с писателката Павлина Павлова разговаря Георги Н. Николов

- Павлина, как би коментирала понятието „български автор” днес? Не всички могат да бъдат под общ знаменател, но какви са в сивотата на делника? Апатични регистратори на събития, мърморковци за служба и заплата, или духовни водачи? В коя категория се самоопределяш ти и защо?

- Българският автор днес не подлежи на обобщение и формулировки. Самият факт, че съществуват, официално регистрирани, четири писателски съюза, Асоциация на софийските писатели, творци, гравитиращи около фондациите „Америка за България” и „Отворено общество”, както и много пишещи извън изброените, не позволява категоричен отговор.

Разбира се, може да се предположи, че по-голяма част от всички тях се вписват в графите „апатични регистратори на събития” и „мърморковци за служба и заплата”. Най-малка е частта на онези писатели, които имат за цел да се превърнат в духовни водачи на хората към нещо по-добро.

И не в това е проблемът - те винаги, и не само в България, са били малцинство. Големият проблем според мен е друг: че опростачването на нацията, което вече се е превърнало едва ли не в държавна политика, за изминалите 26 години придоби шокиращи измерения.

Че сред самия народ 40 % са неграмотни, а от останалите 60 % голяма част са социално слаби и нямат пари за книги. Остава един обидно малък процент от умни, четящи и мислещи българи.

Ако днес се появяха революционерите, вдигнали народа в съдбовното Априлско въстание, никой няма да ги последва. Защото онзи мечтателен пламък за чиста и свята република е заменен с нихилизъм, апатия и примиреност.

Излиза, че преди 140 г. нашите прадеди са били по-духовно извисени, по-големи патриоти, родолюбци и будители от нас. Констатация, която много ме натъжава…

А къде се поставям аз ли? Разбира се, при будителите. Епичните ми стихове за свободата и за България се възприемат много възторжено от почитателите ми. Коментари като: „Поетична, емоционална сетивност от висок клас” (Нора Василева); „Понякога в поетичните послания, с малко думи се казват повече истини, отколкото в дългите и сложни речи на политиците и властимащите” (Божидар Канев); „Кой казва, че нямаме съвременна поезия??? Четем и Вас във Ванковото кафене!” (Иван Паунов); „Павлина, стиховете ти пречистват душата, захранват сърцето с енергия и разума с надежда. Пиши, словата ти са потребни и очаквани!” (Красимир Василовски), ми дават увереност, че се движа в правилната посока.

Взех тези коментари от Фейсбук страницата си, те са всекидневие. Нито един от тези хора не познавам в живота.

- Създала си над 60 книги с поезия и проза, изявяваш се и в публицистиката. Към каква крайна цел са насочени усилията ти? Може би търсиш алтернативна истина за същността на човека като градящ рушител на дела, съдби и надежди?

- Самият широк спектър на издадените мои книги сам по себе си говори за творческата ми същност. И вероятно тук е и тайната за голямата ми продуктивност - от поезия и проза за деца, към социални, приключенски, исторически и криминални романи, къси разкази, та до политическия криминален роман.

Като се замисля, във всички тях, дори в криминалните ми романи, съм вкарала доброта, алтруизъм, вяра и надежда в по-светло бъдеще. Освен това съм пацифистка и не пропускам да заклеймявам войнолюбците и подпалвачите на войни.

Искам онзи, който прочете дори една моя книга, да се почувства обогатен от докосването до чужди съдби и да се замисли над въпросите, вълнуващи такива като мен… Самоопределили се за будители…

- Как съжителстват в личното ти „аз” интимната лирика и епичните стихове за свободата, в случая - сбирката „Вечна жажда”? Допълват ли амплоато ти на творец, надграждат ли го, или те карат да се раздвояваш в жарките тематични предпочитания?

- Не виждам противоречие. Човек, който е влюбен, който обича семейството си и своите близки, е готов да жертва живота си за тях в името на свободата и по-доброто им бъдеще. Тоест, корените на епичната поезия са в интимната лирика.

Така пътят ми от „1001 нюанси на любовта” до „Вечна жажда” - епични стихове за свободата, се скъсява неимоверно. Но аз с лекота преминавам от тях към стихове за деца и приказки, към социални и морални теми. Това не само че не ме раздвоява, а напротив, зарежда ме с нова енергия.

- Какво ти дава историята, например в „Комитата от Дряновския манастир” - роман за безсмъртните денонощия по пътя към свободата? Защо я възраждаш? Днес понякога сме сити, пазят ни от въображаеми врагове и носим модни европейски шалвари…

- Който не помни своята история, плаща скъпо и за настоящето, и за бъдещето. За съжаление се появиха някакви европейски идеолози, които ни втълпяват, че патриотизмът е нещо вредно.

