Мария Узунова

В началните години на Възраждането доминират опитите за подпомагане на учебни заведения и дарения на институции, извършени от духовни лица, като например игуменът и епитроп на Рилския манастир йеромонах Теодосий(1), енергичния митрополит Методи Кусев, основател на Солунската гимназия. Същевременно изпъкват и светски лица като воденския настоятел Георги Гогов, спонсорирал дълги години местната църква и училище и дори оставил родствениците си без наследство(2). В предосвобожденския период, паралелно с укрепването на българска интелигенция се заражда линия за подпомагане и развиване на точно определени знания и научни дисциплини. Наред с даряването на имоти и средства за основаване на учебни заведения, през 60-70-те г. на ХІХ в. се проявява тенденция към профилиране на научната и издирвателска дейност.
Процесът става ясно изразен след основаването на Българското книжовно дружество през 1869 г., поело функцията да канализира развитието на основните клонове на научното познание. Сред тях още в началото с особена сила изпъква интересът към историческите и археологически проучвания. Именно годината 1869 е поставена като разделителна в студията на М. Стаменова(3), посветена на развитието на археологическите институции в България. Още в Устава на БКД е изтъкната нуждата от създаване на български Народен музей и провеждане на систематични изследвания на миналото. Все повече български възрожденски дейци усещат острата необходимост от профилирано образование – пръв и донякъде интуитивно за нея пише видният просветител и книжовник Хр. Г. Данов на страниците на сп. „Летоструй” през 70-те г. на ХІХ в., а впоследствие Нешо Бончев развива идеята за новите просветни хоризонти, като използва за своя трибуна Периодичното списание на Българското книжовно дружество(4). Така, скоро след създаването си, БАН се превръща в духовно средище, радващо се на огромно влияние сред българската интелигенция. Лесно е обяснимо защо множество дарения на заможни българи и на такива, живеещи зад граница, са предоставяни именно на тази институция.

Интересен и твърде новаторски за времето си е дарителският жест на една дама – Рада Киркович. Родена е на 24 март 1848 г. в Копривщица, тя е дъщеря на учителка в местното девическо училище. В продължение на шест години Р. Киркович учи в Русия, в пансиона на графиня Левашова(5), след което се завръща в страната и се заема с учителска професия. За професионалното й утвърждаване немалко спомогнал факта, че е племенница на Найден Геров. През 1866 г. става учителка в епархиалното пловдивско женско училище, през 1879-1885 г. учителства в Пирдоп, а по-късно заема поста директор на Пловдивската девическа гимназия. От 1886 г. тя започва да преподава в Софийската девическа гимназия. Въпреки нелекия си жизнен път и факта, че рано остава вдовица, тя отдава огромната си енергия на духовното и интелектуално въздигане на съвременниците си. В спомените си твърде живописно разкрива облика на пловдивските жени през 60-70-те г. на ХІХ в., като критично отбелязва липсата им на интерес към обществени и духовни въпроси. Р. Киркович била твърде изненадана, че дори в такъв голям градски център като Пловдив основните им занимания, уви, били свързани с домакинска дейност. С недоволство приела факта, че и в местното пловдивско читалище членовете му били предимно мъже – Иван Ев. Гешов, Георги Консулов, Григор Попов. Посветила целия си живот на просветна дейност, Рада Киркович прави сериозни постъпки да подпомогне издаването на историческа и археологическа литература. През 1928 г. тя завещава на БАН солидната сума от 50 хил. лева като фонд, с уговорката на всеки две години от нея да се дават награди за научен или литературен труд, написан от жена българка(6). След няколко години внася още 50 хил. лева в акции и в пари. Симптоматичен е фактът, че още първата награда през 1931 г. е дадена на Вера Иванова за монографията й „Стари църкви и манастири”. През 1933 г. е номинирана писателката Фани Попова-Мутафова за разказите й, а през 1935 г. – Евдокия Филова за трудовете й върху българския текстилен и метален орнамент.
