Петър Ванчев

Не сърце, а кремък носеше в гърдите си Големия Таньо и оттам му дойде прякорът. Бащата на Кремъка падна от покрива на селската фурна, когато й пренареждаха керемидите, счупи си гръбнака и умря, а наоколо се разнасяше дъх на топъл хляб. И с тоя топъл дъх духът му отлетя в небесата. Но Кремъка една сълза не пророни. Майка му умря след година и очите му пак останаха сухи. Само присвиваше зеници, рунтавите му вежди се сливаха в една черта и погледът му проблясваше студен като кама…
„От Небитието идва всеки и в Небитието се връща!” - казваше той и се прекръстваше примирен.
Хвърляше шепа пръст върху гроба на близките си и повече не стъпваше там. Затова върху могилите им там израсна гора от папрат и диви орехи. Хората го одумваха, че ни „деветини” почита, ни Четирийсет дни, когато душата завинаги отлита от земния свят и се преселва в Небесния.
„Попови дрънканици! - отвръщаше той: - Душата изчезва в мига, в който умира човек, та за какви Девет или Четирийсет дни ми разправяте? Умрелият - умрял! И да се скъсаш от рев - няма да възкръсне.”
Тъй казваше Теньо Кремъка, грабваше дряновата си гега и тръгваше към саите. Това бяха овчарниците на селото, които се намираха на север малко след нивите на „Канджолар” с Петровите орехи и Голямата гора, онази гора, която сега я няма и трионите на демокрацията й видяха сметката. Демокрацията дойде временно, а Голямата гората си отиде завинаги. И ни Девет дни, ни Четирийсет - й е правил някой някога…
Но по онова време все още имаше гора с дървета от времето на Джафер бей - преди двеста години, имаше големи овчарници, които селяните бяха построили с общи усилия и там отглеждаха овцете на цялото село, а стопаните се редуваха да дежурят по двама-трима на месец. Единственият постоянен овчар-частник с осемдесет свои овце и още толкова чужди бе Кремъка - мъж, издялан сякаш от тракийски долмен - висок метър и деветдесет и широк - девет педи в раменете. Не за някой друг, а точно за него сякаш е приказката: „Камък да стисне , вода ще пусне!”
Да. От какъвто и да е камък той можеше „вода да пусне”, но от очите му да се спусне сълза - това никой не бе видял. Такъв бе Големия Теньо, наречен Кремъка. От нищо не се стряскаше и пред нищо не се спираше, заради огромната си сила.
Веднъж отиде в съседното село на гости при свой набор. Но кучето на приятеля му бе пуснато „боща” - на свобода, та му се хвърли. Кремъка обаче свали калпака си, завря го в муцуната на кучето и то я захапа. Тогава го хвана като агне през врата с две ръце, завъртя се като пумпал и го захвърли в голямата коприва до плета. Кучето се претърколи, копривата го ужили къде свари и то хукна през глава. А Кремъка си отупа калпака и отиде да опита тазгодишното мерло на своя приятел… А мерлото бе като мечата кръв на оная стръвница, която Кметът бастиса преди седем години…
После - когато Кремъка пак идваше да пие от тъмната кръв на лозите, онова куче не само, че не лаеше, ами го заобикаляше, защото бе запомнило как се намери в голямата коприва.
Такъв бе Теньо и след като се ожени, пак не се промени. Различен беше от своите съседи - хора кротки като овце, и никой не можа да го накара да бъде като тях. Много от съселяните му станаха чиновници, хванаха химикала като спасителен бастун и с тоя бастун докуцукаха до градската си мизерна пенсия. Кремъкът цял живот ни химикал хвана, ни бастун, макар да изчиташе вестниците от първата до последната буква. Държеше овчарската си гега и не я пущаше, сякаш тя му даваше оная сила, която Земята е давала на сина си Атлас…
Два пъти в седмицата овчарят слизаше в селото, вземаше две торби с хляб и пак се връщаше при овцете. На къра си отваряше очите на четири и при него рядко се губеше стока.
Но съвсем неочаквано в Голямата гора се появи вълчица и не каква да е, а същински „влъко-звяр” със зъби като пили и ей такъв - морав език”. Това разправяха хората в селото. На всичкото отгоре вълчицата била бременна, защото един от овчарите я видял отблизо, ама тя изчезнала тъй, както се появила от нищото. Но като взе да тръшка овцете онзи „влъко-звяр” - хората пропищяха .
Една вечер вълчицата налетя и на Теньовото стадо, точно когато той слезе в селото. Кремъка имаше две млади кучета, които се спуснаха връз нея, ама тя - зверище! Разтвори челюсти и тръшна едното, налетя бясна на второто, та до кокал сръфа и него. После грабна най-голямото агне и - дим да я няма!
Когато Кремъка се завърна, едното куче бе умряло, а другото - береше душа. В погледа на Големия Теньо проблясна оная студена кама, която караше мнозина да тръпнат. С тая кама той отиде при Кмета. Кметът взе ловното си куче, наградено със сребърен медал от последната киноложка изложба в града и тримата тръгнаха. Два дни дебнаха вълчицата, но откриха леговището й - под един стръмен скат, обрасъл със стари брястове. Причакаха я и точно, когато щеше да хлътне в дупката, Теньо се прицели със старата манлихера, останала от дядо му и гръмна. Вълчицата изведнъж се свлече, защото куршумът я прониза точно в главата. Изкачи се Кремъка по стръмния скат, за да й вземе кожата и що да види: пред леговището - разхвърляни кости. Вълчицата лежи, а до нея - две вълчета, току-що родени - на ден ли, на два ли и бозаят от мъртвата си майка…
Овчарят извади нож - да им види сметката, но едното вълче близна ръката му и някаква искра светна в кремъчното сърце на Теньо. Скри той ножа, хвърли убитата вълчица да я одере Кмета, а сам взе вълчетата в големите си шепи и реши да ги направи пазачи на стадото…
- Къде се е чуло и видяло - рече му Кмета, - овцете да ги пазят вълци?
