СРАЖЕНИЕТО
(Видение)
Денят 10 ноември 1444 година беше ясен и необикновено топъл за късната есен. Във въздуха като че ли трептеше напрежението на двете войски - едната разочарована и настигната неочаквано от неприятеля, другата уверена в победата чрез численото си превъзходство и мюсюлманския си фанатизъм.
Слънцето осветяваше с изобилни лъчи полето на кавалерийския бой и в усмивката му имаше ирония и насмешка над човешката суета.
В срещата между двете конници има винаги нещо бързо, изненадващо и непредвидено.
Артилерийският бой е тежък, развива се бавно, пехотинският е все пак подготвен. В конния - съдбата идва с превратна неочакваност, пресича късо всяка по-раншна подготовка.
Спомнете си фаталния ров при Ватерло, който погълна като язва конницата на Наполеон! Смущението на Мюра при Бородино, страшната неизвестност при Кочмар!
На 10 ноември конницата на знаменития Ян Хунияди стоеше в гъсти ескадронни колони, каквито и днес още се употребяват при изходно положение и очакваше удара на Караджа паша.
А вместо това ней се падна да нанесе такъв удар на анадолските спахии на лявото турско крило при сегашната местност „Планово”, че не само това турско ляво крило е завинаги разбито и водачът му Караджа паша съсечен и мъртъв, но и центърът, гдето се белееше шатрата на Мурад II и гдето на втората по-ниска могила от „Мешели Тепелер” се развяваше зеленото знаме на падишаха, се бе силно смутил.
Този център се състоеше от леката конница на еничарите, със сърмени зелени дрехи, бели високи кауци с гъсти и дълги увиснали червени пискюли и полуиздути железни щитове, с нарези от полумесец и дъги и здрави ръкодръжки.
Дългите високи копия стояха като гора над кауците и едно леко потрепване и скланяне назад и напред сочеше, че там човешки сърца са сепнати и човешки гърди тревожно са притаили дъх.
И ето, срещу тях се спуща младият полско-унгарски крал. Той е едва деветнадесетгодишен. Неговата възраст не знае нищо друго освен въодушевлението и няма никакво друго упование за смелостта му, освен очите, които виждат само славата.
Около него са тежките полски конници. Те много напомнят ония полкове тежка кавалерия, каквито до навечерието на великата война от 1914 година съществуваха под името кирасири. А кирасирите са прямите потомци на рицарската конница.
В ръцете си кирасирите на Владислав държат удобни буклири. Един от краковските ескадрони е въоръжен с триъгълни щитове, а всички навеждат стремително и страшно напред островърхи медни пики. Двадесет телохранители около краля са с блестящи лансиета и мечове, наречени галски ханджари, студени като самата смърт.
Юношата крал е облечен със стегнат брониран ранфорт (рицарски дрехи-ризница), с две крила.
На плешките му е наметната тъмно-червена венгерка, а в ръката си държи ослепително бляскав есток (вид дълъг меч).
Той се взира в гората от копия във вражеския лагер и гледа с учудване зеленото знаме.
След него се дига тежкият прах на полската и унгарска конница.
Ударът е страшен. Първата пехотна линия на еничарите е буквално смазана, втората линия от конни еничари - разкъсана. Охраната на султана се колебае, огъва се. Но има и нещо уверено в нея - тя добре знае как е защитена.
Конят на краля е бесен. Ескадроните му смазват все повече и повече наляво и дясно разколебаните редици на брусенските султански войски.
Владислав е заслепен от порив.
Неговият успех е изумителен, той е само смелост, без дълбокото проникновение на военачалника. Той се бие за вяра.
Копията се навеждат и мушкат, ножовете секат, ударите на панцирите отзвучават зловещо над бойното поле.
Ян Хунияди, големият пълководец, е далеч.
Тогава съдбата показва своя каприз.
Един изкуствен трап се разкрива пред копитата на коня на краля и великолепният юноша-конник пада вътре. Правоверен мюсюлманин се спуща там и му отрязва главата.
Съдбата ли е коварна, или броните се разсипаха, конете ли измряха изведнъж, или копията се счупиха? Рицарите ли се разбягаха, та след това, след ясния ден, настъпи тежка, петвековна нощ?
Мъртвото бойно поле и сега сключва в мълчаливите пазви на доловете и по-големите темета на могилите тайната на една от най-съдбоносните битки на света, оная, която потопи душата на цял един народ в страшна предсмъртна мъка.
Тихо е бойното поле! Там сега рала порят чернозема и златни класове тъкмо сега се люлеят като разказват някаква нечута повест.
Бял мрамор издига своето обло тяло и поглъща червения отблясък на залязващия пурпур.
А долу в подножието му са заровени неразгаданите скрижали на съдбата на народите.
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 78, 2 август 1935 г.
