Петър Завоев

Слънцето, величествено и светло, се надигна над рошавите върхове и поздрави китната природа, като размаха над нея златна грива.

Тук, до разрушения мост, по зелената морава, през тая топла нощ бяха разтворили чашките си хиляди божури и грееха в кървавите си одежди.

Локви кръв над цъфналата поляна…

Слънчев лъч бързо падна над цветята и се замисли.

- Какво е туй? - запита. - Нима до там трябва да сте червени и хубави?

Цветята вдигнаха чашки и един маков стрък, като се разтърси от възторг, отвърна:

- Ние сме червени, защото се напихме с кръвта на българските синове, които паднаха тук, защитавайки родината си. В нашите чашки е скрита кръвта на българските юнаци и по стеблата ни се носят техните сълзи. Ние се въплътихме в тяхната кръв и в страданията им и израснахме за момите, които ще ни берат и ще кичат с нас гърдите си.

Ние сме много и сме кървави, защото се напихме със светата кръв на множество паднали тук безименни герои.

И за това се гордеем в сиянието си…