- Ще ги опазят, къде ще идат! - отвърна Теньо: - Така ще ги възпитам, че никой не ще припари до овцете освен аз.
От този ден вълчетата започнаха да спят при него и при овцете, а Кремъка ги хранеше само с мляко, хляб и сирене. Грам месо не им даде .
Тъй израснаха вълчетата - на хляб и мляко. След шест месеца се отърсиха, а след година вече пазеха стадото като стари кучета.
- Ти си за усмирителна риза! - задяваха Теньо в кръчмата: - Ама риза с такъв голям размер като за тебе - няма в никоя лудница!
- Вълкът козината си мени, но не и нрава си! - добавяха по-старите.
- Нищо не знаете вие! - отвръщаше Кремъка: - Нали кучето е произлязло от вълка. Моите вълчета не са като другите. Само с мляко, хляб и със сирене съм ги хранил. Те месо не се кусили.
- Не са кусили, ама не се знае! - казваше и жена му, известна със своето черногледство: - Един ден ще ти натръшкат овцете, та ще видиш !
Такива анти-вълчи приказки редяха хората на Кремъка и го съветваха да гледа вълчетата под око, а старата карабина на дядо му да е заредена…
Теньо мълчеше, удряше на крак една скоросмъртница в кръчмата и тръгваше към баира. Там винаги първи го посрещаха вълчетата, скачаха край него и му се радваха, защото за тях той бе и баща, и майка.
Но хорските приказки са най-пакостливите сред пакостите на този свят. Хората могат с тях едновременно да те обесят и да те разстрелят за едно нищо. Хорският език е по-отровен от езика на жабата Листолакс - най-отровното същество на земята. Една капка от Листолакс може да погуби двайсет души, но една пакостлива дума - хиляди хора. Тя може да причини милиардна разруха и гибел световна. Да, колко войни са започвали от една дума или един жест на някой държавник-психопат или мизантроп… А земните мизантропи не свършват… Но тъй самите ние, човеците, сме си устроили този свят - несъвършен и отровен, по-отровен е дори от жабата Листолакс…
А и хората от селото на Кремъка не бяха по-различни. Те хулеха вълчетата без да са ги видели. Натякваха му, че един ден сам ще си пати и то за цял живот!
И от хорските приказки, от какво ли, но след време овчарят изгуби предишното си доверие и започна да гледа вълчетата под око.
Тъй изминаха две години. Вълчетата пораснаха и станаха зверове за чудо и приказ. Кучетата от съседните овчарници изглеждаха като мъници пред тях. Никой не смееше да припари до кошарата на Кремъка.
Една вечер той пак слезе в селото, напълни двете торби с хляб и провизии, а когато се отби в кръчмата, Кметът му рече:
- Ти, Кремък, сам ще си подпалиш чергата! - Кой нормален стопанин ще пусне вълци в кошарата си, наместо кучета? На твоите вълчета един ден ще им писне да бъдат вегетарианци и ще ти натръшкат овцете!
Ей това каза Кмета на Теньо и всички наоколо го подкрепиха. А Кремъка гаврътна една стограмова скоросмъртница, удари с юмрук по масата и запраши към кошарите като псуваше Кмета, кметицата и всичките им роднини в проклетото село, където се бе родил и където хората бяха по-лоши от животните и все по-лоши ставаха. Когато наближи обаче, отдалече видя, че овцете се бяха скупчили мълчаливи в единия край, а вълчетата ги нямаше.
„Тука нещо е станало!” - рече си Теньо и предателското острие на хорските “анти-вълчи” приказки го прободе тъй, че едва пое въздух.
В същото време двете вълчета изведнъж изскочиха, заподскачаха с вирнати опашки и взеха да му се радват. Но овчарят въобще не им се зарадва, защото вълчетата бяха изцапани целите с кръв - кръв по муцуните, по главата, по лапите и гърба …
„Ах, вашта мама! - ревна Теньо: - Изядохте ми овцете!”
И както главата му бе замаяна от ракията, свали пушката и „тря-яс”- веднъж, „тря-яс” втори път, гръмна вълчетата…
Те нададоха смъртен вой, ококориха невярващи очи и тъй с невярващи очи душите им отлетяха при майка им - големият „влъко-звяр” и при другите Небесни зверове вдън горите тилилейски.
Пред погледа на Кремъка притъмня - от ниското кръвно ли бе, от високото ли - не знаеше сам! Той захвърли пушката и когато се свести - що да види. До захвърлената манлихера - трети огромен вълк, лежи проснат и с прегризано гърло! Двете братя-вълчета го бяха сдавили и спасили овцете. А той… той какво направи?
„Мили Боже! - проплака Теньо. - Затрих вълчетата от глупост, от пакостливи думи и неверие людско! ”
И Кремъка, който не бе проронил една сълза нито при смъртта на баща си, нито при смъртта на майка си - заплака.
Заплака така, както плаче малко дете, загубило най-скъпата обич в своето детство.