Румен Попстоянов

ВЕЧЕРНА МОЛИТВА

Благослови съня на този, който
цял ден мотиката размахва
връз сухата и спечена земя,
с надежда семето, посято в нея,
да пусне стрък филиз.

Благослови съня на този, който
цял морен ден водата вади
от кладенец бездънен и безименен,
та жаждата да утоли на онзи,
до изнемога що копал е.

Благослови съня на този, който
цял ден хвъря бухнало тесто
във фурната гореща, ненаситна,
глада да утоли на тез, които
мотиките размахват и водата вадят.

Но сън не пращай Ти на този, който
ще бъде през нощта във кулата висока -
сам и буден той трябва да остане,
защото кой съня на другите ще пази,
които в щедростта си Ти благослови.

А мен остави до сутринта в храма,
защото много имам да ти казвам
да можем цяла нощ с тебе двама
да разплетем извечното кълбо,
оплело във душите грях с добро.

***

Запалих огън във камината студена.
Коминът пусна котва дим в небето.
Светът се завъртя, но спря и ето -
отнякъде дочу се песен на сирена.

Погледнах смаян в тъмното отвън,
макар да знам - от три страни е планината.
Но Бог понякога така реди нещата -
наяве праща ни това, което е било насън.

И се вкопах на прага - заседнал в плитчини -
не исках да напусна малката си стая.
Защото знам - излезна ли навън - ще се удавя -
плувец незнаен във незнайните води.

И дръпнах котвата - въжета димни да притегна.
Настана студ и скреж изби в стъклата.
Вселената - гемия стара и пробита - се разклати -
с оцъклени звезди препълнена, на дъното полегна.

Не беше край, не беше нещо ново -
аз слушах думите на тази песен страховита,
която някъде от древността до мен долита
и знам, че винаги в началото било е слово.

МОЛИТВА

Господи.

Молитвата ми
се сведе
до една дума.

Думата
стана
въздишка.

Въздишката -
стон.

Господи…