Недялко Чалъков

Близо осем години работих като журналист в Северозападния край на България. Завърнах се със семейството си в гр. Лом, откъдето е съпругата ми. В Михайловградския вестник „Септемврийско слово” бях редактор, а по-късно и зав. отдел „Култура”. Пътувах до окръжния град и обратно. Изминавах по сто километра на ден.

Ако някой изчислеше километрите, сигурно бях обиколил няколко пъти екватора. Бях минал Христовата възраст. И все пак не усещах умора. По-трудно ми беше през зимата. Пътищата - заледени, неотоплени, стари автобуси, мръзнене по спирките…

Работата в редакцията ми даваше възможност да контактувам с много известни български поети, писатели, с млади творци от този край. Представях техни творби, отзиви за книги, интервюта на литературните страници на вестника. Моите срещи с тях, отразяване на културните събития в окръжния град, ме зареждаха с творческа енергия.

Така се запознах и с големия български писател Йордан Радичков. На сцената на Драматичния театър се поставяше неговата пиеса „Лазарица”. Неповторимият актьор Григор Вачков изпълняваше невероятно главния герой - Лазар. На спектакъла присъстваха авторът и карикатуристът Борис Димовски. В онези години те бяха големи приятели, неразделната „Троица”.

За Радичков актьорът Григор Вачков казва: „Той е творец, който върви с 50-60 години пред нас. А ние всички, и специално аз, потичвам след него и от време на време му подавам манерката с вода, за да се освежи и да продължи напред своето летене. Аз съм актьор, изпълнител на всичките му драматургични произведения. И най-вече на любимите ми Радичкови герои. И не се срамувам да кажа, че съм негов сателит, негов спътник. За всичко това е виновен Йордан Радичков - неговото сладкодумие, народност, човечност и доброта.”

Литературният критик Светлозар Игов отбелязва: „И все пак ако сложим ръка на сърцето, всички ще се съгласим, че Йордан Радичков е писателят, който осъществи най-смелия синтез на нашата родна повествувателна традиция, създаде като белетрист и драматург - най-своеобразната индивидуална поетика в съвременното българско изкуство. Пък и защо да крия - лично аз смятам Радичков не само за едно от най-ярките имена на нашата съвременна литература, но и за един от най-големите творци на словото в световен мащаб.”

Посетих сладкодумния разказвач на 50-ия му рожден ден у дома, на ул. „Оборище” № 10, в гр. София. Тогава Радичков не позволи официално честване. Не обичаше да се вдига шум. Чрез книгите си бе спечелил обичта на многобройната читателска публика. И нямаше нужда от подобен род възхвали.

Бяхме уговорихме срещата - известно е, че той имаше слабост към своите земляци, но въпреки че се познавахме, аз изпитвах известно притеснение.

Съпругата му ме посрещна и ме въвъде в хола, където ме чакаше Радичков. Честитих му, седнахме и той ме заразпитва за родния край, как са земляците - говореше бързо, но мисълта му беше точна. Между другото ми разказа интересна случка от своя живот, която ме развесели:

„Строяхме една къща на село. Стопанинът беше човек скъперник. Майсторите му подхвърляха, че трябва да почерпи, да полеем основите. Но той все мълчеше и се правеше на разсеян. Разхождаше се напред-назад и все ни заобикаляше. Сложихме покрива. Остана само коминът. Решихме да се пошегуваме. Иззидахме го накриво и докато слезем от покрива, коминът падна. Стопанинът повдигна очи нагоре и като видя какво е станало, с разтреперан глас извика:

- Какво направихте? Ами сега…

- Казахме ти да почерпиш. Гледай да не падне и къщата!

Разтревожен хукна и донесе ракия. Всички се смяхме. Поляхме новия дом, благословихме го и след това оправихме комина.”

Радичков така увлекателно разказва, че можеш да го слушаш с часове. От дума на дума стигнахме и до въпроса как е станал писател.

„Всъщност аз започнах своя писателски път като журналист. Заболях в армията. Боледувах дълго време. Близо година изкарах на село. Бях изписан от санаториум и започнах, набирайки кураж, да пращам някои дописки до в. „Народна младеж”. Получих първите окуражителни писма, но публикации нямах. После малки дописки започнаха да се появяват във вестника. И така близо година поддържах връзка с редакцията. Един ден при мен дойде представител на редакцията и ми предложи да стана областен кореспондент на вестника във Враца. Бяха купонните години - 1950 или 1951. Една година работих.

В една късна вечер по телефона се обадиха да си стегна багажеца и да започна работа в редакцията в София. Така направих десетина години в журналистиката. Минал съм през всички етапи на кореспондентската и репортерската дейност. През тези години обиколих цялата страна. Всъщност аз не познавах България. Отидох по собствено желание в Родопския минен басейн, тогава се разработваха залежите в Родопите. И дълго шетах из страната. И така през 1960 година започнах да публикувам проза. Излезе и първата ми книжка. Много мъчна, много малка и доста несръчна, но и досега й се радвам.”

Записал съм и това:

„Казват, че при мъжете психическата зрялост настъпва при 40-годишна възраст. Петдесет години - това е, така да се каже, едно плато, леко наклонено в обратна посока, което трябва постепенно да се отдръпне. Имам син и дъщеря, които са във възрастта, когато започнах работа. Синът ми работи, а дъщерата - през следващите години ще завърши висшето си образование. Вероятно ще дойдат внуци или внучки. Когато дойде третото поколение, някак си е естествено, по-старото да направи крачка назад и крачка встрани, за да разчисти терена за младите. Те са набрали инерцията. Аз мисля, че колкото по-рано се оттегляме, освобождавайки терен, толкова по-добре ще бъде. Някои неща трябва да осъзнаем навреме. Имаме натрупан житейски път. Младите нямат. Те не са достигнали нашата зрялост. Но могат много. Голяма енергия имат. Аз винаги съм наваксвал, ето например сега изучавам естетиката на Аристотел, а е трябвало когато съм бил 20-годишен…”

Времето течеше, а разговорът сякаш нямаше край. На изпроводяк, току до вратата, Радичков внезапно заговори за родната Калиманица. И в този миг почувствах като своя неговата болка за случилото се, за затриването на едно цяло село, за хората, прогонени заради строежа на язовир „Огоста”, за нелеката им съдба. И запомних завинаги думите му: „Селце, изпаднало от каруцата на Бога”.