СТИЛЪТ НА ТОЛСТОЙ

Иван Унджиев

Всичко е необикновено в художествения гений на Толстоя. Стиловите елементи на неговото изключително творчество се отличават с пълна индивидуалност. Личният опит на Толстой определя развитието на неговия художествен гений.

Откъм съдържание го делят на два периода. Единия признават, другия в повечето случаи, отричат. Обаче, и в двата периода Толстой е единен, цялостен и верен на себе си, защото във всички фази на развитието си всъщност явства ненаситният стремеж към пълно лично и общочовешко самосъзнание, от което произтича и неговото художествено самоопределение.

Толстой всякога твори, у него същност е стремлението му да проникне в своята душа, да изучи и изобрази собствената си личност. По тая причина най-голям дял заемат тия характери, които е почерпил от богатата съкровищница на своята собствена натура. Това са редица изумително обективни автопортрети, снети в различни фази от живота на гениалния писател.

Интригата у Толстоя е винаги извънредно сложна. В нея се преплитат колосален брой лица, с най-различни психики, еднакво дълбоко и всестранно индивидуализирани.

Неизбежните елементи на експерименталното изкуство по израза на Куликовски у Толстоя липсват. Неговото вдъхновение е нечовешки равно, неотклонно и уверено. Припомнете си, която искате подробност от неизчерпаемите видение на автора. Толстой всякога е еднакво сериозен и неизменно внимателен.

На Толстоя не подхожда и фантазията, човешкото мечтание. Той няма нужда от тях, защото може по емпиричен път да изведе цялата си поетическа действителност. Наистина той към края на живота си пише много приказки, легенди, но всъщност това са приятни нравоучения.

За да изобрази човека, Толстой изобразява неговия мир. Той създава интимната мелодия на душата, която никога читателя не може да забрави. Това е сияние, което излъчва всеки един от неговите герои.

„Тежка размисъл ме е завладяла”, се изповяда самият Толстой. „Може би не трябваше да говоря за това, може би това, което аз казах, да принадлежи към една от злите истини.”


в. „Литературен глас”, 23. 09. 1928 г.