Изтъкнат и безкористен дарител на историческите проучвания е и Кирил Берлинов. Роден е в Жеравна, през 1867 г. в семейство на майстор абаджия. Учил в местното училище, после в Шуменското класно училище, известно време той работи като секретар на Карнобатското околийско управление, а от 1895 г. става контрольор в БДЖ. След като е уволнен по политически причини той се заема с търговия и открива собствена търговска къща с филиали в Бургас и Пловдив. Разностранна и одухотворена личност К. Берлинов имал силни интереси към история, изкуство, членувал в дружествата на Червен кръст, Добрия Самарянин, Славянска беседа. През 1925 г. дарява на БАН 200 хил. лева за фонд(7), от чийто лихви ежегодно да се присъжда награда за труд в областите наука, изкуство и литература. Първата награда през 1927 г. е дадена на Петър Мутафчиев за историческите му изследвания, през 1929 г. е награден Йордан Йовков, през 1932 г. поетът Николай Лилиев, през 1935 г. художникът Константин Щъркелов, или както се вижда едни от най-големите имена в посочените области, за щастие сред тях изпъква и името на виден историк.

Ще завърша първия етап на дарителските акции за исторически и археологически проучвания с фонда на една от най-емблематични възрожденски фигури – книжовникът и будител Х. Г. Данов. Той е родом от Каменна Клисура, Карловско. Останал рано сирак, след като холера отнесла баща му, Хр. Данов твърде млад започва да изкарва прехраната си сам(8). Учителствал в Пловдивското гръцко училище, после в Копривщица при Н. Геров, в Стрелча и в Перущица, от средата на 50-те години на ХХ век той се ориентирал към сферата, която ще му донесе най-много удовлетворение и успехи – печатарство и книгоиздаване. През 1858 г. Х. Данов основава в Пловдив първата българска книжарница, която не след дълго открива свои клонове в Русе и Велес. От 1860 г. той печати изданията си във Виена, като в 1874 г. открива тук частна печатница. В нея издава книги, речници и справочници. За близо 50 годишната си дейност е публикувал над 800 вида учебници и общо над 1000 заглавия. Невероятната енергия на будителя е предадена особено колоритно в спомените на негови съвременници: „Той винаги е в книжарницата си и в печатницата си, или пък на път за там, или от там”(9). Твърде полезни и с новаторски характер са създадените от него “расписи” (първообраз на съвременната библиография), помествани ежегодно в Дановия календар “Летоструй”, който излиза редовно в продължение на 8 години (1869-1876 г.). В този календар се включват около 250-300 книги и други печатни произведения годишно, разпределени по отдели. Всяка година се добавят новоизлезлите книги. Описанието им включва следните данни: автор, заглавие, подзаглавие, местоиздаване, година, страници, формат и цена. Книгите са подредени систематично в 14 отдела, а в календара за 1875 г. за пръв път – азбучно по заглавие. След Освобождението той пренася печатницата си в Пловдив и нерядко сам разнася книгите си по села и паланки, превръщайки се по думите на М. Семов в същински „трубадур на духа и словото”.
Любопитен за по-пълно вникване в облика на Хр. Данов е един разговор между него и Илия Бобчев. На поканата на домакина да се настани удобно на миндера, Данов отвърнал по следния специфичен и пропит с хумор начин: „Не, не ще да седна на миндеря, каже, по-добре на стола да седна, ще ме домързи”. Всяка секунда той ценял и оползотворявал за работа и за света на мечтите си, тясно свързан с книгите(10).
