Тодор Николов

Наглед тежеше колкото Юла. Пет-шест кила отгоре, не повече, сметнах набързо. Тръшнат на плочките, свит като кламер, с ръка на бордюра и отнесен поглед - приличаше на лектор в мига преди сказката. Не, десантчик по-скоро - с тая сива торба на врата.

Надвесих се.

- Срамна работа! - чух го да казва. - Аз, проснат тук, на паважа? Вървя си, вярвай ми, къщите политат, краката ми омекват и тая торба… Като котва ме дръпва надолу!

Надвесих се още. Можех да подуша яката му.

- От жегата ще е… - Той рязко вдигна ръка срещу мен. - Ей, ей! Да не ме помъкнеш сега! За срам ставам момче, пред аверите! Никой с години не ме е…

Минаваше два следобед и грам авери не мярках наоколо. Улицата, сгорещена и пуста, лежеше пред нас. Бях свикнал с Юла, най-вече с баща ми и когато поех нагоре с Кулев на гръб и с торбата му в ръка, усетих старото чувство, че някой пак не може без мен. Да… Кулев!

Представи се още на петата крачка: “Кулев!”, пробуча в ухото ми Кулев, сключил ръце под брадата ми. “Асен, ако искаш, може да си чувал за мен. Я сега свий малко наляво, ха така! После вдясно… дясно, де! И там, след двете вишни и оная пукната кофа за смет ми е блока. Втори етаж, асансьор - и до него.”

Стигнахме - и все още на гърба ми, Кулев висна встрани като ездач, скрит зад коня от патлака на опасен враг, мушна ключ в бравата и с крак бутна вратата. Изплува антре: шкаф за чепици, закачалка с дрипаво яке, степан от пране шал и две рекламни торби, пълни с нещо. Лъхна ме на мъх, на спарено, на ергенаж.

Смъкнах Асен, влязох в кухнята и отместих пердето.

- Хазяйничиш, а? - смигна ми Кулев. - В чуждата къща… Нищо де, чист въздух, прав си! Давай, отваряй, че още ме втриса! - и зяпна свойски в усмивка. Опрян на стената, той придърпа един стол, бучна лакът в масата и отправи към мен крив, подозрителен поглед.

- Я сега признай! Още там, на паважа, ме взе за мотан, нали!? За яко сръбнал. Как само подуши яката ми!

- Стана случайно - казах му. - Видях те паднал, донесох те у вас, нищо повече.

- Е, ще повярвам! - Кулев стръска глава. - Я да мръднем до хола, кво седим в тая опърпана кухня!

В хола ме прибута към стар, разклатен диван, познал стотици гъзове преди моя. Седна до мен и почна веднага, както си знаеше…

Кулев бе вял разказвач, срамлив и объркан и докато говореше, ми подаваше живота си на дребни, клисави хапки. До среднощ не мигнал, по обед тръгнал на пазар, огледал зарзавата, купил това-онова, а на връщане: слънцето - бам! по главата. И добре, че съм минал наблизо. Чак сега вдянах, ами да!

Това беше Кулев, самият той! Асен Кулев, биячът в категория “петел”, шампионът на ринга - баща ми го бе споменавал дори! Още докато го носех на гръб нещо светна в ума ми, но… толкова. Признах си, Асен закима, засмя се: наясно бил как отлита старата слава, как хората свиркат и викат, докато си горе, после забравят.

- Само аверите още ме тачат. - каза смирено. - Затуй се ядосах като ме вдигна. Щото имаше време, все на гръб ме носеха. От кръчмата - вкъщи… ей, да почерпя! - живна той и шляпна ръце в колената си.

Кулев стана, дръпна крилата на едно шкафче и отвътре - в полуздрача на хола - изгря дундесто шише. И в дъното още две - високи, наполовина празни. С гръб към мен, Асен затършува из шкафа, беше си хитра уловка, защото извади оттам само кутия бонбони.
- Не ми се облизвай за друго! - нареди строго. - Даскалче си, виждам! Не ти се полагат цигари, алкохол. Както и на мен. Макар че знам, къркате тайно, нали! - Кулев хихикна, бръкна за облото шише, плесна го с длан и изведнъж стана сериозен.

- До джам, джам и половина стигах навремето! После амок, пълен аут! Не знам къде съм, кой ме влачи вкъщи, ден или нощ е… Докторите ме сепнаха.

