РУКАТКА
Труден е бил животът на българите в миналото. Дни и нощи, месеци и години на непосилна борба със земята и добитъка, с природни бедствия, с национални поробители и собствени грабители.
Всичко това като че ли е обезсмисляло цялото съществуване на нашите предци. На пръв поглед беден, еднообразен и скучен живот.
Но очевидно е имало и периоди на относително благоденствие, когото природата е отпускала щедрата си шепа и е оставало по нещо след грабежите и за многобройните производители.
Българите очевидно са намирали начин да разнообразят сивото си ежедневие чрез своите народни обичаи, чрез своето народно изкуство и занаяти.
Става дума за разкошните български народни песни, свирни и танци, за мъдрите и интересни приказки, за изумителните шевици и тъкани, за великолепните дърворезби, за кованите украшения и съдове, “шарената” и “писана” керамика и т.н.
Прочута е Берковската керамична школа. В много села на Северозапада греят багрите на бялото, жълтото и зеленото. В тази школа се долавя дъхът на Природата. В нея са си дали среща естественото, земното, непринуденото.
Невероятното умение на нашенските майстори само с нюансите на тези три цвята успява да внесе радост в много бедни селски домове. За жалост тази школа днес не съществува и може да се види само в Берковския музей и в колекциите на малцина любители на старината.
Но знае ли човек, след време това чудо може да възкръсне за нов живот. От всички грънчарски школи днес като че ли успя да оцелее поради наличието на средно специално училище само Троянската.
Наистина, тя заля не само нашия пазар, но проби и в чужбина. Нямаше да бъде излишно и присъствието и на другите школи у нас, но явно за това са нужни амбициозни държавни ръководители, а те са много рядка порода засега у нас.
Рукатката е традиционен глинен съд за пренасяне на топла прясна гозба за полските работници, дърварите и овчарите. Това е гърне, доведено до класическа форма - издуто в средата, издължено и постепенно стеснено в долния край. Така то става стройно като млада жена.
Тази прилика никак не е случайна и кореспондира с древни митологически възгледи на Балканите. Нека да си спомним и древните гръцки амфори…
В горния край гърловината е прищипната и отново е разширена. Досетливият творец е поставил три-четири ръба на гърловината и тези пръстени придават свежест на гледката.
За да покаже, че не е простоват майстор, грънчарят понякога поставя ръб околовръст и върху горния край на издутата част.
Рукатката е съвършено изваян съд - с удивително умение. Всички ръбове са фино загладени. Даже дръжката си е едно произведение на изкуството. Тя не е просто дебела лента в полукръг, а ръбовете й се губят и това създава възхитително чувство на удобство.
Няма рукатка, която да не е боядисана и украсена. Различните грънчарски школи сякаш се състезават. При някои цветът е дюс и тогава разнообразие внасят само ръбовете и елегантният улей за сипване на ястието.
При повечето школи съществуват местни шарки, които са се наложили като отличителен белег на региона. Белег, доведен до собствен стил. Хоризонтални окръжности, вертикални и вълнообразни линии, капки и наклонени чертички, нанизани като гердан… Народното въображение е безгранично! Рукатката направо си е кокетна.
Да си гладен на полето, в гората, далеч от дома и някой да ти донесе храна. Но не в каква да е съдинка, а в рукатка, произведение на изкусен майстор. Тогава храненето се превръща в истински празник! Празник за окото! Празник за душата, която се извисява и забравя умората от убийствения труд.
Защото се докосва до еманацията на българския гений - виртуозното грънчарско съвършенство.
То е част от българщината, която част е била и опора в трудни моменти, и извор на оптимизъм, довел до оцеляването на българския народ през жестоките исторически периоди на върховно изпитание за човешките възможности.