През дългия си и осеян с арести и множество перипетии път, Х. Данов неизменно вярвал в ползата от науката и знанията и често развивал възгледите си на страниците на пресата. Още през 70-те г. на ХІХ в. в програмна статия „Защо не напредваме нравствено и веществено” пледирал за нужда от придобиване на специализирани познания в различни дисциплини(11). С активната си позиция по редица въпроси от културен характер още до Освобождението той се превърнал в нещо като „министър на народната просвета”. Затова и завещанието на капитала му, натрупан с толкова труд, в полза на БАН, не буди удивление. Осъзнавайки необходимостта от подпомагане бъдещото книгоиздаване, тази негова основна страст, през 1908 г. той дарява на БАН 20 хил. лв. При това скромно отбелязва в дарителския документ: „мечта на младините ми и на целия ми живот беше да направя нещо за просветата на нашия народ и да дам много повече от това, което сега ви предлагам, но сполуките и несполуките в моята 52-годишна работа така се редяха, че не ми дават възможност да сторя повече”. С получените от фонда лихви той желае да се присъжда награда за изследвания и трудове по „отечествена история, които засягат политическия, социалния, икономически и културен живот на българския народ”. Първата награда от фонда през 1918 г. е дадена за сборник „Добруджа”, дело на Съюза на българските учени, писатели и художници. Още няколко премии акцентират на проблемите на българската история, нумизматика и археология. През 1924 г. е премирана книгата на Н. Мушмов „Монети и печати на българските царе”, през 1927 г. на Н. Станев – „България под иго, възраждане и освобождение”(12).

Тясно свързан със спонсориране на проучванията по история, етнография и археология в края на ХІХ и началото на ХХ век е видният интелектуалец и медик проф. д-р Стефан Ватев. Роден е през 1866 г. в Ловеч, където завършва първоначалното си образование. Продължил обучението си в град Пардубице, Чехия, по-късно той преподава в Габровската гимназия и работи като уредник на местния музей, на който подарява множество събирани от него по селата находки и материали. Известно време работи като учител и в София, като и тук в свободното си време събирал етнографски и археологически материали, записвал народни песни и обичаи. През 1888 г. Стефан Ватев отново заминава за Германия и следва в Лайпцигския медицински факултет. През 1893 г. се завръща в България и започва работа като ординатор в родния си град Ловеч. Тук той основал музей и издействал място за читалищен дом, наречен симптоматично „Наука”, чийто председател станал впоследствие. Той е сред основателите на Българското лекарско дружество в София, а през 1903 г. – на Археоложкото дружество и на Българския лекарски съюз. През 1925 г. учредява Съюз за закрила на децата, като клон на Международното дружество за закрила на децата, прави сериозни опити за масово просвещаване по въпросите на детското здравеопазване чрез пътуващи в страната здравни изложби. От 1921 г. е член и на Българското археологическо дружество. Интересите му обхващат етнография, археология, антропология, през 1932 г. пише солидна монография, посветена на основните антропологически типове в България(13). През 1920 г. дарява на БАН 30 000 лева за фонд, с който да се награди научен труд, посветен на детството, 1000 тома книги на Софийски университет, дарява множество книги и на ловешкото читалище и на училищата в Петричкия край. Приносът му към археологията се изразява основно в събиране и популяризиране на материали, които лично издирвал и предавал на музеите в страната.
От направения преглед проличава тенденцията множество интелигентни българи, завършили в чужбина, да насочват интереса и средствата си към подпомагане на историческите проучвания и към новата и набираща все по-голяма популярност след началото на века дисциплина археология. Характерно е, че сред дарителите се открояват както заможни търговци, така и представители на интелигенцията – учители, лекари и книгоиздатели. Все повече българи започвали да схващат археологията не само като модно занимание, и хоби, но да виждат смисъл от инвестиране в издаване на сериозни проучвания. Този факт ясно свидетелства за профилиране в интересите на значителна прослойка ерудирани и заможни българи.
Втората вълна дарители, подпомагали историческите и археологически проучвания и издания от началото на века, имат по-ясен профил и самите те са археолози. Тук ще посветя няколко страници на смайващото със своята всеобхватност и добротворност дело на Димитър Дечев и на Гаврил Кацаров. В отделни периоди те творят заедно и по странно стечение на обстоятелствата преплитат личните, научните и дарителските си акции.