Бонбоните бяха шоколадови, с някакъв ликьорен пълнеж, побелели от старост. Докато дъвчехме, огледах хола. Ей това му харесах на Кулев: не бе превърнал дома си в музей - с всичките там окачени снимки, купи, ръкавици, грамоти.

Само по някое време измъкна стар, омазан от пипане албум - съвсем като онзи библейски тефтер от “Името на розата”. Запитах се дори: няма ли да видя в ъглите му тъмни, отровни петна, както беше във филма. Бях го гледал пет пъти - заради Слейтър и Конъри, разбира се, но повече харесвах страстното, тъмнооко ангелче, влюбено в Слейтър, което се мярка три пъти в кадър и толкова силно прилича на Юла.

Кулев разлисти на скорост албума, лек ветрец лъхна край нас и когато откри каквото търсеше, лицето му изгря в храбра усмивка.

- Денят, в който помлях Валтер! - Асен ме изгледа и подпря с палец една от снимките. - Юмрукчия от Дрезден, бърз и опасен, не знаеше само с кого се захваща! Беше бияч, аз - техничар, грубата сила срещу… - Кулев се чукна с пръст над ухото. - Но не това исках да кажа. Мислиш, че цял живот кютам тук сам?

Той обходи с нокът кадъра, подмина блесналия в светлини ринг, подмина себе си - в цял ръст, подмина и онова, което а з в е ч е б я х з а б е л я з а л - и там, сред множеството - спря върху силуета на дребна, слаба жена.

- Ето я Илика! Важният човек за мен, моят ангел на славата! Само тая снимка остана, за девет години заедно! - Асен млъкна, изсули се в стола, почти се излегна в него с отнесени, стеснени очи, както го видях преди час на паважа. - И после, като слязох от ринга, като взех да западам, се появи… Той винаги се явява, от мен да го помниш! И взима своето, винаги! Че няма да пия, ли? Мъж ли си - дръж! Това знам сега.

Кулев спря, пъхна пръст в албума и пак ме изгледа:

- Ако Илика бе останала… и в деня, когато си тръгна… Но стига за мен, кажи нещо ти! Гаджета, буквари, на колко си?

- Почти седемнайсет - казах му. - Кова ги по Коледа, а в училище - нищо!

Футбол следобед, един-два купона седмично, тройки и петици, колкото да минавам!

- Така те харесвам! - похвали ме Кулев. - Иди сега в кухнята, дай малко вода и торбата с илачите - до мивката вдясно са.

На път за кухнята реших да му кажа за Юлка… Юла, Илика, звучеше ми някак близко, а и Пильо, с ония двамата, дето се въртяха нахално край нас, бяха точно от рода на грабливите птици: винаги изникват отнякъде и опитват да вземат своето. Бяха грозни и нагли: целите в буци, обеци и синкави картинки по ръцете. Чакаха Юлка сама да им капне, с левак като мен - за какъвто ме смятаха.

В торбичката имаше хапове за две квартални аптеки. Кулев избра пет-шест топчета, глътна ги с цялата чаша вода и гузно я пусна на масата.

- Докъде я докарах! - каза ми. - Зобя хапове с шепа, като цирков кон бучките захар! - Той стана, закрачи из стаята, спря до кръглото огледало, окачено на шкафа и обхвана главата си. - Как… става така! Млад и здрав си, опасен и чалнат, после времето те връхлита и ей ме, на! - той кривна вляво и отчаяно се взря в огледалото. - Докато разбереш, годините минали, смъкнал си гарда и някой хоп! - те понася на гръб. Затуй не чакай! - продължи Асен и нямаше как да го спра. - Живей сега, наври се в тълпата, в интересното… Хуквай, не спирай, шибни конете! Хванеш ли гадже, дръж изкъсо: и нея, и апапите в класа!

- Не става! - изхленчих. - Слабакът на класа съм, всички ме бият!
Асен ме изгледа - един път наяве и втори път - от кръглото огледало.

- Ще ти дам десетина урока. - обеща той, стисна юмрук и зае стойка. - Да сриташ поне два-три задника, само че… на колко си, казваш?

Припомних му, Кулев замря, всмукна бузи и остана така до шкафа - с вид на стар, свирукащ безделник.

- Късно е, но ще наваксам. Ако бях те почнал отрано, щеше сега да си ехеей!…
Живваше, някакъв гонг звънна в главата му, мъжкото пак изби в него - и един такъв мършав, с тънки, скокливи ръце, спечели симпатиите ми. Затова го излъгах.

