СТАРАТА КЪЩА
В онова време ние още не знаехме глагола обичам, нито подозирахме, нито разбирахме смисъла на думата любов. Но това не ни пречеше да обичаме нещата и хората с цялото си същество. Непринудено и естествено ние се сраствахме с любимите неща и те ставаха неразделна част от самите нас. И ги обиквахме, както обичахме себе си.
В онези години много неща ни бяха скъпи, но повече от всичко бяхме привързани към нашата стара къща. Тя не беше красива, нито много голяма. На пръв поглед тя с нищо не предразполагаше, но ние всякога се чувствахме в нейната сянка горди и с повишено самочувствие.
Нашата стара къща имаше едно предимство пред всички други неща и места: тя беше стара, много стара и в нея живееше баба, нашата любима, най-сладкодумната и мъдра жена, която умееше да другарува с нас и единствена знаеше да ни говори с езика на нашите сърца.
Надвечер, когато старата ни къща се възправяше пред нас като скъпо привидение, нещо трепваше в сърцата ни. И след като до умора се бяхме катерили по стобора на просторния й двор и до премаляване бяхме лудували в него, ние за стотен път започвахме да я оглеждаме, да я съзерцаваме и да й се радваме.
Ние се заглеждахме в нейния отворен и широк пруст, който всякога ни приютяваше в дъждовито време, спирахме уморен поглед на чардака й, с открит изглед към двора, после на стълбището й, което винаги напевно скърцаше под краката на баба.
Големите й дървени греди приковаваха погледите ни и ние се замисляхме, без сами да знаем защо. Как здраво те подпираха старата къща, изкривена като някоя огромна и приказна гъба! Оглозгани от дъждовете и от времето, някои от тях малко наклонени под тежестта на къщата, а може би и под бремето на годините, все пак държаха на здравите си старчески плещи и къщата, и пепелта на годините.
Здрачът припадаше и като гъста мъгла тежеше над града, а ние стояхме, уморени и зашеметени и с още по-голямо настървение впивахме погледи в старата къща, някога изоставено гнездо, днес пак оживена от нашия смях и песни.
Ето каменното й стъпало и тревясалият калдъръм, който извеждаше към него, назъбен и прояден, но загладен и лъснат от времето. А навесите й като огромни клепачи, натежали от сълзи, хвърляха тайнствена сянка, която растеше, за да се стопи с настъпващата нощ.
Всичко това винаги ни спомняше далечното старо време, за което баба всякога ни говореше с умиление и мъка. На това отлетяло време нашата стара къща бе жив спомен - тя го криеше в себе си, тя ни го откриваше с чудна сила, за да ни държи в неговата сянка като някоя магьосница.
- Някога тук е имало гробище - често ни разправяше баба. - Но това българско гробище изчезнало, когато дошли поробителите ни. Разорали го те, после го застроили с къщи. Там пък било старото селище, но и от него днес не е останало спомен. Баирът, дето се вижда, хе там, бил залесен, а далече зад него имало непроходими гори. Две реки протичали от тях, срещали се при Канлъ-дере и оттам изтичали към Дунава. Сега и реките са пресъхнали, и кървавото дере го няма, и хората, които са живели по тези места, отдавна са прах и пепел…
- Бейската къща (така всички наричаха нашата стара къща) и тя ли е от това време? - запитваше Шилото.
- Не зная. Може да е и от отдавнашно време. Когато ние я купихме от бея, тя беше все така стара, каквато е и сега.
- Тогава на колко години е? - обажда се Таралежът.
- Хъмчи, знам ли… Стара е, и от мене е по-стара.
- А къде е сега беят?
- Забегна някъде. Като дойдоха московците, ние отидохме при него с дядо ви Господин… Бог да го прости!… Даскал Господин му каза: - Чок селям, бей ефенди! Научихме, че си щял да продаваш тази къща, в Анадола си мислил да отиваш… „Мисля, ама не съм решил още”. - Ако продаваш къщата, ние сме купувачи - отвърна му даскалът. „Аче, колко давате?” Мъжът ми се замисли, после хвана ръката на бея. Друсаха си те ръцете, пазариха се и дядо ви Господин купи къщата. Една шепа жълтици му наброи, все златни наполеони. Беят взе парите и, като започна да ги брои, заплака. „Тук - каза той - съм раждан, тук отраснах… Додето ви стига очите, все е мое. От баща си го имам…” Тъй думаше той и плачеше. Като стар човек плачеше, без глас, пък със сълзи на очите…
При тези думи на баба ние се умълчавахме - тъжно ни ставаше за бея. Чудехме се как този жесток човек, за когото в градчето се разправяха небивали неща, е имал сърце да плаче. А сините очи на баба ни гледаха, прозрачни и чисти, прегръщаха ни и тяхната топлота ни успокояваше като молитва. И когато тя поничаше да си върви, Таралежът неочаквано й подхвърли:
- Казват, беят бил лош човек?
- Е, синко, и проклетите хора имат сърце. Господ винаги ги наказва за лошевините им. И тогава те стават по-меки и от памук…
Тук баба спираше, като че да си поеме дъх, после продължаваше:
- Лош беше, деца! Мяра нямаха проклетиите му. Земите на всички българи бе ограбил. Слуги ги направи при себе си. Ама човек умира, а земята остава. Неверница е тя - от ръка на ръка отива… Тъй е! Де да можеше човек да я вземе на гърба си, когато е пътник на онзи свят… А тук, на този свят, на човека му трябват само два метра, колкото да легне в нея и да си почине… Та и тя защо ли му е? Ех, нали е казано: от пръст си и пръст ще станете…
Свечеряваше се, сенките се сплитаха с клоните на дърветата и всичко наоколо оживяваше.
Баба ставаше, изпъшкваше и докато се изправяше, гърбом правеше няколко крачки, сякаш годините й тежаха на гърба. Те наистина бяха превили старческия й кръст.
1941
