Нина Кръстева-Дудова

Април е опнал сините си небеса, а ветрецът безуспешно се опитва да довее поне едно бяло облаче. Съпругът ми е заковал крак на педала на газта, скоростомерът е спрял на цифрата 120, а колата припка сякаш по кадифени терлички.

Обяснението е, че сме в участъка на най-новата отсечка от магистрала „Хемус”, която започва в края на северната индустриална зона на София.

Удоволствието обаче е броени километри, защото свиваме вдясно на отбивката за Пловдив, след което преминаваме на магистрала „Тракия”, която няма нищо общо с младата си посестрима.

Тук колата сякаш е обула шпайкове и с мъка се опитва да преодолее бабунки, вчерашни цепнатини и уж наскоро отремонтирани пукнатини в асфалта. Къде отиваме ли? И аз не знам. Съпругът ми е приготвил изненада, а аз обещах да не разпитвам.

Свиваме към Асеновград и минаваме моста над река Марица, която стреснато влачи мътните си води, да не би някой да я спре, че тук пролетта е подранила.

Житото, пораснало повече от педя, натопорчило тънки стръкчета, опрени едно до друго като китайски войници пред атака. Овошки в редове, опнати като ластици, са се накичили в булчинските си премени в очакване да ги заведат до олтара.

Старци са се събрали на мегдана на село Брестник, препичат се на слънчице, пийват биричка пред тото пункта и с готовност ни упътват за манастира „Св. св. безсребреници Козма и Дамян”. Вече знам къде отиваме.

Поемаме вляво на разклонението и пак вляво Пловдив белее в равнината, а отдясно ни подпират северните баири на дела Чернатица на Западните Родопи. Минаваме край новопостроените къщи-дворци на град Куклен и достигаме разклонение с кафява указателна табела за манастира.

Навъртаме три километра с леко възкачване, преминавайки край новичко белосано и изографисано параклисче, наречено на св. св. Петър и Павел; по-нататък виждаме покрива и кръста на друго вдясно не толкова изкипрено и започваме 3 км лъкатушки по асфалт с ширина за кола и половина.

Отминаваме чешма и заслонче, край което са спрели няколко коли, правим още няколко завоя към Белоречковски рид и вдясно изникват високите каменни стени сякаш на град от средновековието.

Гората още не се е раззеленила и през чернеещите клонаци, червени покриви и църковни куполи „хващат очите ми”. Стените на жилищните постройки и параклиса искрят в ангелска белота и занемявам в захлас пред тази възторгваща красота, стъпнала на три нива на отсрещния баир. Не случайно Кукленският манастир е обявен за паметник на културата!

СВЕТИТЕ ЛЕЧИТЕЛИ, БРАТЯТА КОЗМА И ДАМЯН

Пред манастирската порта е оживено не само заради слънчевия неделен ден. Нямам предвид капанчетата на завоя преди паркинга - там за мен не е интересно. Хора на групички влизат и излизат, едни коментират, други са смълчани пред манастирската хубост.

Край свода на портата се вие венец от розов храст, а над него добродушно гледат светите безсребреници. Те били братя, живели през ІІІ в. в околностите на Рим. Възпитани във вяра и благочестие, надарени били с чудодейната сила да лекуват всякакви болести и хорски страдания.

За лечителството си не вземали пари от болните и били наречени безсребреници. Изповядвали християнската вяра, поради което били заплашени със смърт и за да не пострадат други вместо тях, предали се доброволно.

Императорът бил склонен да ги освободи, ако принесат жертва на езическите богове, но неочаквано се свлякъл на земята. Направил усилие да стане, но не успял.

Излекували го братята, повярвал императорът в християнския Бог и от благодарност ги освободил.

Козма и Дамян продължили да лекуват и да помагат на хората, но в 284 г. друг лечител им завидял за славата и ги убил по жесток начин.

ЦЪРКВАТА

Минаваме под тунелче и пред нас блесва манастирският двор. Свиваме вдясно покрай ротондата с чешмата и слизаме по широки и стръмни каменни стъпала, за да се озовем на най-долното ниво на двора, където е и старата църква „Св. св. Козма и Дамян”, датирана от ХV век и считана за една от най-старите църкви в България.

Тя е кръстовидна постройка без купол дълга 22 и широка 8 м. Влизаме в притвора с таван с останки от малка, кръгла, проста дърворезба, подпрян в средата и от двете страни с три дървени колони, високи и изящни. Палим свещи и се дивим на стенописите два слоя, надраскани с хиляди имена и с безброй дупки, сякаш е стреляно със сачми за дребен дивеч.

Подът е покрит със сивеещи каменни плочници, изтрити от вековете. Трите стени са опасани с високи, градени миндери, застлани с домашно тъкани черги.

