Иван Д. Христов

Родопският духовник, народен труженик и книжовник поп Ной Ангелов е роден на 14 септември 1854 г. в село Орехово. Той отдава по-голяма част от живота си за народно просвещение и духовно строителство на Родопската област.

Ной Ангелов Кисьов учи в съседното село Малево, тъй като баща му има голяма надежда тамошният учител сродник да изучи и подготви сина му за поп. Есента на 1876 г. Ной Ангелов става учител в село Орехово до Руско-турската война.

След Освобождението той продължава учителството в родното си село, където заедно с църквата започва и строителството на първата училищна сграда.

Едновременно с учителстването си той посещава и учителски курсове в Пловдив, Станимака и манастира „Св. Петка”. Един училищен инспектор през 1882 г. констатира: „В село Рахово на четири отделения учител е Ной Ангелов, родом от същото село, человек със слабо учение, но като усърден в работата си показва добър успех…”

Освещаването на църквата в Орехово става през 1882 г. от епископ Гервасий. Две години по-късно по настояване на ореховци същият епископ ръкополага Ной Ангелов за свещеник в Орехово. Оттогава започва и активната му народополезна и книжовна дейност.

По негова инициатива се открива в селото читалище „Родопско бъдеще”, създава се благотворително дружество „Съзнание”, на което е председател, открива се класно училище.

През 1886 г. поп Ной създава в селото Общоселски комитет за обществена дейност, който проявява стремеж към създаване на нови поминъци за населението.

В програмата на комитета се предвижда водоснабдяване на селото и откриване на дърводелско училище. Започва и направата на коларския път от Хвойна до Орехово. Прави се прошение до Министерството на горите за разрешаване на сеч със средствата, от които ще се осъществят начинанията на комитета.

Поп Ной в своите непубликувани „Животописни бележки” разказва: „След няколко дена министър Начович изпрати началника на горите Байкушев, когото посред зима, при сняг до коляно, разведохме из персенските гори. След направения оглед не мина много време и дойде разрешение за сеч. Идеята беше голяма - предвиждахме да превърнем всички лещаци и пустеещи места в овощни градини.”

Къщата на поп Ной Ангелов но онова време е като обществена. Запазил от онова старо родопско гостоприемство с всичкия му „табият сайбийски”, той особено много се радва, когато голямата стая гъмжи от челяд и гости.

Тогава поп Ной обича да разказва и поучава, а и да весели гостите си с хубави родопски песни. Още повече той се радва, когато на празник се извие хорото на мегдана.

Гайда писва и хорото - тази истинска родопска радост - се вие и кърши, а на поп Ной му става мило на душата от звуците на гайдата и от онези чисто родопски напеви на момите:

„Тъмна е мъгла паднала,
Яница пътен сбъркала…”

През 1890 г. става преместване на околийския център от Чепеларе в Хвойна. Там се свиква събрание на училищните настоятелства и кметовете от цялата Рупчоска околия, ръководено от училищния инспектор Т. Киров, за да изберат седалището на околийското училище.

В редактираното от поп Ной списание „Християнска заря”, кн. 11 и 12, 1897 г., той си спомня: „Ореховският кмет дядо Димитър Иванов прие на раменете си хубавата и просветителна идея да открием в селото си такова училище, без да се меси в издръжката му околията.”

Поп Ной прави колективна просба от жителите на Орехово и съседните села: Малево, Хвойна, Павелско до Народното събрание, което да признае училището за държавно.

За да осъществи това начинание, той се среща лично с министър-председателя Стефан Стамболов. За срещата му със Стамболов важна роля изиграва архимандрит Методи Кусев, с когото поп Ной се запознава в София през същата година.

Ной Ангелов открива на Кусев защо е дошъл при него. На въпроса на архимандрита има ли българомохамедани в селото той му отговаря, че не само има, но и са два пъти повече от християните.