Че историята не е онази, разказвана ни и преразказвана безброй пъти от нашите прадядовци, а някаква тяхна версия. Дискусии на теми имало ли е турско робство или е нямало, имало ли е Баташко клане или е нямало, са позор за управниците, допускащи подобни абсурдни интерпретации в публичното пространство.

Историята на моя прапрадядо Йордан Парцалев, която залегна в основната сюжетна линия на „Комитата от Дряновския манастир”, знам от 4-5 годишна. Защото при всяко сядане край празничната трапеза тя се преповтаряше, а накрая се пееха възрожденски песни. Пееха се патетично, с преклонение пред храбреците, дръзнали да поемат по огнения път към освобождението ни и за пореден път да се опитат да скъсат робските окови.

Но в романа излизам от личната история и давам обща картина на случилото се в България за периода от 1850 до 1938 г. Защото Априлското въстание е епопея за саможертвата на нашия народ.

Замислете се над следния факт: защо само ние, българите, сме въвели четвърта степен за жестокост - много, по-много, най-много, тъй, както турчин не го е клал. Това със сигурност не е заради тяхното „присъствие”, а вследствие на зверско робство.

Били сме и 200 години под византийско робство, но в народната памет няма запазени спомени за подобни жестокости и извращения. Докато по българските земи текат реки от кръв, Великите сили официално заявяват, че ще пазят неутралитет и наблюдават безучастно развоя на Руско-турската война.

Вместо да подкрепят усилията на руската армия, та да прогонят османците и да се върне свободата на всички балкански държави.

Но обществеността, най-будните умове и най-достойните хора в Европа, са потресени от зверствата. Заради големия отзвук на Запад от масовите кланета, извращения и геноцид над мирното българско население и най-вече - „за неумели действия на Шипченския проход”, палачът Сюлейман паша е бил съден от турски военен съд, осъден на разжалване и смърт, но е помилван от султана и изпратен на заточение в крепост в Багдад, където умира.

Истинското му име е Соломон Леви Явиш, ислямизиран евреин, масон 33-та степен от ложата Велик Ориент, бивш професор по литература от Парижката Сорбона. Според признанията му на процеса, той е заповядал „да бъдат заличени от лицето на земята всички български селища на юг от Стара планина” и „нито един българин да не остане жив”.

В началото на януари 1878-ма г. Сюлейман паша е издал заповед София да бъде изгорена, но масонът също от 33-та степен Габриел Алмоснино, равин на града, му нарежда да не го прави и така спасява София от съдбата на Стара Загора.

Проблемът с истината за нашето минало, за нашата история, всъщност е много по-голям и се разпростира назад във времето. Ние, българите, трябва да се гордеем, защото от нашата цивилизация е тръгнала цивилизацията на цяла Европа, в посока към света. За съжаление, през всички векове сме били мразени от тези, които е трябвало да ни бъдат благодарни, а никое добро не остава ненаказано.

Затова съседите ни, по-късно и Великите сили, при всеки удобен случай или са присвоявали нашата история, или са правели всичко възможно, за да я омаловажат и заличат. Освен това, местоположението ни е било вечен кръстопът на завоеватели.

На кръстоносни походи и плячкосвания през двете робства - седем века тотално триене на всичко, свързано с нашата идентичност и гордо минало. Избиване или отвличане на цвета на нацията, на нашия неповторим генофонд, захранвал и европейските кралски дворци, и османските хареми.

И ето днес, в началото на ХХІ-ви век, отново сме в подобна ситуация, в модерно робство. Децата ни, оставени без перспектива за развитие и нормален живот в родината, са подмамвани и заминават вече 26 г. в чужбина. Според сценаристите на плана Ран-Ът, на България е отредено трагично бъдеще.

Ние трябва да изчезнем като народ, да се превърнем в малцинство и България да остане само географско понятия върху картите. За съжаление, всички правителства на тъй наречения Преход стриктно се придържат към този убийствен за държавата ни план. След като на бойните полета неизменно сме печелили славни битки, намериха ни цаката, казано по народному.

