Константин Гълъбов

Във философията на историята се прави разлика между историзъм, като научно отношение към миналото и историзъм, като ненаучно отношение към него.

Естествено, към първия вид историзъм можем да отнесем само историческата наука и то доколкото тя се явява като израз на една воля за напълно обективно познаване и напълно обективна преценка на миналото, към втория вид историзъм, обаче, могат да бъдат отнесени редица явления из обществения и културния живот на човека, едно от които е и историческата художествена литература.

Този вид литература доби у нас широк разраст след Световната война, по-точно, през последните десетина години, като съпътстващ явление към национализма.

Изникна дори цяло книгоиздателство за историческа художествена литература „Древна България”, издание на което е и романът „Последният хан” от Денчо Марчевски.

Този роман е, наистина, исторически, защото в него е възпроизведен не някой незначителен момент от миналото, който не е имал никакви отражения в бъдещето, а един момент от съдбовно значение за историческото развитие на българския народ - утвърждаването на току-що възприетото християнство срещу опита на княз Владимир да възстанови езичеството.

Денчо Марчевски се е вживял в настроенията на тази далечна епоха, дал е плът и кръв на сенките й, споил е редица видения в една цялостна историческа картина и, което е толкоз важно с оглед на по-особените изисквания към историческата художествена литература, написал е романа си с чувство за съдбовното значение на историческия момент, който ни изобразява.

„Последният хан” е роман, който ни дава завършека на една епоха в лицето на княз Владимир, и началото на една нова епоха - в лицето на великия княз Борис и княз Симеон.

По тази причина това е роман на племето ни в неговия възход към едно по-висше съществувание, а не само роман на отделни исторически личности, макар на пръв поглед изображението на индивидуалното да стои в преден план на романа и да прави впечатление, като че ли то определя предпочитанията на автора.

По много причини романът на Денчо Марчески се чете с увлечение и една от тях е склонността на автора към любовната романтика, свързана главно със Звездомира. За увлекателността на романа допринася и хубавият език, който не иска да запленява с подбор на ефектни думи, а с простота и непосредственост.

в. „Литературен глас”, г. 8, бр. 296, 31.12.1935 г.