“…Впечатлява неподправеността на изживяванията, тяхната стегнатост, пределната яснота на образната система, съдбовната сроденост с природата.
Това е талант – силен, своеобразен, по данчовско-кръчмарски мощен!”

Любомир Любенов 1983 г.

“Стиховете на Йордан Кръчмаров звучат непринудено, поетичните творби създават лично негова мелодия.”

Георги Константинов 1984 г.

“Има някаква красива ритуалност в неговата поезия – вярност към родовата религия, съхраняване на моралните устои и тревога за съдбата на човека, приел участта да живее честно и прямо, да устоява своите житейски истини.”

Стойо Вартоломеев 1986 г.

“Сърцето на един поет не издържа.
Колко преждевременни и пророчески смърти се мъчеха да ни събудят със своя дрезгав траурен звън през дългата нощ на мълчание. Бяхме свикнали с мрака. Бяхме свикнали с мълчанието. Бяхме свикнали с голямата лъжа. Преструвахме се че не чуваме. И сърцата ни закоравяха от лицемерие. Но сърцето на този поет не издържа. Пукна се като кърваво цвете. В шумотевицата от лъжи тази смърт не бе чута. Но поетът проговаря от гроба си. И “потънали до колене от срам” го чуваме – в тези дни на безмилостна алчност ни оглушава неговият самотен и безкористен вик:
“- Господи! Вземи последната ми риза…”

Стефан Цанев 1986 г.

“Смисловата и образна синтетичност на стиховете на Йордан Кръчмаров, стигаща до лаконичност, разкрива художествено съзнание, способно да види естетическите измерения на делника…”

Иван Карадочев 1986 г.

“…Към полунощ Йордан Кръчмаров, който бе дошъл от родното си село Гурково, взе да декламира. О, с блесналите си очи, брадат, рошав и разкопчал протритото си сетре, той приличаше на млад сатир! За пръв път слушах стихотворението му „Кози след дъжд”: Царствено стихотворение, всеки би го сложил в избраното си томче, то би украсило всяка поетическа антология.
Знаел ли е този полугладен несретник, този провинциален бохема, тази незлобива птичка божия, че е инструмент за поезия? Тревожел ли се е, че го няма в списъците за панегирици, за награди, за пътувания в чужбина, даже в списъците за поругание го няма? Стряскали ли са го пропастите между литературния живот и литературния процес, хайките срещу творческите открития, йерархическите ценностни скали, или дори не е подозирал за тях? Може би никога няма да узнаем отговора на тия въпроси, едва ли е нужно да го узнаваме, но явно и той е имал своите си кръстни мъки. Имал ги е, защото щеше ли иначе през май 1986 – в разгара на пролетта, – щеше ли, ненавършил 38 години, инфарктът да го срази насред улицата? Така, както е живял, така, както е писал, така простичко е и умрял: внезапно, без предисловия, без официалности. За да се нареди невинно сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си.
Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!”

Георги Марковски 1988 г. сп. “Пламък”

“…Сега, когато чета поезията му, неговият образ се ражда пред мен – по-ярък от оня, който живописваха неговите приятели. Защото е образ, видян не отвън, а извиращ от самата душа на неговите песни.
В неговата волна житейска позиция има нещо от традицията, очертана от Вийон до Сергей Есенин и Раде Драйнац. Подобна резигнатна песенност е позната и на българската литература – от механата на Ботев и бохемските нощи на Димчо Дебелянов до песенните резигнации на Славчо Красински, от тъжната добруджанска “Пътека” на Пеньо Пенев до лирическите запои на Христо Банковски…”

Светлозар Игов 1988 г.

“Свое достойно място сред съвременните български поети заема Йордан Кръчмаров. Трагичната традиция най-талантливите да си отиват рано не отмина и него. Наред с Петя Дубарова, Йордан Кръчмаров е една от най-големите загуби на съвременната ни поезия”

Иван Гранитски, “Слово за Й. Кръчмаров”, БНР, Хоризонт, 1988 г.

“…Потомък на преселници в Добруджа от гр. Елена и Беломорска Тракия, той наследи от родителите си исконни български добродетели, но и качества на модерния човек на XX век: човечност и самовзискателност; доброта; пословично трудолюбие; родолюбие; преклонение пред Добруджа и родния Балчишки край; обич към природата, към животинския и растителния свят; любов към морето и крайбрежието; музикалност и усет за българския фолклор; пиетет към книгата и литературата; поетичен талант; интерес към древността, историята, митологията, отвъдното, мистиката, библейското и смъртта; влечение към Космоса и фантастичното; отдаденост на приятелството и на магията на пътешествията; искреност и справедливост; усет към красивото и умения в изобразяването му; непрекъснат стремеж към майсторството и съвършенството; склонност към философска вглъбеност… отворено сърце за света и хората; велика разкрепостеност на духа…”

Константин Младенов 1998 г.

“…Извираща из руслото на символизма, абсорбираща модерната метафоричност от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, лириката на Йордан Кръчмаров се включва в онази ефимерна линия на българската поезия, оформена от камерни поети – Лилиев, Дебелянов, Вутимски, Иван Цанев, Иван Методиев. Маргинални по отношение на злободневието и шлагера, но същностни в самотата си като философия, тези поети никога не ще разполагат с многобройна публика, а винаги ще бъдат обект на ценителството, в чиято романтика, според съвременни теоретични разбирания, не се вижда нищо утешително и илюзорно красиво, а по-скоро жестоко, както жестоко може да бъде само изкуството. Самотата им е породила самобитност, драматичното им светоусещане е създало чувство за обречена камерност, силната им метафоричност е разположена върху екзистенцията, а не върху делника. Естествено е те да не бъдат масови и известни поети, и тяхната тиха наслада да е спътник на малцина, също обречени четци, превърнали изкуството в някаква тайна посветеност. Един от тези самотни поети в българската поезия навярно завинаги ще си остане и Йордан Кръчмаров.”

Антоанета Алипиева 2007 г.