Академик Димитър Дечев е роден през 1877 г. в Свищов, в учителско семейство. През 1895 г. завършва Софийската класическа гимназия, а на следващата година получава стипендия да следва класическа филология в Германия. До есента на 1899 г. учи в Лайпцигския университет и още 7 семестъра в Гьотингенския университет, който завършва през 1903 г. с докторат по класическа филология и философия. През същата година Д. Дечев се завръща в България и до 1914 г. учителства в различни столични гимназии. През 1914 г. става лектор по латински език в Софийския университет, а от 1921 г. заедно с Ал. Балабанов оглавява новосъздадената специалност към Историко-филологическия факултет – „класическа филология”. Още докато учителствал в столичните гимназии Д. Дечев поставил изучаването на класическите езици на високо равнище. В университета той чете курсове по история на римската литература, сравнителна (историческа граматика) на латинския език, води упражнения по латински език. Изпъква като един от най-добрите тълкуватели и познавачи на гръцките и латински епиграфски документи. Същевременно, лично събира материали за историята на Струма и то веднага след освобождението на тези земи през 1912 г. По негова идея е създаден Археологическия музей в Сандански.
Интересите му са разностранни, има приноси не само в античната, но и в средновековната българска история. Превежда и коментира „Отговорите на папа Николай Първи по допитванията на българите”, с което популяризира този изключителен документ, дори внася свои поправки в текста. През 1915 г. заедно с Г. И. Кацаров подбира, превежда и коментира извори за старата история и география на Тракия и Македония, а през 1949 г. публикува второ допълнено издание на този основен труд. Най-важни обаче си остават проучванията му, посветени на тракийската религия, топонимия и език. В редица статии Д. Дечев разглежда почти неизследваната до момента тракийска топонимия – анализира имена на реки и планини – Вардар, Рила, Верила, Хемус, прави опит да разчете тракийския надпис върху пръстена от Езерово. Връх в кариерата му е монографията “Die trakisen Sprachreste”, върху която работи цели 25 години. Издадена е през 1952 г. от БАН под името „Характеристика на тракийския език” на български и немски език. Превежда множество антични автори и прави достъпни произведенията им за широката публика – Вергилий, Тацит, Ювенал, Плутарх, Цицерон „Речи против Катилина”, комедията на Плавт „Гърне”, трактата на Сенека „За краткостта на живота” и други.
Наред със задълбочената си научна дейност, Д. Дечев отделя постоянни грижи за подготовката на ученици и млади специалисти. Дълги години той превежда, съставя граматики и учебни пособия за средните училища и класическите гимназии в страната. Още през 1914 г. превежда за училищата труда на А. Валдек „Гръцка граматика” и преподава по него, често пише статии в периодични издания като „Училищен преглед”, „Родна реч”, „Известия на Българския археологически институт”. През 1927 г. издава изключително подробен справочник „Латинска христоматия за горните класове на гимназиите”, в която са включени основните произведения на Овидий, Вергилий, Хораций(14).
След смъртта на акад. Д. Дечев, в периода 1960-1964 г., по негово желание наследниците му даряват на Археологическия институт с музей 1039 тома книги. От тях 728 са книги, 94 тома периодика и 217 тома отпечатъци. Така богатата му лична библиотека става достояние на широк кръг читатели и специалисти, безценен дар за подготовката на млади археолози.