- Не се ли страхуваш от нечия саморазправа, щом отправяш към властимащите болни истини? Особено с романа за източването на Корпоративна и търговска банка „Сапфиреният феникс”. В който обаче политическият нюанс и криминалното са поднесени в новаторски обобщена междужанрова перспектива…

- Нормално е човек да се страхува. Важното е да надмогнеш страха, когато някои хора, облечени във власт и недосегаеми от законите, прекрачват нагло всички граници, даже Конституцията. Има моменти, когато дори главният прокурор, който пръв трябва да бие тревога, сам се превръща в пионка в чужди ръце…

Тогава будителят няма право да мисли за своя страх. Ако бях от онези 40 % неграмотни или част от примирените, получаващи филтрирана информация от средствата за масово осведомяване, щях да стоя безучастна.

Но аз съм завършила УНСС, занимавах се с успешен бизнес и затова още след първото изявление на гуверньора за поставянето на КТБ под „специален надзор” споделих с приятели, че банката няма повече да бъде отворена. И не защото мажоритарният й собственик я е окрал.

А защото мафията е решила да забогатее с милиардите, вложени в печеливши предприятия, във военната ни индустрия и прочее. Е, онова, което предрекох и описах в романа си, се случи.

В момента доразграбването на банката продължава, докато не остане нищо за обикновените вложители. Когато фактите и цифрите говорят, и боговете мълчат.

- А „чисто” криминалният жанр - романът „Лунното куче” и др., с какво те привлича? С неотмиращия първобитен атавизъм в душите ни или с особеностите на народопсихологията, която не винаги познаваме и тълкуваме правилно? Човек за човека вълк ли е, или приятел, изгубен по свое желание в дебрите на злото?

- Криминалният жанр ми предоставя възможности да отпусна въображението си и - в търсене на убиеца или убийците, да извайвам и носителите на светлина. На надежда, че това няма да се повтори.

След 1989-та у нас всеки по-голям престъпник се радва на особено внимание от страна на медиите. Снимките му красят първите страници на вестниците. С кадри от живота му ни занимават централните новинарски емисии. Това е, меко казано, извратено. Знам, че в престижните западни вестници има отделена страница за криминалната хроника някъде към края на броя - който се интересува, нека я чете.

Но да ми навират мутрите на убийци така, сякаш са национални герои, не мога да приема. Затова от години спрях да чета вестници, а преди 1989 г. семейството ни се абонираше за над 30 вестници и списания.

По моему, в основата на повечето престъпления стои алчността. После се нареждат ревността, алкохолизмът и наркотиците, затаяваната с години дребнава отмъстителност и други.

Хората са различни, но мизерията и духовният срив превърнаха много хора в подвластни на злото, затова и престъпленията станаха всекидневие.

- Има ли теми, до които не би се докоснала и които те изпълват с неприязън? И в този контекст: кои теми българският писател старателно избягва и се прави, че не съществуват?

- Няма такива теми, до които не бих се докоснала. Напротив, колкото една тема е по-трудна за пресътворяване, толкова е по-привлекателна за мен. Щом разобличих възела мафия-държава, надникнах в иманярската мафия, посветих роман за насилието над дете в семейството, разказах за кошмарното обезлюдяване на селата ни, изкарах на показ срамни моменти от биографиите на Стефан Стамболов и Димитър Петков, разкрих другото лице на цар Фердинанд…

Отговорете си: за какви заслуги той е окичил гърдите си с най-висшия османски орден „Nishan-i-Ali-Imtiaz” и през 1910, и през 1915 г.? С какво е заслужил пред Австро-Унгарската държава, та тя го отрупва с най-големите си ордени за военни заслуги - и през 1911 г., и през 1915 г., и през 1917 г.?

С какво е заслужил да стане Кавалер на ордена „Pour le Merite” на Прусия - Германия през 1916 г.? Или поводът да е „Велик офицер на ордена „Почетен легион” на Франция?

Няма да изброявам останалите му ордени от Великите сили, присъдени му за вярна служба. На кого? Само ще посоча, че е носител на 120 чуждестранни ордени и награди.

Да беше цар или император на суперсила, нямаше да се чудя толкова. Но Фердинанд застава начело на малка България, към която всички държави, връчили му отличията, са проявявали голямо пренебрежение, да не кажа по-силни думи.

- Редица от книгите ти се намират в най-престижните библиотеки по света. Но коя книга, твой личен изповедник, би завещала на народа за вечни времена, или поне докато още я има страната ни?

- Хм, труден въпрос. Може би романът „Изгубени под звездите”. Той е художествено-документално пресъздаване на целия така наречен Преход. Всъщност, започва през 1985-та и завършва през 2011 г.

Огромен период, с много динамика в процесите, с края на един социален строй и хвърлянето ни по най-брутален начин в друг.

