Недялко Чалъков

От книгата „Моите незабравими срещи”

Павел Матев е един от любимите ми поети. Стихотворенията му са в хармония с моето светоусещане, защото превръщат човешките болки в изповеди на душата. Преди срещата, повод за тези редове, нямах лични контакти с него, а имах голямо желание да го видя поне веднъж в живота си. Най-сетне - в прекрасна, слънчева и топла есен, това се сбъдна. Поетът ме очакваше в своя дом на малката княжевска улица „Омая”. Посоката към нея ми даде дъщеря му Уляна.
Стигнах рекичката и продължих пешком нагоре, под обагрените в златист цвят листа на дърветата. Каква природа! Каква неповторима красота!
Вълнувах се като дете.
В определения час бях на улица „Омая” пред дома на поета.
Посрещна ме самият Павел Матев с думите: „Ти си бил много точен”. Живееше на първия етаж. Покани ме в хола. Седнахме един срещу друг. Запалихме по цигара и заговорихме на общи теми - за живота. В тях моят събеседник търсеше искреността и доброжелателността ми в желанието да го включа в моята книга, посветена на изтъкнати български творци от съвременната ни литература, с които се познавах лично.
Казахме си много неща. Поетът разтвори папката с новите си стихотворения. Първото стихотворение, което чух, беше „Тъжба”, посветена на Лиза, съпругата му. Слушах топлия му, лиричен глас, притаената болка докосваше душата и си мислех: „Такава ли трябва да бъде съдбата на големите поети на България?”. Творбата бе написана по действителен повод: прогонването на поетовото семейство от апартамента на бул. „Патриарх Евтимий”, кражбата на ценната картина - личен подарък от Златю Бояджиев, която поетът се гласял да продаде за да издържа внука си…
Такъв разговор не може да има край, ала се бях приготвил. Привечер щяха да дойдат от екипа, снимащ филм за Саша Попов - диригент на царския оркестър у нас и на Софийската филхармония, напуснал България и живял в Лос Анжелис, но пожелал да бъде погребан в родината. Павел Матев му помагал като председател на Комитета за българите в чужбина. Тогава обиколил света и се срещнал с много сънародници.
- Те - каза той, - не са ме огорчили с нищо. Аз декламирах своите стихотворения, артистите Иван Налбантов и Сава Хашъмов изнасяха рецитали от стихове, посветени на Отечеството. Хората плачеха… Мнозина от тях идваха в родината по време на честванията, посветени на 1300-годишнината от създаването на българската държава, а и по други поводи. Чувството им към родината беше неповторимо - трагично и огромно…
Разговорът продължи - върнахме се към поезията и съдбата на съвременните поети. Стана въпрос и за Христо Фотев и Матев си спомни:
- Като секретар на Съюза през 1958 година отговарях за младите литературни творци. Отидох в Бургас. Христо Фотев живееше в покрайнините на града. Намерих го у дома му и излязохме да се разходим. Седнахме в един парк. Там ми прочете новите си стихотворения, сред които беше и поемата му „Изпълкомът заседава”, която след това публикувахме във вестник „Литературен фронт”. Жалко, че животът му свърши така окаяно…
Замълча и след малко ми прочете посветеното на Фотев стихотворение „Реквием”. Излязохме да пушим на терасата, цялата в цветя, за които се грижи дъщеря му Уля. На нея е посветил стихотворението „Балконът”:

От високата нежност на твоя балкон
иде полъх на пролет и лято…

Оттук се открива неповторима гледка - отсреща е Витоша с телевизионната кула, Копитото, Черни връх, на запад - Люлин планина…
Над Княжево се спускаше здрач, когато пристигнаха кинодокументалистите. Сбогувах се с поета и прекрачих в есента. Тя ме очакваше отвън - топла, спокойна и прекрасна като току-що написано стихотворение.