Методи Кусев му казва да не се спира пред нищо, а да работи „за съзнанието на тези наши братя”, и го съветва: „Непременно да отидеш при министъра Стамболов и само да му кажеш може ли нещо да се направи за националното самосъзнание на българомохамеданите, веднага ще те разбере. Ако стопим в едно умовете на всички наши държавници, не могат да стигнат ума на Стамболов и неговото безгранично родолюбие. Има само един недостатък, загдето иска да постави граница между България и Русия.”

В своите „Животописни бележки” поп Ной разказва: „Същият ден отидох при Стамболов. В кабинета му сварих Берлинския консул. Когато същият излезе, Стамболов отвори вратата и ме покани да влезна. Подаде ми стол и рече: „Седни.” Седнах, а той остана прав. Като разбра, че съм от Рупчоско, възпламени се като Методий Кусевич по въпроса за нашите братя българомохамедани. Развълнува се още повече, когато му описах всичко - кръвните родствени връзки между християни и мохамедани и за интимните им взаимни отношения и взаимопомощ.

Стамболов се възхити и започна да говори: „Петвековното робство е направило българския народ като едно тесто. От това тесто се образували читаци, помаци, гръкомани и какви ли не още народни маси без национално съзнание…” И продължи, като втренчи проницателния си поглед върху лицето ми: „Аз в твое лице виждам високо издигнат дух, призван от бога за народно служене. Не ограничавай своя патрахил само между четирите страни на светия храм. Търси изгубените наши братя не само в селото, но и в другите села. Аз съм на ваше разположение…”

Каза ми още да подам заявление, за да се поеме училището от държавата, като в училището да бъда аз учител по закон божий и история. За тази цел, каза, ще говори с министъра на просвещението Георги Живков.

„Малко сметкаджия е - продължи Стамболов - министърът на финансите, но аз ще му кажа кое стои по-горе, училищата в Русчук ли, за които е дал осемдесет хиляди лева, или едно здраво балканско население, което има нужда от национална просвета.

Българомохамеданското население трябва да се просвещава на своето място и при своите, във всяко отношение българи, защото ако учат в Пловдив и другаде, ще почнат да се третират като турци, да им се говори на турски, и каква файда тогава, че не са се потурчили и са запазили езика си непокътнат?”

Аз се върнах. След това направи се колективно просба до Народното събрание, което прие класното училище за държавно.”

Така ново изгряващото просветно слънце над Рупчос, огрява със своите лъчи не само околията, но и далече извън нея. През периода 1890 - 1896 г. Държавното трикласно училище в Орехово са завършили 105 ученици, между които 17 ученици от Орехово, 82 от Пловдивски окръг, по 1 ученик от Татарпазарджишки и Софийски окръг и 4 ученици от Македония. Сред завършилите училището са софийският митрополит Стефан, чепеларският училищен инспектор Запрянов, финансовият началник Радю Стоянов и други. По-голяма част от учениците след това стават учители в родните си села.

В публикувания спомен на А. Ив. Найденов - учител от Чепеларе, в списание „Родопа”, бр.10, 1924 г., четем:

„Името на поп Нойко тогава се носеше из цялата околност с едно обаяние, каквото малко хора добиват. Аз изпитах и почувствах осезателно неговите бащини грижи през 1892 г., когато постъпих в трети клас на училището в селото му наред с десетки мои другари от околните села, за които той беше всичко.”

Сред учителите в Ореховското класно училище е и Стою Шишков - виден родопски книжовник. Той повежда решителна борба за преместване на училището в Чепеларе.

За това свидетелства и статията му „Помашки сълзи”, публикувана в списание „Български преглед”, кн. 4, 1896 г., в която той недоумява „защо този светилник на науката е тикнат в този забутан край, когато нуждите от просвета в Родопите налагат да бъде по-близо до тогавашната граница, по-близо до Рожен.”

Интересна е полемиката къде да бъде училището - в Орехово или Чепеларе, разгоряла се в родопския печат още през 1895 г., водена във в. „Родопски новини” /първия родопски вестник под редакцията на Васил Дечев/, в. „Искра”, в. „Стара планина” и други.