Не бях смотаняк. Напротив, плашех всички в класа, можех да сритам всеки задник, но такова перчене днес не вървеше пред Кулев. Защото знам: винаги е добре край теб да се навърта някой слабак - за самочувствие. Исках да видя пак онзи Асен, от спомените на баща ми. Вече мога да кажа: и той бе там, на снимката. Открих го в стоглавата сган зад Кулев, недалеч от Илика, млад и сияещ, моят баща…

Нямах съмнение: и двамата бяха се вричали в бокса навремето. Само дето баща ми бе слязъл от ринга по-рано: пет-шест просващи удара в главата го бяха отказали. Ръкавиците му, червени и олющени, висяха с години горе, в таванската ни стая, окачени на къс, едроглав пирон.

Тук ангелско крило на славата не бе прелитало. Нещо гадно, молци или мишки, бяха вили гнезда в утробите им и дори не помислях да пъхна ръцете си вътре.

Кулев пак ме подкани, бе тръгнала мъжка приказка и нямаше мърдане. Веднага разбрах: същият слаб разказвач като него съм! Трябваше вече и да тръгвам - в седем вечерта имахме среща с Юла в рехавия парк до школото, та почнах накъсо: “Не чакай, живей сега!”, бе отсякъл Асен - и ето го моя живот.

Почти всеки ден, сутрин и вечер, изнасях баща ми на гръб по стълбите - към таванската ни стая, а в хубаво време - чак горе, до терасата над блока. Виждахме оттам половината град, аз смъквах татко в креслото под чадъра, с който някога ходехме на море и оставах за малко.

Слънцето бавно прекрачваше терасата на запад и баща ми - подмладен от свежия въздух, стоеше там с часове, вгледан в нещо, което въобще не бе пред очите му, а някъде дълбоко в него - мъгляво и неясно. Понякога, скрит зад комина, тайно поглеждах.

Чадърът и креслото стояха все същите, а татко се смаляваше с дни, свит и потръпващ от гадната болест - или от някакъв вечен, резлив хлад, който само той улавяше да струи наоколо… И когато Кулев попита какво му е, пак не успях да го кажа с точност: двигателен срив, изперкинсън, или паркинсон… абе с две думи: среден лаф между паркинг и нещо скандинавско, смотах накрая.

Майка и тя се разпъваше, рядко идваше с нас. С тая филология и в добавка история, съвсем го закъса в годините след соц-а. Тичаше на две места: вечер до тъмно в една малка фирма, а в събота - с количка рекламни брошури на “Билла”.

Виждах я сутрин: кварталът спи, а тя гузно подтичва зад блока - сякаш върши нещо нередно и всеки миг може да я спипат. Само аз стоях повече вкъщи: четях, изучавах скромната си персона. Не бе трудно, нямаше нищо за изучаване.

Докато не се появи Юла. С нея открих разни неща за себе си. Сутрин, или рано следобед, ходехме извън града. Почвахме още напролет: качвахме градския хълм чак горе - до Кривата река, обрасла с храсти, ниски дървета и странни, загадъчни кълнове, които само след месец прорастваха в див, банален треволяк.

Всяка неделя, дори и през май, с Юла си правехме Юлай морнинг. Качвах я на гръб, тя остро писваше, аз хуквах с нея през поляните, а зад нас се носеше мирис на мочурлив мъх, стъпкани треви и мръсна, непрана вълна - ако стадото на Фантома минеше наблизо. Кръстих овчаря така, щото винаги изникваше внезапно и пак така призрачно се стапяше нанякъде с овцете.

Дори половината от това не казах на Кулев. Едно изричах, пет неща оставях спотаени. Говорех, палех се, дъвках думи и фрази, че и два бонбона за смелост - накрая пак опряхме в албума. Разгледахме още стотина снимки, после Кулев показа някои неща, както бе обещал: наби юмруци във въздуха, опита пет-шест резки втурвания, няколко прости отбранителни техники, три от знаменитите си тупалки и за финал - онова неизменно негово крачване назад, преди да нанесе решаващия удар.

Беше някакъв смешен балет, луд мъжки танц в хола, между масата и гадните фотьойли. Разбутахме столовете, вдигнахме тонове прах, той се разлетя на тънки, тръбести стълбове, слънцето ги маркира и те ни обрамчиха отвсякъде - като въжета на истински ринг.

