ПОЖАР
Падна бяла септемврийска нощ. Вятърът са впусна по земята, размаха крила и отмина. Селото почиваше спокоен сън.
От време на време нощното спокойствие се продираше от кучешки лай или от мученето на някой изгладнял добитък и пак се възцаряваше тишина.
Само Стоян не спеше. Дълго се въртеше в хатлите, после седна върху тях и се загледа навън през малкото прозорче. Гледаше жълтия лик на луната, малките бели облачета, късащи се около нея. Те я прегръщаха, закриваха, отбулваха я, разперваха крилца, сливаха се едно с друго и отлетяваха далече към морето.
Гледаше и мислеше за Яна. В душата му се гонеха други облачета, те се късаха, обвиваха сърцето му, после разперваха крилца и изчезваха в невиделица, идваха други, отминаваха?
Черните очи на Яна се надвесваха над него, не му даваха покой. Зовяха го далече, към белите облачета; към светлия лик на луната.
Стоян стана. Прескочи малкото си братче и излезе на пруста.
Бялата светлина се плискаше по двора.
Той въздъхна.
Защо бащата на Яна върна сватовете? Нима той не е най-левент в цяло село?
Затова, защото Стоян ходи на гурбет по чужди земи ли? Сега всички в село го гледаха с насмешка. Момците му се подиграваха. Той не можеше да понася това.
Стоеше, клюмнал глава.
Дълбоко у него нещо са късаше.
Бодеше го с игли. Невидима ръка с жестоки пръсти стискаше сърцето му.
- Яно, Яно, почерни се душата ми! Сърцето ме боли по теб! Tейко ти не те дава, нека се пази, ще почерня и аз душа му. Станах за посмешище на хората!… Яно…
Очите му се свиваха. Те искряха. Нещо ставаше в душата му. Хиляди гласове викаха в нея, зовяха го към отмъщение.
Той трябваше да отмъсти.
Слезе от пруста и се спря сред двора. В краката му се омота кучето, весело махаше опашка. Стоян го ритна, то изквича и легна пак пред обора. Тишината са разливаше, бялата нощ ниско беше легнала над земята. Луната се гмуркаше в облаците, като изкусен плувец, и пак изскачаше весела и засмяна.
Tой излезе из вратника. Пътят се извиваше към долната махала. Стоян тръгна по него.
Една упорита мисъл не му даваше покой. Тя го терзаеше, шепнеше му: „Ти трябва де си отмъстиш, той почерни душата ти, ти почерни неговата!…” Сякаш някой друг в него искаше това.
Зави край герана, спусна се в Долната махала и застана пред големия вратник на Яна. Сънят като птица беше кацнал над къщата. Тишина и покой. Стоян се промъкна в двора.
Другия в него заповядваше: „Запали къщата, запали я!”
Вратата на плевника беше отворена. Стоян влезе вътре. Бръкна в джоба си, извади чакмака, цъкна веднъж, дваж: огнени капчици осветиха за миг плевника.
Праханта се запали. Тай я подложи под сухите сламчици и раздуха. Пламнаха.
Извиха се са малки червени змийчета.
Те растяха, уголемяваха се. Сливаха се в едно и искряха. Сухата слама запращя.
Огнени езици я лижеха.
Стоян трепна. Зениците на очите му широко се разтвориха и той лудо побягна навън. Неусетно мина вратника и се спусна към дома си.
Кучетата се разлаяха. Той тичаше.
Стъпките му далече отекваха в нощта. Черните очи на Яна с укор го следяха.
Стигна.
Влезе в стаята, вмъкна се в хатлите, зави се презглава и притаи дъх.
Кучетата виеха, добитъкът ревеше.
Чуха се викове за помощ:
- Хей, хора селяни, ставайте, пожар, изгорях бе, братя, почерни се душата ми!…
От долната махала нарасна голям огнен стълб, ръсещ светли капки.
Стоян се гушеше под хателя, тялото му тръпнеше в спазми.
Над него се надвесваха Янините очи, пълни с укор и заплаха.
в. „Световен фар”, г. 1, бр. 13, октомври 1927 г.