Кой знае защо го наричаме Преход. Той си е най-обикновен капитализъм. Извини ме, грешка на езика, съвсем не е „обикновен”. Защото, ако беше, България не би се намирала в това окаяно състояние, в което е днес.

Просто Световната банка и Международният валутен фонд ни използваха като бели мишки, за да видят докъде може да стигне търпението и унижението на отделния индивид.

Всеки българин трябва да прочете прелюбопитното интервю на Джоузеф Стиглиц, носител на Нобеловата награда за икономика, за кръвопийците от МВФ и Световната банка, дадено за сп. „Обзървър” и Би Би Си, за да му се отворят очите за истината. Да не пропусна да отбележа, че собственик на 51 % от акциите на Световната банка е щатското финансово министерство.

Бивш главен икономист на банката, Стиглиц сочи четири стъпки за съсипване на една средно развита, или по-бедна държава. Първата стъпка е приватизацията, която според него, е по-точно да се нарича „рушветизация”. След рушветизацията втората стъпка е либерализация на капиталовия пазар. При нея резервът на страната може да бъде източен за броени дни и дори часове.

А когато това се случи, МВФ изисква от тези държави да повишат лихвите до 30-50 дори до 80 %, за да изкушат спекулантите да им върнат собствените им източени фондове. Но по-високите лихви изяждат стойността на собствеността, сриват индустриалното производство и опразват държавните трезори.

Тогава се преминава към стъпка три: пазарно ценообразуване, причудлив термин за повишаване цените на хранителните продукти, водата и енергоносителите. Така се стига до стъпка три и половина, която Стиглиц нарича „МВФ бунт”.

И накрая - четвърта стъпка, която МВФ и Световната банка наричат стратегия за намаляване на бедността. „Днес европейците и американците събарят бариерите пред своите стоки на пазарите на Азия, Латинска Америка и Африка, но същевременно барикадират пазарите си срещу селскостопанската продукция на страните от Третия свят”, казва Стиглиц. Накратко: Световната банка и МВФ всъщност не протягат ръка за помощ, а изсмукват богатствата и оглозгват всичко ценно, което може да бъде откраднато, изнесено, а народът - да бъде държан в съвременно робство, на ръба на оцеляването. Ние, българите, в момента сме на четвърта стъпка на оглозгването, нали?

Но, да се върна на въпроса. Интересен е и романът ми „Разврат”, който също е изграден върху тази проблематика, но обхваща по-кратък период: само от 20 години.. Ала каквото и да е моето желание, решава негово величество Читателят.

Неотдавна попаднах на сайта на книжарници „Хеликон” и с удивление видях, че „Изгубени под звездите” има 457 харесвания, а „Разврат” - 258. Така че на този въпрос отговорът май вече се пише от четящите българи.

Ще отбележа, че от по-възрастното поколение малцина ползват компютър, Интернет и прочее, тоест, тази цифра би била много по-голяма, ако и те бяха дали оценката си.

Благодаря ти за този въпрос, Георги, изпълни ме с удовлетворение, че може би ще оставя нещо на онези, които ще търсят път към истината за събитията след 1989-та година.

- Какво още не си написала, а копнееш да го споделиш с белия лист? Ще ни поднесеш ли нови скрижали на морала и взаимното доверие, или ще продължиш да изтриваш от злака на вековете библейските закони за нравственост и хуманизъм?

- Неотдавна завърших книгата с лирика „Образът на щастието” и започнах работа върху нов криминален роман. При мен понятие като копнеж отсъства, защото, хрумне ли ми идея, бързо я реализирам. Разбира се, в книгите ми и занапред неотменно ще има примери за висок морал и хуманизъм, за огнена любов, базирана на вярност и доверие.

Семейството е крайъгълен камък при градежа на обществото, но и на него посегнаха, и него разрушиха. Онези големи стари родове от миналото вече са само спомен.

Заради върнати нивички се изправиха един срещу друг син и баща, брат срещу брата. Вълчи времена настанаха, а мизерията и духовната нищета са лоши съветници. По-слабите не издържат, пречупват се…

- Какво би пожелала на съвременния български читател - добронамерено, сурово, но по човешки топло и сърдечно? Имаш ли своя билка на доброто, чрез която да се смирим и да заживеем в хармония със себе си и обществото?…

- На съвременния български читател - да не изпуска от ръце печатната книга. Електронните книги създават по-слаба връзка с автора. Да си поставя високи цели и да не спира, докато не ги реализира. Да приучва деца и внуци на обич към българския език, древни традиции и култура.

България ще пребъде, вярвам в това, въпреки черните облаци, надвиснали над нея!..

2016 г.