И вече на тръгване Кулев застана в рамката на вратата, светлината отвън се оплете в прахта от хола, изми годините от лицето му и аз го видях пак млад и опасен - както навремето, когато бе млял и събарял на ринга. Ако бяхме се срещнали тогава, щяхме да бъдем приятели. Нещо, което татко беше пропуснал.

За малко и аз да пропусна срещата с Юла. Оставаше час, а исках да мина и през школото, да видя ония плъшоци от трети Б. От миналата есен се въртяха край мен, срещаха ме след часовете, гледаха ме с едрите си, живи очи и чакаха да стане нещо велико.

Не спирах да раздавам задачи: днес едно, утре друго - като млад гуру сред верни поклонници. Вчера обаче не можах да измисля по-тънка лъжа от това, че някаква ценна писалка е хвръкнала от джоба ми, докато ритахме топка - и те се разтичаха…

Знаех, че няма да намерят нищо, исках само да изникнат отнякъде сега, малко преди срещата с Юла и ония тримата, защото не съм забравил: винаги е добре край теб да се навърта някой слабак, за самочувствие.

Юла се бавеше, минутите летяха - вече двайсет от тях потънаха ниско в дърветата заедно с топлото слънце. Денят се проточи пред мен: с хладната утрин, с кварталната аптека и торбата с лекарства за татко, после Кулев на паважа и всичко онова, което стана в прашния му хол. Да… Кулев!

И баща ми в добавка, че и мама с вечните й брошури… Това ли ни чакаше? Мен, Юла и малките плъшоци от трети Б… Всички май никнехме вкупом край вечната Крива река - както ония загадъчни кълнове, над които тичах с Юла на гръб - и бе въпрос само на време да прораснем в див, банален треволяк, от който стадото на някакъв Фантом щеше да поскубва…

Не - и за миг не се виждах така: в прашен хол след години, с опърпан албум в ръцете, или под стар чадър на терасата, без Юла и с пълна торба илачи до мивката…

В главата ми напират все такива мисли: гаден навик да умувам нафукано и празно, докато чакам нещо. Затова Пильо и ония ме смятат левак, щото спя и умувам, докато посягат към Юла - с тия буци, обеци и синкави картинки по ръцете. Кулев поне бе опитал навремето - беше се бил, били го бяха и все пак накрая бе стигнал до слава…

- Ангеле! - чух най-после зад себе си.

Юла и никой друг! И това нейно пълно и истинско “Ангеле”, без всякакви там преструвки: “Анчо, Ачо и Геле”! Зърнах лицето й над храстите, а зад нея пильовците: малка, измамно смирена глутница, готова в миг да налети. Тримата неочаквано минаха напред, сгъстиха редици, а Юла размята ръце зад тях: бягай, спасявай се, не ми се прави на герой!

Да се фръцна, да им покажа гръб?… Това ли очакваше? Бях носил днес Кулев на него - и баща ми по стълбите у нас, да не казвам за Юла - над ония треви…

Само бавно извърнах глава, подметките ми изхрущяха в сухия пясък и едва видимо крачнах назад - както ми беше показал Кулев.

И тогава налетяха. Вкупом, всичките ония малки плъшоци от трети Б! Часовете свършили, звънецът бил, ама кой да ти чуе… Влетяха вихрено: весел, креслив орляк врабчета - както каза по-късно Юла, докато бродехме в свечерения град а над нас дебнеше светлата пустота на небето, огряно от младия залез.

Всичко в оня парк се обърка, но помня, че докрай следих с поглед глутницата: постояха, погледаха и бавно се изнизаха нанякъде. Плъшоците запърхаха край мен и Юла, обкръжиха ни и едва ли вдяваха какво става.

Извадиха цели три нови писалки, уж ги намерили. Взех и трите, не от алчност, разбира се - но как да обидя някой в орляка? О р л я к и в р а б ч е т а, това само Юла може да измисли! Запомних го, щеше да ми потрябва.

Криех вкъщи сноп чиста хартия, имах куп свежи идеи, а писалките на плъшоците тропаха в джоба ми, като кокалаци! Докато ги изпиша, щях да се упражнявам. Нали ви казах, с Юлка открих разни неща за себе си! И нищо, че още съм слаб разказвач - като Кулев.

Още утре щях да опитам с тази случка от днес.

Вече знаех и как ще я почна: “Наглед тежеше колкото Юла”…