Иван Есенски

Завъртяха се отново кречеталата, цъфнаха мигом пред камери, микрофони и по вестници стаените в бойно дежурство намусени, строги, с тежки погледи изпод вежди, с каменни физиономии редици…

И тръгна тя. Потече. Не броя вече за кой път от 1994-та година насам. Иначе са същите и сценарият, и брътвежите, и железните „аргументи”. И пак всяко произнасяне „по въпроса”, звучи като обвинителен акт. И мълчах, мълчах, пък не изтърпях и реших да се произнеса.

По същия този „въпрос” - защо „Закон за българския език” и има ли почва то у нас? Но първо да попитаме статистиката колко пъти са внасяни (колко пъти са  наш хубав, сладък болгарски”, както му се умилява великият българин от Струга Константин Миладинов.

Статистиката сочи: общо пъти (без този) досега - осем: Гинчо Павлов - през 1994 и 1995 г.; Александър Пиндиков - 1998 г.; Драгомир Шопов - 1998 г.; Любен Корнезов - 1999 и 2001 г.; Станчо Тодоров - 2005 г.; Огнян Стоичков и проф. Станислав Станилов - 2011 г.

Не бих нарекъл сегашната медийна шетня около проектозакона „дебат”, защото си е обикновена предизборна пукотевица, но ми е любопитно защо три десетилетия българските законодатели, дето се прочуха с каруцарския си език в пленарната зала, с ритането по кокалчетата, със спретването на компромати и взаимната нетърпимост, чуят ли за закон за българския език, като едни пролетарии от всички страни се обединяват и единодушно го прегазват.

Последният законопроект, който е по инициатива на Съюза на българските писатели, е внесен от народния представител д-р Кирил Д. Добрев през 2015 г. Проектът беше публикуван в съюзния вестник, събраха се мнения, чуха се предложения и след редакции, дискусии, кръгли маси и поправки текстът е даден в правната комисия на Народното събрание.

Там отлежава година и половина, допълва се и се съгласува без знанието и намесата на инициаторите и после е предложен от д-р К. Добрев в пета, окончателна редакция, съгласувана с нашето и европейското законодателство. Това става в междувремието, когато летят правителствени оставки, умува се за парламентарни избори и текат президентските. И с просто око се вижда, че разглеждането му със сигурност няма да стане в юрисдикцията на 43-то Народно събрание и ще се наложи процедурата да бъде подновена в следващия парламент.

Но в набиращото скорост предизборно  надвикване и оглеждане за ахилесови пети у съперниците се оказва, че този проект върши работа на професионалните производители на шум, които търсят всякакъв повод, за да усилят децибелите на предизборната суматоха. В случая с един куршум се удрят два заека - вносителя, който е от противниковия лагер и самия закон, чието приемане би нарушило инструкциите на скритите кукловоди и стратезите на глобалистичното село.

И се начена политическият цирк, замаскиран като грижа за езика - кречеталата се завъртяха… Средствата за масова информация набъбнаха от ехидни коментари, подмятания и високомерен присмех - по познатата схема, чиито лайтмотив в случая е приблизително такъв: „Абе там едни неграмотници са внесли проектозакон за българския език, в който два подлога не са членувани с пълен член, а три запетайки не са поставени на място…”

Не, градината, в която се хвърлят камъните, не е СБП! Съюзът е само гарнитура в голямата порция, но защо пък и той да не отнесе някой и друг шамар, след като непрекъснато демонстрира независимост, самостоятелност и демодиран патриотизъм. Че подхваща без разрешителна санкция и табуто за езиковия закон…

Ето защо така гръмогласно и трескаво се заприказва за проектозакона за българския език. В него наистина има доста мегдан за поправки и допълнения, има и текстове, които се нуждаят от доработване и редактиране. „Съвършен закон няма - казва през 550 година законодателят Солон, -  ако човеците сътворят такъв, боговете ще им го вземат, защото съвършенството е за тях, а не за хората”.

Не претендираме за съвършенство, но България има категорична необходимост от закон за езика и това наше предложение е една искрена загриженост за бъдещето му, което ще рече - за бъдещето на страната ни. Но такива разговори изискват откровение.

Такива разговори трябва да са в друга стилистика - тази на неудобната истина. А истината е, че вече трето десетилетие с активната помощ на нашите министерства и институции по държавен път се разграмотяват младите поколения и днес в оборотния речник на нашите деца 600-700 български думи се разминават с рояци междуметия и чуждици от интернет-пространството и електронните игри. Че въпреки острата обществена реакция продължава орязването на часовете по български език и литература от учебните програми и подмяната на нашето историческо минало и книжовна култура в тях.

Истината е, че националната ни езикова среда е критично замърсена на всички равнища - законодателно, административно, информационно, учебно, социално; че езикът ни е заприличал на фронтови лазарет.

Истината е, че в доработения проект трябва да намерят място и определения като „Закон за българския език, писменост и книжовност”; да се формулират т.н. „македонска” и „банатска” литературна норма като неделима част от българския книжовен език; да се поставят задължителни езикови изисквания пред всички, които искат да заемат държавни, административни и публични постове; да се упълномощят съответните учебни заведения при покриване на бакалавърска и магистърска степен да издават удостоверения за владеене на български език, които да послужат при кандидатстване за работа. И още, и още…

Ако обаче се съгласим, че всичките девет досегашни проектозакона за езика са нефелни, а приетите през тия три десетилетия други закони са гласувани поради  съвършенството им, те би трябвало да осигурят на българския човек възможности за просперитет, благоденствие и ежедневна радост.

Тогава защо сме единствената „африканска” страна в ЕС - първи по бедност, първи по смъртност, първи по корупция, първи по тромаво, скъпо и неефективно здравеопазване, по продажно правораздаване, с увеличаващ се демографски срив, с масова емиграция… Въпросът е риторичен и веднага ще се развикат, че такива сравнения са нетолерантни.