Особено място сред популяризаторите и дарители на археологията заема Гаврил Кацаров, подарил цялата си библиотека на Археологическия институт с музей и спомагал за поставянето на археологическата наука и старата история на сериозни научни основи. Роден е в Копривщица на 17 октомври 1874 г. в семейство на свещеник, активен участник в Априлското въстание(15). Първоначално Гаврил Кацаров учил в родния си град, след това в класическия отдел на І мъжка гимназия в София, която завършил през 1893 г. с отличие. Вследствие показаните задълбочени знания и висок успех, през периода 1894-1899 г. той заминава да учи в Германия със стипендия, отпусната от Министерството на народното просвещение. Следва класическа филология в Университета в Лайпциг, един от най-влиятелните европейски учебни центрове по това време, разполагащ с изтъкнати преподаватели и който бил сериозна школа за знания и ерудиция. През 1899 г. той защитава тук дисертацията си на латински език, след което се завръща в отечеството и от 1 септември 1899 до 28 февруари 1900 г. преподава в същата софийска гимназия, която е завършил. Веднага е привлечен да чете лекции по „всеобща история” и в новосъздаденото висше училище, развило се впоследствие като Софийски университет. През 1910 г. е избран за редовен професор в Софийски университет и заема този пост до пенсионирането си през 1943 г.
Г. Кацаров има огромен принос за развитие на археологията и за издигане престижа й като основна историческа дисциплина. Той е сред основателите на Софийското археологическо дружество и негов председател през твърде дълъг период на началното му укрепване – от 1908 до 1920 г.(16) Забележителни са заслугите му за снабдяването на най-големите български библиотеки със специализирана и ценна литература. Той спонсорира Университетска библиотека в София, библиотеката при Историческия институт, а най-важният му акт е дарението за библиотеката на Археологическия институт при БАН. В периода от 1950 до края на 1951 г. подарява на Археологическия институт личната си библиотека, съдържаща уникални издания и съставена от 2274 общо тома, от които 2262 са книги и 9 тома периодика. Ценните и богати библиотеки на Д. Дечев и Г. Кацаров са заведени като отделни фондове в библиотеката на Националния археологически институт и музей, и съставляват важна част от днешното й богатство.

(1) А. Алексиев. Открита е ръкописна книга на йеромонах Теодосий – игумен и епитроп на Рилския манастир от края на ХVІІ – началото на ХІХ в. – Минало, 2009, 1, 5-7. Обратно в текста
(2) Неделя Петкова. Спомени. С., 1987, с. 67 и сл. Обратно в текста
(3) Магдалена Стаменова. Формиране и развитие на археологическите институции в България (1869-1950). – Анали, 2003, 2, 15-90. Обратно в текста
(4) Димитър Веселинов. Възрожденският урок по френски език. София, 200 г., с. 95. Обратно в текста
(5) Рада Киркович. Спомени. София, 1927 г., с. 10-45. Обратно в текста
(6) Книга за дарителите на БАН, С., 1937 г., с. 203-205. Обратно в текста
(7) Книга за дарителите на БАН, С., 1937 г., с. 183-187. Обратно в текста
(8) М. Семов, Г. Бакалов, Д. Дойнов. Будители народни. С., 2002, с. 151-154. Обратно в текста
(9) Илия С. Бобчев. Христо Г. Данов. Живот и народно-просветителна дейност. С., 1905, с. 3-12. Обратно в текста
(10) Илия С. Бобчев. Христо Г. Данов. Живот и народно-просветителна дейност. С., 1905, с. 12 и сл. Обратно в текста
(11) Хр. Г. Данов. Защо не напредваме нравствено и веществено? – Летоструй за 1871 г., с. 155. Обратно в текста
(12) Книга за дарителите на БАН. С., 1937 г., с. 31. Обратно в текста
(13) Стефан Ватев. Антропологическо изучаване на Ловчанско. – В: Ловеч и Ловчанско. Географско, историческо и културно описание. С., 1934, с. 88-106. Обратно в текста
(14) Изследвания в чест на акад. Д. Дечев. С., 1958 г., с. V-ХІІІ. Обратно в текста
(15) Велизар Велков. Гаврил Кацаров. София, 1991 г., с. 7-11. Обратно в текста
(16) Христо М. Данов. Академик Гаврил Илиев Кацаров. Встъпителни думи. – Сб. Гаврил Илиев Кацаров. С. 1953, с. 7-22; Велизар Велков. Цит. Съч., с. 67 и сл. Обратно в текста