,
раздират се от болка и от писък,
разкъсват ги смирение и страх.
Камбанен звън над селото се носи
от детството до днес в душата ми ехти -
кодирани са вечните въпроси:
и смърт и радост, и надежди и мечти.
„РИФОРМА”
Суеци! - ще каже Джени.
Кеворк проговаря 2, с. 384
Едно мечтахме, друго се получи -
направиха народа разноглед.
Накараха бедняка като куче
да рови във контейнера със смет.
Заградиха си своите квартали,
зазидаха морето със бетон,
за бизнеса и майка си продали,
прегазили Родина и закон.
И всеки ден по медиите пеят,
че ние сме от всичките дъ бест.
Дори не виждат кризата къде е.
Не чуват и народния протест.
Дали ще се роди за нас Месия,
или ще го пречука родна сган?
Или ще видим пременен Илия,
от „своите” пожизнено избран?
P.S. Реплика на Кеворк Кеворкян във Фейсбук по повод „Риформа”:
„Най-вероятно второто. Поздрави.”
***
Нямам конче като конче,
имам огнен змей с крила;
свирката ми щом засвири,
заиграват сто села.
Само твоето сърце
мойта свирка ли не чува?
Само твоето сърце
ли на глухо се преструва?
Удрях, свирка се не чупи,
коня огнен си продавам,
ала няма кой да купи -
мъката ми все остава.
ПИСМО - I
Ще забравиш ли нашия шепот,
топлината във късната зима,
обичта ни и чудния трепет
или нейде, че мене ме има?
Не излъгах очите ти мили -
аз тогава добре те разбрах
и се чудех защо са се крили,
та едвам да ги видя успях.
И до днес ти във мен продължаваш
да живееш със свойта тъга.
Във ръката ми твойта остава
и я гали дори и сега.
ПИСМО - III
Ти си толкова далеч от мене!
Аз забравям милите черти.
Стиховете ми, за теб родени,
избледняват. И какво си ти?
Образ? Спомен? Звук? Или измама?
Тъжната реалност в моя ден?
Чувството? Или ламанчко знаме?
Оптимизъм, вдъхновил Роден?
Бурята на твоето присъствие -
само тя ме кара да усещам
като птица този въздух гъст ли е,
хладно ли е в мен или горещо.
На сърце не мога да нареждам
да обича моето, уви.
Но защо ли пустата надежда
все след мене, кучката, върви?
***
Времето убива любовта.
Пътят я превръща в спомен.
Споменът възкръсва през нощта,
сутрин пада като лист отронен.
Ежедневието идва с гръм
и звучи до следващата нощ -
споменът се връща вместо сън,
но се връща… с поолекнал кош.
РЪЦЕ
Влакът бавно тръгна и една ръка
вдигна се за поздрав и замаха -
другата от влака й отвърна:
„Ще те чакам, ще те чакам, ще те чакам…”
Влакът бързо се измъкна през глава,
но навън една ръка все маха, маха -
„другата от гарата отвръща:
„…чакай …чакай …чакай…”
***
Някога компания студенти
спорехме на тема: любовта.
Сочеха ми всички аргументи,
че със всеки ден угасва тя.
Толкова пътувах из страната,
разговарях и за любовта -
всички ми затваряха устата,
че със всеки ден угасва тя.
Някак си резонно май се случи -
опознах напълно любовта -
точно както вярвах, се получи,
че със всеки ден нараства тя.
