Драгомил Георгиев

Лириката на Йордан Кръчмаров е голямо национално литературно явление. Това е така, защото неговите стихове не са кабинетни, родени от интелектуални затрупвания, а са създадени от изригвания на душата, която става вместилище на универсалните и космическите конфликти и тенденции.
Неговата поезия не се роди от нищото, т.е. на пустинно място. Тя е в контекста на споровете за коренотърсачеството и миграцията от 70-те и 80-те години, когато в хуманитаристиката ни стана все по-тревожен проблемът за родното и за идентичността ни. Тогава в литературата и киното се родиха такива самобитни явления като прозата на Йордан Радичков и Николай Хайтов, Георги Мишев и Васил Попов, в киното са филмите по творби на Станислав Стратиев, Георги Мишев, Ивайло Петров и най-вече на Хайтов. Така лирическите откровения на обичания от всички нас Йордан Кръчмаров отразяват по свой естествен и невероятен начин този процес на бурното преобръщане в пластовете на човешката душа.
Уникалното в дарованието и феномена „Кръчмаров” е в свежестта и първичната естественост на възприятията. Всеки изследвач и негов читател дълго могат да се взират в този процес на творческото сътворяване. Вярно е, че това е индивидуален процес, но при този наш творец е на първи план това ангелско докосване до предметите, явленията и събитията. Само тогава метафората е авторова, образността е позната и непозната, ритмиката е като пулсациите на космическото, а музикалността е като птичата песен вечер край селската къща. Такова творческо целуване от Бога има в световното изкуство в музиката на Моцарт, в лириката на Пушкин, в романистиката на Стендал, а в нашата литература са Яворов и Гео Милев. В съвременната лирика можем да посочим Йордан Кръчмаров, Петя Дубарова и Добромир Тонев.
В неговия художествен свят има невероятно многообразие. Един е образът на лирическия човек в неговите селски идилии, друг е в интелектуалните обобщения за смъртта, слънцето, морето и звездите, нежен и смирен е в синовното преклонение, притчов и мъдър е морякът му. Чувстваме тази жажда за много и различни идентификации. Откроява се тази виталност да вкусиш от всички сокове на живота – да слушаш трелите на пойните птички, да си вечер край огнището при рибарите или да се прехласваш като нов Андерсен по твоето Цигарено човече. Приказността е доминантата в неговите текстове. Това не е случайно, защото постмодерният човек ще си остане това „ дивно творение” /У. Шекспир/ и той винаги ще има все по-голяма жажда за притчовост и иносказателност. Всяко стихотворение на нашия земляк е такава „стара история”, но не „като Париж и тя” /Веселин Ханчев/, а като мен и теб, като всеки от нас, както е при героите на Никос Казанзакис или на Паулу Коелю.
Метафориката в тази лирика е изначална като библейското сътворение на света, тя не е намъчена и фалшива, а е изконна, защото ставаме свидетели на мъчителното и болезнено опознаване на нещата от живота и космоса, от човека и битието. Образите са намерени чрез мъчителното изтръгване от дълбините или от безкрая на звездите, от раните и мъките на Христос или от премълчаното, когато копаем гроб на приятел. Тази лирика илюстрира
максимата, че голяма литература се прави с великата естественост, натрупванията на една древна култура като нашата и с честност на твореца. Всеки компромис със себе си, ще те лиши от твоите последователи, а това са читателите ти и след 100 години.
Убеден съм, че този творчески свят ще разтърсва много души, ще разрушава стари максими и закостенели съзнания и на тяхно място ще се родят другите, истинските неща от живота ни. Лириката на Йордан Кръчмаров доказва, че на Балканите творецът е водач на народното стадо, защото нямаме ли тези духовни мъдреци и жреци, тогава ще загубим безвъзвратно себе си, идентичността и феномена си като личности, народ и нация. С души като този наш приятел ние ставаме дръзки, търсещи и градящи, така се превръщаме в добротворците на хуманиста Йовков.