Борис Денев

Мнозина мислят, че писането на пейзажи в природата създава само удоволствие на художника и не подозират, че покрай радостта от работата, има доста тревога и мъка. Набелязвам нещо именно за тревогата и мъката, която срещам при писането на пейзажи.

С особена радост и нетърпение тръгвам да пиша сюжет, намерен предварително, защото в такъв случай мога да отида на мястото по-рано от нужния час, да обмисля спокойно задачата си, да си приготвя спокойно боите и платното. Тогава липсва нервното бързане, което произлиза от страха, че скоро слънцето ще замине, че цветовете и настроението на пейзажа ще се изменят.

Но случва се, че когато с най-голяма радост отивам на избраното място, изведнъж оставам неприятно изненадан; сюжетът ми се вижда неинтересен, съвсем друг, като че вътре в мене е станала някаква промяна или пък някои външни явления са променили съвсем настроението на пейзажа.

В такъв случай изпитвам едно доста неприятно чувство на безсилие, на безпомощност. Тогава зарязвам сюжета и се започва едно скитане, катерене, слизане с товара от бои, платна и статив и ако попадналите сюжети не задоволяват напълно, дохожда едно мъчително колебание, дали да започна работа с риск да зяносам платното, боите и времето, или да продължа диренето.

Всеки пейзаж представя нова задача за разрешение. Към мъката за търсене разрешението на тази задача се прибавят, в повечето случаи, и други външни, така да ги нарека, трудности: представете си студа, който вкочанява ръцете, краката и втвърдява боите; представете си случайно завалелия сняг или дъжд, които покриват палитрата и платното! - представете си голямата горещина и силното слънце, които правят да се разтекат боите по палитрата, мухите да се залепват по боята или отвратително да жилят ръцете и краката; прибавете при това и вятъра, който се стреми всеки миг да обърне платното или да го засипе с прах, който люлее постоянно палитрата или внезапно я залепва о дрехите; прибавете промяната на времето, когато се появяват ту слънце, ту облаци…

И въпреки това трябва да се бърза, защото слънцето си отива, цветовете, осветлението и настроението постоянно се менят, а картината трябва да се свърши, защото същото настроение в природата едва ли ще се повтори.

Ако пък ми се случи да работя на улицата (пази Боже на пазар!), тогава се появява нова напаст: веднага бивам блокиран от тълпа любопитни, които запитват, коментират, запушват гледката; натрупват се и цял орляк деца, които се спречкват, боричкат, стъпват в боите или обръщат платното, - изобщо неща, които действуват много добре на нервите.

Както и да е, работата се завършва и тогава мислите, че настъпва едно радостно самодоволство? Да, но само понякога, когато си мисля, че работата е удачна. а това, признавам си, не е всякога: във всяка една работа има нещо несполучено и това несполучено се обръща на едно червейче, което гризе вътре!

И ако несполуката е голяма, картината ми става мъчител, трябва да не я гледам или да я унищожа. (Ако в ателието на някой художник видите обърнати картини, знайте, че тези картини са мъчители на художника, обърнал ги е, за да не го мъчат.)

Но и при работа, считана за напълно сполучлива, остава пак тревога: как ще изглежда картината на закрито, в стаята? Често съм бивал неприятно изненадан, че картината в стаята не изглежда тъй, както е изглеждала на открито, защото боите в стаята не изглеждат такива, каквито изглеждат под открито небе.

Затова, когато се завръщам след работа на открито вкъщи, не бързам да открия картината, за да мога някак да отдалеча неприятната изненада.

Досега съм направил хиляди пейзажи и всеки пейзаж е бил и радост, и мъка.

——————————

в. „Съвременник”, г. 1, бр. 21, 11.02.1931 г.