КНИГА ЗА ДНЕШНОТО БЪЛГАРСКО СЕЛО
В сърцевината на разказа на Троян Киров от книгата „Ехо на майчината кърма” е внедрена една класическа невинност и простота. Така е, защото отразявайки основни белези на съвремието ни, авторът е верен на кредото на най-добрите ни белетристи - негови творчески учители.
Той разказва уж за обикновени неща от живота, но достигайки душите ни с тяхното трагично или оптимистично ехо, ни облъчва с пречистваща възвишеност.
Троян Киров има, бих казал, интересен и деликатен стил при развитието на сюжетите на своите творби. Той така умело ни потопява в радостите, тревогите и скърбите на своите герои, че се усеща завладяващият му задъхан трепет при повествованието.
Стремя се да следя всичко ново от българските писатели и вече не се надявах да видя в някоя книга същинските проблеми на окаяното ни българско село. Затова почти бях изненадан, но и радостно опроверган, когато прочетох новата книга на Троян Киров „Ехо на майчината кърма”. Освен че е много българска, тя по един даровит и неопровержим начин туря пръст в раната на злочестата битност на разорения български селянин.
Като че не виждам други даровити и интересни автори, освен Троян Киров и Петър Доневски, които са посветили творческото си перо на равнината, в случая на Дунавската равнина. Те успешно са се потопили в проблемите й, отразяват я с обич и болка заради съсипията, която й донесе последното двадесетилетие.
В книгата на Троян Киров „Ехо на майчината кърма” има дълбина и художествени извисявания на автора. Неговите герои са съвсем днешни хора - бивши кооператори, агрономи, комбайнери… Авторът се вълнува от нерадостната съдба на равнинците, търси и се радва на проявите на вековната българска нравственост.
Тъкмо затова възкликва във великолепния разказ „Сродяване завинаги”: „Значи, има я жива на този свят човешка близост!” Размишлявайки в тази посока, авторът ще напомни велики истини в разказа „Следа от българското”: „И се замислих за времето, когато денем и нощем не туряхме резетата на вратите. На нивата оставяхме всичко под открито небе!”
Пак там, в същия разказ, селската жена Стела ще потвърди това с думите „тук при нас, в чистите недра на живота, в нашето необятно поле, отрупано с щедро плодородие, нищо не се пипваше!” И авторът, просветлил духа си, ще каже: „Имах усещането, че мислите й са по-чисти от екологичния мед, който си купих от нея.”
Другаде успешният електроинженер в чуждата чужбина в един превратен праг на уж усмихнатата си съдба, обхванат от неизлечима българска носталгия, след време сред студенината на всичко околно ще мечтае да се завърне в онова кътче край реката Скът, където „всичко е трайно, истинско; че над теб е точно и късчето родно небе, на което се полага да поеме някога отлетялата ти душа; че под теб е пръстта, достойна да възвърне плътта ти, за да я вгради в отечествената памет, заедно с предците и вечната българщина.” Защото, както се казва, родната пръст никога не тежи.
Внушавайки ни подобни усещания и мисли, едни от най-хубавите разкази в книгата „Ехо на майчината кърма” са „Сродяване завинаги”, „Памет”, „Тъга”, „Следа от българското”, „Назидателни щрихи”, „Повеля на кръвта” и др.
Автор на повестта „Изстрел в септемврийската нощ”, на сборника с разкази „Ехо”, в новата си книга „Ехо на майчината кърма” Троян Киров успешно продължава своята изконна българска тематика.
В днешно време, когато по различни причини от нея са абдикирали редица творци, високоблагородно е да държиш непрекъснато перото си потопено във вечните жизнени корени на българщината, така както е сторил авторът на „Ехо на майчината кърма”.
Троян Киров, „Ехо на майчината кърма” - разкази, ИК „Крам 6″, София, 2011 г.