100 години от трагичната гибел на поета - 2 октомври 2016 г.

Георги Н. Николов

За творчеството на Димчо Дебелянов е писано много. С искрена възхвала и преклонение пред безспорния му талант. Затова е логично да се запитаме: какво още можем да добавим, или потвърдим като мнение, за поетичното му наследство? От какъв исторически ъгъл да подходим към него днес, вече сто години от трагичната му кончина?

Несъмнено, трябва да се върнем много назад във времето, в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Да се разходим из стъгдите на „стара” България. Вече свободна като държава. В която неусетно, а в по-големите населени места все по-осезателно, се сриват възрожденско-еснафската традиция на битуване, икономическите отношения и моралните ценности.

Безапелационно навлиза европейският цивилизационен модел за модернизиране на държавата. За класова диференциация на обществото, колкото и старомодно да звучи това днес. За ясния вододел между селячеството и полуселячеството (в малките градчета и паланки), и градското население. На свой ред разделено на имотна прослойка и постепенно нарастващо като маса работничество.

В тази разнолика социална и постепенно политизираща се картина свое място трябва да намерят носителите на духовното. На интелигенцията и още повече: на творческата интелигенция. Представителите на която пък да направят избор между материалното добруване и личностната си независимост.

Да се примирят, разочаровани, с вечно неидващата достойна оценка на естетическите им изяви. Или, именно върху почвата на същото това разочарование, да поведат своя битка за място в гражданската пирамида и признание на създаваното изпод перото им.

Като конфликтът със силните на деня, по един или друг начин, става неизбежен. Тук някъде е мястото и на Дебелянов, разглеждан през ценностната призма на ХХІ в. Както отбелязва доста по-рано Стоян Каролев (1):

„Увлечението на Димчо Дебелянов по символизма съжителства със споменатия конфликт. И това не е толкова странно. От историята на европейския символизъм се знае, че мнозина символисти се противопоставят не само на „тълпата”, но и на обществото, като се люшкат или евоюлират в нравствено-гражданските си позиции отляво надясно и обратно (но общата, преобладаваща тенденция е все пак критицизмът към официалните институции) и често се озовават в глухите обятия на самотата.”

Именно самотата е, образно казано, онова силно оръжие, с което младият автор опитва да извоюва свое кътче сред съвременниците. Поетичното „бягство” от делничните им щения е също форма на протест. Начин да покаже, че и той съществува, в свой собствен свят.

С интимни въжделения, разочарования, мимолетни успехи и следващи очаквания. В стиховете му са втъкани всички кодове на тази лирична нагласа: радост и смърт, повехнали цветя, чужди печали, кристали от мантията на вечността. Разбира се, като антитеза - и море от светли бъднини, странно замъглени съновидения, нежен интимен зов.

Не можем да отречем, че символизмът е вид странна реалност. Забулена в енигматика, тя прави и авторите-символисти двигатели на обществената картина. Но скрита под булото на ефирно сфумато, върху фона на далечен тематичен хоризонт. Цветовете в поетичната картина се определят от индивидуалната психологическа нагласа на личността.

Естествено - и какво очаква от дебрите на живота. Всеки човек, нищи духом, или възвисен, се опитва да намери отговор на въпроса защо е роден. Каква роля му е възложена, преди да удари сетния му час. И още: каква е разликата между доброто и злото. Как да я открие и да се самоопредели, за да остави ласкав спомен сред идващите нови поколения.

Върху тази плоскост Дебелянов несъмнено търси себе си. Може би - и своята Голгота? Своята хоругва сред себеподобните и вярната аудитория за споделеното на белия лист. Чувството му за самота се усилва от грохота на големия град, в който се усеща чужд и непотребен.

И трябва по някакъв начин да се съхрани, нравствено и физически. След основните символи - слънцето и луната, небето, земята, морето и пр., дар от Създателя, градът, като плод на човешкия гений, също заема видно място в литературното наследство на автора.

Като мравуняк за механично общение между людете. Уж свой сред чужди, ала чужд сред свои, скрит зад бохемската си маска. Тогава най-близък другар в самотата е Духът на човека, който в „Легенда за разблудната царкиня” е издигнат до степента на култ.

Но изход сред безкрайния поток на улиците му все някъде има. Засега е скрит за поетичното прозрение. И символът „град” се превръща в бранно поле, над което като вопъл се носи индивидуалния протест на твореца. Лишен от любов и взаимност, а най-вече - от духовно разбиране и съпричастност:

И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад -

и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна. „Пловдив”

Затова периодът на войните е етап на по-осезателното поетово докосване до реалността. Няма как да е иначе. В боевете, походите и кратките мигове на отдих животът и смъртта се намират в антагонична равновесност. Чувството за обреченост става все по-силно.

То вече не е мечтаната химера от дните на мирно някога съществуване. Войната също се превръща в символ, скулптиран от страдания и кръв, и може да се докосне. Нещо повече: той е вихър, задвижван от сивата, безименна хорска маса в шинели, а отделният човек е само марионетка в страшен театър.

Поетичните копнежи за бягство от действителността властно се изместват от надеждата за оцеляване. За просъществуване и нов живот след огнения купел. Пречистен в катарзиса на взривове, предсмъртен стон и кръв.

Като лек идват спомените за изминалите, останали някъде назад във времето и разстоянията, малко щастливи мигове. Незаглушавана започва да покълва в съзнанието плахата надежда за оцеляване.