През същата година в печатница „Нова заря” - Пловдив, е издадена и брошурата „Защо Рупчоското държавно петкласно училище не трябва да бъде в Чепеларе, а там, дето е било и сега трикласното, т. е. с. Орехово.”

Поп Ной, на когото още след падането на Стамболов на два пъти се устройва засада „като стамболовист”, сега отново попада под „жесток прицел, понякога с кални стилни средства, не достойни за възсъздаване”, по думите на писателя Георги Пашев.

Борбата между чепеларци и ореховци няма помирение. Хората от Павелско, Хвойна и Орехово са наречени „нойковци”, „Стамболови патриоти”, „отчета”, „синове на мрачната сила, които имат котилото си в Орехово, дето няма и леща за ядене…”

С преместването на Държавното трикласно училище в Чепеларе през есента на 1896 г. става и преместването на околийския център от Хвойна в Чепеларе.

В списание „Християнска заря”, кн. 7 и 8, 1887 г., поп Ной публикува интересно сведение, в което се казва, че „правителството е подготвило проект за построяване на една железопътна линия от село Катуница до с. Чепеларе. Ако това стане, то за рупчоското население е от такава важност, каквото е съществуването му в бъдеще.”

За съжаление тези железопътни блянове на поп Ной до ден днешен остават неосъществени, макар че подир хляба няма друг жизнен въпрос, който да е вълнувал така силно хората от този Родопски край.

Железницата така и не става, но тласъкът на средно-родопския шосеен път се получава през юли 1904 г., когато по пътя за Чепеларе минават на мулета министрите Д. Петков и д-р Н. Генадиев. Те посетили и Орехово - „Стамболовата крепост” - като гости на поп Ной.

След преместването на прогимназията в Чепеларе за поп Ной „изворът на просветата пресъхва.” От 1 юли 1900 г. , той е назначен за енорийски свещеник на Втора епархия при църквата „Св. Богородица” - гр. Пазарджик, едновременно с това е и гарнизонен свещеник на 22-ри пехотен полк.

Заедно с Тодор Мумджиев - директор на гимназията, създават взаимно-просветно дружество „Любите друг друга”, което държи сказки и извършва благотворителна дейност.

В Пазарджик поп Ной престоява до 1907 г., когато пловдивският владика му предлага да се заеме с мисията против гърцизма из селата Куклен, Воден и град Станимака.

На 1 януари 1908 г. поп Ной приема поканата на църковното настоятелство на храма „Св. Троица” - град Станимака, на когото свещеникът е починал. Тук той започва службата на български и постепенно цялата църква започва да се пълни с хора от енорията и съседните села.

По време на Балканската война, началото на 1913 г., поп Ной Ангелов е назначен за член на мисията по покръстване на помаците.

В спомените си учителят А. Ив. Найденов разказва: „Съдбата отново ни събра с тоя безподобен по своята добросъвестност божи служител. Жестокостта, която военното време беше вдъхнало у мене и моите другари, се топеше като пролетен сняг пред неговото пастирско слово…”

Със заповед на Светия синод на 11 юли 1913 г. духовната мисия се разформира. Тогава поп Ной заминава за Орехово, където намира отново „единено място за успокоение от ужасните тревоги” в гората си Катърги. По-късно в статията си „Паметни бележки от Родопите до Солун”, публикувана в списание „Родопски преглед”, кн. 4, 1933 г., поп Ной подробно се връща на тези събития.

На 1 ноември 1924 г. - празника на народните будители, по инициатива на Рупчоското околийско учителско дружество, в село Орехово се организира празнуването на юбилей на поп Ной Ангелов по случай половинвековната му обществена дейност.

По този повод в сп. „Родопа”, бр. 9, 1924 г., четем: „Отец Ной е наш многоуважаван учител и в областта на общественичеството , и в областта на писателството…”

Поп Ной Ангелов умира на 17 юли 1942 г. на 88-годишна възраст в родното си село Орехово.

Стотици хора от целия Рупчос и страната се стичат на погребението му, за да отдадат последната си почит към нородополезната му дейност и да кажат: „Малко взе, но много даде!”