Към голям камък е застопорена тежка желязна верига, с пранги накрая. Някога тук е имало дванадесет такива вериги, с които са завързвали нервно и душевно болни, за да не буйстват, да се смирят и да пренощуват.

На сутринта монасите пеели молитви над “бесоумните”, след което ги закарвали до аязмения извор, където ги обливали с ледената вода. Обливането ставало по следната схема: монахът обливал с вода бесноватия и броял 1-2.

На следващия ден процедурата се повтаряла, но този път 1-2-3 и всеки ден с нарастване на броенето. Лечението продължавало до цифрата 2000 - дълго, но накрая завършвало успешно.

И до днес се вярва, че ако болен човек подържи оковите за известно време или ги допре до болното си място, ще се излекува.

На източната стена е тесничкият и нисичък вход към втория притвор, към който се слиза стъпало надолу. Тук, както и вътре в малкото пространство на църквата, през ХVІІ-ХVІІІ в. видни български зографи плътно са изографисали стени и тавани с библейски сцени и светци с тежки погледи.

Въпреки опожаряването на манастира и храма, те са се запазили до наши дни. Най-добре съхранен е стенописът с образа на св. Архангел Михаил (ХVІ в.) в южната ниша на храма, както и сцената „Страшният съд” на източната стена на притвора. В храма и до днес се съхранява и частица от светите мощи на безсребреници Козма и Дамян.

През ХІХ в. в манастира дошли гръцки монаси и в 1862 г. те заменили старобългарските надписи с гръцки, а част от стенописите заличили. В наоса на църквата е включен цикълът “Сътворението на света” и панорама на светите места на атонската Света гора. Тук са поместени и сцени от живота на светците-лечители безсребрениците Козма и Дамян.

МАНАСТИРЪТ

Когато през 1657 г. българите от родопския край били помохамеданчени, 33 манастира и 218 църкви между Костенец и Станимака (Асеновград) били опожарени и разрушени до основи, и монасите от този район се стекли към манастира „Св. св. Козма и Дамян”.

В старинния си вид (от ХV-ХVІ в.) манастирът съществувал до началото на ХХ в. За добро материално положение през този период свидетелства една преписка от 1632 г. към триод от XVI в. През 1695 г. манастирът е бил посетен и от сръбски монаси. Духовни връзки поддържал и с атонските манастири, откъдето получил някои печатни богослужебни книги.

За манастира се споменава още през ХІ в. в документ за имотите на Бачковския манастир, но в средата на ХVІІ в. е разрушен. В началото на ХVІІІ в. светата обител е възобновена с финансовата подкрепа на еснафа на пловдивските абаджии.

Много бързо манастирът става просветен и културен център - там творят видни дейци като Кръстю Граматик, йеромонах Сидер, йеромонах Анани, даскал Евстатий и др.

В създадената книжовна школа продължително време се подготвяли граматици, краснописци и преписвачи, които усилено пишели и преписвали църковни книги.

Кръстю Граматик и йеромонах Сидер били едни от най-добрите български калиграфи от епохата на османската власт, майстори на декоративни букви, плетенична орнаментика и изящна миниатюра.

В манастирската библиотека се съхранявали ценни паметници на българската книжнина, като писаният там през 1337 г. “Кукленски песнивец” от времето на цар Иван Александър (1331-1371 г.).

Той е възхвала за българския владетел, чрез която монасите в манастира поддържали националното самосъзнание и се противопоставяли на силното гръцко влияние в този край. През епохата на Възраждането в манастира имало и килийно училище.

Някога в манастира е живял и народният лечител Василий Врач, най-видният пропагандатор на богомилството във Византия, след покоряването на Първото българско царство от Василий II. По заповед на император Алексий I Комнин, публично е изгорен на клада пред многохилядна публика на хиподрума в Константинопол през 1111 г.

В северния край на второто дворно ниво искри в белота възстановеният параклис „Покров на пресвята Богородица”, осветен през 2011 г., издигнат върху основите на стар параклис.

Над входа му е изрисувана молещата се Пресветата Дева Богородица, държаща в ръце оранжев покров. В параклиса се служи през зимата и на празника Благовещение. Тук иконите и стенописите са нови и сякаш подканят да отвориш душата си, да се усмихнеш, да им се зарадваш.

На третото дворно ниво, над параклиса са монашеските килии, свързани от южната им страна със стопанските постройки на обителта. Има и стаи за нощуване на поклонници.

Излизаме от манастирските дворове, а стенописаните икони на Богородица и Христос над портата ни изпращат с погледи, в които е стаена и тъга, и любов, и надеждата отново да се върнем към Първосъздателя.