Ами че ние именно от волската си толерантност сме на такова дередже.

Езикът е нашата последна крепост. Докато се търсят всевъзможни предлози и се води явна и скрита война срещу закона за българския език, съседна Македония вече си курдиса закон за македонския. Ама за eкспертите от БАН това било вторична литературна норма, сиреч говор, диалект. Е, и? Някой да им е искал позволението на тия експерти, когато са си спретвали закона, отмъквайки поредното парче от българската национална история и култура? Там такива превземки са непознати.

Апропо, защо не ни отговорят специалистите по толерантност и политкоректност какво стана с ония два милиона и половина българи, които мъртвешкия Ньойски договор подари на съседите ни? Да сте чули за българи по ония земи? Претопени са. До крак. И то само за някакви си стотина години?

И ако продължаваме да придремваме под чуждите заупокойни наставления и умствени масажи, не е трудно да си представим какво може да стане и по тия 111 000 кв. километра след стотина години. Апокалиптично звучи, нали? То вече е било някога, но страшното е, че става и в момента.

Помним, че именно със словото на своята скромна „книжица” Паисий, отецът наш, възроди потъналата в мрак България и запали огнищата на българското Възраждане? А какво правим ние? Как се отнасяме към родния си език, който единствен може да ни опази от изчезването, що ни е подхванало вече?

В страната ни се шири неграмотност в невиждани досега размери. „Реформата”, по която се кастрира българското училище, е програмирана така, че да създава нататък не българи, а някакви духовни хермафродити.

Методично и безмилостно отродителни нашенски ръце изскубват от читанки, учебници и помагала  всичко, що е българско, социално, борбено и исторически героично.

Празнотите се запълват с коректност и толерантност, с мъгляви общохуманни абракадабри, с приказки за животните на Даръл и юначните задокеански рейнджъри, които разнасят тяхната си свобода по цялото земно кълбо.

И - представяте ли си! -  в тоя ад, в който вече се е превърнал довчерашния „земен рай”,  някакви хора от Съюза на Иван Вазов, неузаконени за писатели от соросовите и другите облизващи се „за България” фондации, пак досаждат с искания родният им език да бъде защитен със закон. Било идеология, нямали представителност. Но ние знаем от някогашното си, че когато няма държава, държава е поетът и нему е вменено висшето право да  пази свещените извори на духа народен.

Платените местни опоненти са готови с възраженията - българският език бил достатъчно „защитен”. В нашето законодателство имало достатъчно нормативни актове, които засягали използването и употребата му и съдържали някаква контролна функция. Закон ли? Защо пък отделен закон?

Нека пак погледнем статистиката: към българския език - разбирай надписи на етикети и храни, на дънки и чорапи, на контейнери и опаковки, всякакви формуляри, митнически и данъчни декларации, още: нотариални подробности, изпити в учебни заведения, документи за прием на бежанци, всевъзможни регистри, преписки, закони, постановления и пр., и пр. - имат отношение:

Наредби - 26

Постановления - 3

Закони - 21

Конвенции - 7

Правилници - 1

Кодекси - 4

Колко стражи на езика ни роден само! Как са го опазили обаче, може да се уверите и от стенограмите на заседанията на Министерския съвет, и от речите на родните ни парламентаристи, а за журналистическите недоразумения да не говорим. Някога акад. Стефан Младенов ходел в Народното събрание да събира диалектни изрази и думи. Езиковедът Владислав Миланов казва: „Чрез езика на политиците можем да преподаваме на студентите всички отклонения от езиковите норми.”

Може би това е едно от обясненията защо нашият законодател не ще да има Закон за българския език?! Един земеделски политик, по време на чието управление се стори и прословутата „омарчевска” писмена реформа, нали беше ударил по масата: „Не ми требва на мене Македония!” И верно, защо ли пък му е притребвала нему Македонията? А на днешните и България не им требва, те години наред се срамуваха да произнесат името Й в пленарна зала, та викаха „тая земя”, или „тая държава”…

Списъкът на неудобните лирически отклонения е дълъг, но ако нещо наистина ме удивлява в днешната креслива, некоректна и общо взето - непрофесионална препирня на тема: „Да имаме или да нямаме Закон за българския език”, това е мълчанието. Дълбинното, монолитно, боязливо мълчание на учени филолози, на старши и не толкова старши научни сътрудници, на хабилитирания филологически народ, на учителите - тия будители народни.

Те ли не разбират, че изчезне ли този „език свещен на моите деди“, изчезваме и ние като народ?

Защото никак не е утешително, че тогава няма да има и такъв парламент, и такива политици!  Защото вече не бих възразил на оня финансов министър за неговите синодални старци.

Защото как се един учител не възбунтува граждански високогласно срещу програмното училищно осакатяване на съзнанието и душата на българското дете, на което отнемат час по час истината за историята му, за дядовите, майчините и бащините му борби, страдания и любов към отечеството и човека?!

Вместо това - хленчене, вайкане и ропот, че имали нисък социален статус - разбирай, недостатъчни заплати, неуважение, повече възможности за частни уроци и прочие. Защото всичките им вълнения са именно за тоя статус, а не за бъдещето на българското дете (дълбок поклон на истинските, призваните български учители!).

Накрая какво? Край - поне какъвто ни го предначертаха ранътовци  - не бива и няма да има! Законът за българския език, писменост и книжовност предстои.

И да се обърнем към убеждението и вярата на  митрополит Климент Търновски - Васил Друмев: „Има ли православие,  има български народ, няма ли православие, няма български народ”, като изречем:

- Жив ли е българският език - жива е България!