ШЕПА ЖАР
„Еничари ходят, мамо,
от село на село,
мъжки рожби вземат,
еничари правят…”
(народна песен)
През есента на 1683 година, когато Мехмед IV Ловец претърпя зашеметяващо поражение под Виена, разгромен от полския крал Ян ІІІ Собески, под един от западните склонове на Родопите, чиито реки се спускаха в долината срещу Къркария, по стар римски път слизаха на коне седмина еничари…
Водеше ги кул-оглу баш чауша Кара Исмаил, наближаващ петдесетте години, с посивяла брада и мустаци.
Той от време на време се обръщаше назад, където зад дружината му, млади момци в бели дрехи, на чиито сиви калпаци върху квадрат от бял плат личеше номерът на ордията, числяща се към Оджака - непобедимия дотогава военен корпус, се олюляваха върху двата черни коня кошове с по две десетинагодишни гологлави момченца, а зад тях, вързани с въжета, преплитаха уморено нозе три около четиринадесетгодишни момичета с разплетени коси и вързани отпред ръце…
Когато стигнаха на кръстопътя над реката, увенчан от каменната дъга на старинен мост, слънцето вече потъваше зад хребета на Къркария, сенките на дърветата се протягаха над калдъръма, Кара Исмаил вдигна длан над веждите си, защото зоркият поглед на малките му сини очи, привлечен от димната пелена, която покриваше долината,
се задържа по-дълго… До ушите му стигаше ехото от ритмични тежки удари, сякаш невидими великани трошаха скали… И като кимна на дружината си да го последват, сви надолу по калдъръма, покрай буйните пенести води на реката…
И когато излязоха от извития покрай реката, под двата стръмни бряга, стар път, пред очите им се разкри сякаш картина от ада - обгърнати от дим полуголи почернели мъже работеха около висока 7-8 метра пещ, принасяха от две разтегнати биволски каруци с ведра руда, други с лопати ги пълнеха, трети поемаха от скеле рудата, за да я изсипят на пластове между дърва и въглища, пренасяни от другата страна…
А по-нататък голямо колело с шест палци, движено от водна струя, която падаше от десетина метра, издигаше и спускаше с оглушителен удар железен чук, тежък триста оки, върху желязно кюлче, закрепено върху огромна черна наковалня, забита в дебел дъбов пън… Надолу в задушаващата мараня димяха още видни, тътнеха самокови…
Кара Исмаил даде знак на последния еничар да остане в края на гората, под надвисналата скала, с робините и момчетата, защото добре помнеше заповедта на падишаха за „девширме”- кръвния данък, която задължаваше хората като тях „да се движат по-бързо”, при това „нощем, настрани от големите пътища, като нощуват вън от селищата”…
Той поведе другите, навлязоха в селище от не повече от стотина еднокатни и двукатни къщи, наредени по тесни каменливи улички… Погледът му спря наляво, върху кръста на малък параклис, близо до реката.
И си спомни старият еничар как посред лято, в сянката на шеметната Айя София в Стамбул, седнал в кафенето Узун Али, където играеха табла със сегбанбашията Джевдет, заговориха за недостига на млади еничари за Оджака след поражението при Виена и той - баш чаушът Кара Исмаил, се хвана с него на облог, че до есента ще доведе дузина млади българчета…
Кьой - векилинът на селото (или кметът), достолепният Йордан чорбаджи, ги покани да се качват на кръглия кьошк на втория кат, като не сваляше очи от високия гост -калпакът му с остър връх, копринената му лилава антерия, червените му шалвари, мешиненият селяхлък, от който стърчаха дръжките на два пищова…
И като всички насядаха, насипа люта ракия от тумбестата бъклица в писани филджани, после донесе голяма чиния с туршия… Като чу причината, поради която са го удостоили с високата чест да му гостуват, сбърчи вежди, събрани като черни облаци, и заговори:
- За мене законите на султан Сюлейман Великолепни са свещени, не можем да откажем да плащаме кръвен данък като рая, но ние сме хора на Хасан бей Хаванозоглар… А всички знаят, че преди три години той сключи споразумение с нине царстващия падишах Мехмед да не го плащаме - и като вдигна глава, погледна в сините очи на госта си. - Така че нямаме момчета за еничари! - и видя как гняв сви лицето на агата.
Кара Исмаил стана, след него и останалите. Не пожела да остане, но не отказа приготвеното за чеверме агне и три фурника хляб…
И когато, качени на конете, съгледаха в края на селото едно деветгодишно момче да води магаре, натоварено с дърва, очичките на агата светнаха! Нали и него преди много години грабнаха от хармана, метнаха го на препускащ кон?…
После щеше люто да се кае, да си спомня как подир момчето навлязоха в двора на младата вдовица с черна шамия на главата, която бе излязла, като бе чула лая на кучето, с голи лакти и бършеше брашното по тях с бяла кърпа, как той й заяви за високата чест, с която е удостоена, после хващането на момчето, писъка на онази кръшна мома с двете плитки с цвят на царевична коприна, дивия лай на кучето и
това как тя се спусна да го отвърже срещу неканените гости… И тогава как девойката бе метната за миг пред него на коня му, защото на пазара в Стамбул за нея щеше да вземе пари, колкото за крава с теле…
И можеше ли да знае старият еничар, че конят му ще навехне крака си, после, настигнати от еничаря с робите, ще останат при оная чешма при калдъръма по източния склон на селото, под вековната череша?
И тогава, че оставеният млад еничар да пази робите при огъня, на който бе изпечено агнето, щеше да иде да нагледа конете, онова момче щеше да допълзи, доколкото му стигаше синджирът… И щеше да нагрее катинара, притегнал железните халки, да успее да го отвори, както бе виждал да прави съседът-ковач…
Щеше да вземе черешова кора от недогорелия пън до огъня, да грабне с шепи гореща жар и да я занесе върху нея неусетно до сестра си и другите, за да прегори въжетата…
И ако не беше неговото черно куче, което ги бе настигнало и се бе нахвърлило върху отмалелия еничар, нямаше ли по изгрев да се събудят и да видят, че робите ги няма?
Кара Исмаил се бе събудил от предсмъртния рев на еничаря, скочиха и другите, като видяха побягналите по осветения от горещия кръг на луната калдъръм, извадиха пищови и ги погнаха… За да останат проснати две момичета, по-нататък едно от момчетата…
После набързо изкопаха гроб за мъртвия, с прегризано гърло еничар, качиха се на конете и в дрезгавината продължиха по каменния път в мълчание…
И до днес тази чешма наричат „Робско”, а в потайна доба тук се чуват писъци, конско цвилене и кучешки лай…