АЯЗМОТО

На около 200 метра югоизточно от манастира се намира аязмо с лековита вода, познато още от времето на древното тракийско племе беси, кастата на тракийските жреци, посветени в божествените тайни.

Ктиторски надпис върху аязмото гласи: “Целебен извор на “Св. Безсребърници”. Животворната вода на св. Козма и св. Дамян дава сила на душите и цери телата на онези, които идват при извора със своята вяра и черпят вода за всякакво изцеление.

Тя изчиства нечистотиите на всички болести. Спомнете си за мене, смирения Игнатий, игумен на манастира “Св. Безсребърници” в 1795 г. 1 септември.”

По време на османското владичество манастирът станал известен като силно лечебно място. Дори самите турски власти пазели обителта, като изпращали войници да охраняват, тъй като в нея идвали да се лекуват и семействата на турските управници.

Според преданието, дъщерята на местния валия се разболяла тежко и след неуспешни опити за лечение, се подложила на бани с лековитите води на манастирското аязмо, благодарение на което се излекувала.

Валията бил толкова благодарен, че цял живот се грижил за благополучието и спокойствието на манастира.

След смъртта му, тялото му било погребано в манастирския двор, каквато била волята му. Така никой турчин нямало и да помисли да посегне и разруши тази света обител. Днес за всичко това разказва надписът на надгробния камък на пашата в двора на манастира.

КОЗИЯТ РОГ

И с още една легенда се свързва името на манастира - тази, чиято история Николай Хайтов пресъздава в разказа си “Козият рог”. Когато писателят посетил манастира, монахът Аврикий му разказал преданието, което чул от починал игумен.

Може да не сте чели разказа за Кара Иван и дъщеря му Мария, но не може да не сте гледали филма „Козият рог” на режисьора Методи Андонов - връх в българската кинематография!

Филмът е гледан от над 2,5 млн. зрители само в България и в още 62 държави! Единствената българска кинолента номинирана през 1972 г. на кинофестивала в Кан и за американските награди „Оскар”, но не участвала в награждаването заради намесата на Турция, досещате се по какви съображения.

Прочута хубавица била Караиваница от село Куклен и хубостта й не останала скрита за очите на османлиите. Докато Кара Иван пасял из планината овцете, турци влезли в дома му и насилили беззащитната Караиваница.

А тя не можала да приеме срама и от мъка обезумяла. Много я обичал Караиван и всякакви лекове търсел да я лекува, та я завел в манастира „Свети Врачове” с надеждата водата от аязмото да й помогне.

Но не станало така и злощастната Караиваница скоро склопила очи. Озлочестен и озлобен, Кара Иван запалил къщата си в селото, отишъл на къшла в планината и заживял с мисълта за отмъщение.

Сам отгледал дъщеря си Мария и за да отмъсти за жена си, той отишъл дори срещу Божия закон, като поискал да направи от едно крехко момиче мъж-отмъстител. Възпитавал я като момче, обличал я в мъжки дрехи, остригал косите й и я научил да стреля, ятаган да върти.

Превърнал я в хайдутка, извършила не едно покушение над турските насилници с едно и също оръжие. И не ятаган или кама, а забит в гърдите кози рог - символ на заслуженото отмъщение.

Турците настръхнали. Дири не откривали, но разбрали, че ръката, дето праща един след друг бабаитите при аллаха, върши туй за отмъщение.

Много тъжен е краят на филма, че порасналата Мария се влюбва в хубавец овчар, та му се врича. Досеща се баща й и от ревност подпалва къшлата на момъка, а в пожара изгарят и той, и Мария.

Според легендата обаче, след дълго издирване, хайдут Мария попаднала в обкръжението на турските преследвачи, и за да не я заловят жива, се хвърлила от една скала.

После тялото й било пренесено и погребано близо до или в самия Кукленски манастир. Хора, преспивайки в манастира разказват, че са сънували Мария. Може би духът й още витае наоколо и търси отмъщение за убийците на майка си?

В края на дните си, в манастира намира убежище и баща й Кара Иван. Преди да умре той изповядва мъката си пред игумена, разказвайки цялата си житейска орисия.

Тръгваме си смазани от покъртителните истории за възход и падения, разцвет и отмъщения, болки и страдания човешки, написали богатата история на манастира „Св. св. Козма и Дамян” над град Куклен, само на 8 км от Асеновград и на 15 км от Пловдив.

Но вие елате на храмовия му празник, който се чества на 1 юли, когато от съборната църква се изнася чудотворната лечебна икона на лечителите и с нея се прави литийно шествие; на 1 ноември, както и на Петровден (29 юни), когато на поляните около манастира се организира голям тридневен събор, на който се събират поклонници от цяла България. Тогава със сигурност ще е много весело.

03.04.2016 г.