И след връщането по домовете ориста ще отвори нови двери за изтерзаните си чеда. Преди всичко: за тишината на мирния ден. Именно тази надежда поражда друг тип размисли. Кой има право да отнема човешки живот, щом в светите скрижали ясно е речено: „Не убивай!” Какви мисли терзаят човеците във вражия окоп отсреща? Те също ли се страхуват от смъртта и също ли се чувстват така самотни?

Докато избухналият като щрапнел атавистичен копнеж за самосъхранение измести някъде назад моралните угризения, че и ти убиваш. Че войникът, поразен от куршума ти, никога няма да стъпи пак на прага на родния дом.

На преден план изпъкват друг тип ценности - на историческата памет, патриотизма, родолюбието и християнската жертвоготовност. Тачени дълбоко от „обикновения” народ, чийто представител е Димчо Дебелянов. Военната му лирика е сякаш споена от две емоционални линии, вплетени от обща емоционална основа.

В част от тези стихове продължава да властва символното начало. Отново срещаме „дъжд, скърбящ и тих”, „звънка, плаха тишина”, „безименна забрава” и пр. Но от друга анонимността на лирическия герой - автора, е изчезнала.

Превърнат във воин, той говори за родина, дълг и чест и жертвена необходимост. Пред нас е друг автор, който в „Сънят на героя” възвестява:

Не бой се, сине мой, от враговете,
макар и в боя ти да паднеш пръв -
за отмъщенье роден край зове те
пет века ръсен със невинна кръв.

Ако загинеш - загини достоен,
ако се върнеш, знай че цял народ
ще слави вечно своя верен воин,
за него сложил своя млад живот!

Именно барутният делник и сцените от войната разкриват още нещо особено важно в тематичния подбор на Дебелянов: критичното му отношение към света.

Той е далеч от революционни повици и политическо самоопределение. Но разбира, че в съвремието има много негативни социални контрасти. Все по-отчетливо се чувства доминацията на определени властнически кръгове над обикновената личност.

Присвоили си правото да определят изконното й право да съществува с дребните си радости и скърби. Неминуемо е морето от човеци да се изправи срещу шепата свои губители и пак под грохота на оръдията, но с ясна цел, веднъж завинаги да се съзре пътят, по който светът да върви напред.

Тук мотивът за предпочитаното, осмислено и осъзнато добро и пасивната битност е облечен в конкретика. Защото съвременниците на Димчо Дебелянов трябва масово да решат собствената си съдба, преди да е станало твърде късно.

При това - с оръжие в ръка, прогласява най-нежният поет на България. Над цялата планета буреносни крила е разперило предчувствието за нов Армагедон:

След вековни, неспирни борби,
на уречен, свещен кръстопът
ще се срещнат две вражи съдби.

Неспокойни на стан ще се спрат
там два свята. - Далечни тръби
в притаения мрак ще зоват. „Кръстопът на бъдещето”

В тези редове е вплетен осъзнат реализъм. Предчувствие за нови мащабни катаклизми, които ще променят „световния ред”. Посоката е към добруването на личността. И тогава дадените жертви също ще бъдат оправдани.

Заедно с падналите срещу вековния тиранин. За изчистване на националната памет от негативите на времето и за радост на собствения си народ, благословил за подвиг бойците.

Сатиричната поезия на Димчо също е актуална днес. Тя представя веселяка, бохема-поет като верен наблюдател и остър критик на случващото се в делника около него. Важна е и оценъчната му стойност.

Защото по редовете е вплетена частица от нашата история - политическа и социална. Отново по неравния й друм авторът търси своето място, а личността - вярната си трибуна. Трудна задача в епоха на обществена несигурност и явно непризнаване.

Горчив факт е, че приживе Дебелянов почти не е забелязван от литературната критика. Но това не е толкова важно - обикновено времето е най-верният съдник за стойността на нечие литературно творчество. Сатирата на Дебелянов на места е съградена от приземени символи на реализма.

А в по-голямата си част тя е откровено реалистична и саркастична. Срещу политиците и царстващите величия, срещу грабителството и алчността за бързо забогатяване.

Но и срещу тълпата - този странен граждански феномен. Готова да хукне след поредния демагогски лозунг, или фалшиво обещание за добруване. И къде в тази гмеж е пиедесталът на твореца?

Уж търси радост, пък - къде е?
Да го попиташ, сам не знае,
пред хорските очи се смее,
а сам пред себе си ридае.

На час по триж се вдъхновява;
разправя се със сенки бегли;
наместо хляб му дават слава
и за това той славно тегли! „Поет”

Логично е да се запитаме за мястото на Димчо Дебелянов в безкрая на изтичащото време… И утвърдително да заявим: тук, сред вечния кръговрат на човешката битност.

Сред нейните трусове, падения и възходящо развитие напред. Ту нежен, влюбен и затворен в себе си, ту яростен отрицател на войната, или язвителен критик на срещаните негативи, той преди всичко остава Човек. Днес ни е още по-необходим и за друго.

Свидетели сме на откровена „културна” инвазия по всички точки на българската духовност. На опити за изместване на националната ни палитра към неясните посоки на уж световни и европейски модели и ценности.

На нашенци, готови срещу големи тиражи и още по-големи пари да се продадат на задгранични меценати. Всъщност, правят го. Но срещат отпор от българската литературна класика, сред която са и безценните стихове на Дебелянов. И все пак - къде си, Димчо?..

————————-

1. Димчо Дебелянов. Съчинения. Т. 1. С., 1983, с. 8.