Георги Янев

Слънцето бавно се издигаше над хоризонта. Слабият вятър неусетно отлиташе над мъртвия чернозем, прескачаше над него и жадно отнасяше със себе си дълбоката земна влага. Марин се спря, пое дълбоко с гърдите си влажния въздух, задържа го там като някакво съкровище и силно въздъхна.

Какво друго можеше да направи, като гледаше как земята диша пред него. Очите му жадно поемаха сивата мараня, носеща се навред. Безсилен от тази природна гледка на гъвкавата и далечна черта на хоризонта и малката борова горичка, кацнала край железопътната линия, нещо в него забушува.

Краката му се подкосиха и той приседна на хълма върху крехкия килим на току-що изникналата трева. Проблясъците на слънцето по нея го изпълваха с радостни тръпки, като гледаше как се ражда един пролетен ден.

На лицето му изгря усмивка, отразяваща земната радост и за това може би той се изправи и обгърна с поглед накацалите по край реката къщички на селото. Родно село. Колко мило и желано бе в миговете по време на войната, а сега то бе пред него.

Разхвърляните улички, вървящите по тях мъже и жени, приличащи на кукли. Ето - подадат се на пътната врата и изчезнат, забързани от ежедневието. Погледът му прехвърли реката, която като змия се виеше и разделяше селото на две.

Мисълта му отново се върна назад, там до Наргит и Нагетат, някъде далеч в унгарската пуста. Да! Тези дни ще останат за дълго в живота му. Времето прекарано там, боевете, загиналите другари. За това бе и тежката му въздишка, но… какво да се прави. Животът продължава!

- Е? Какво чакаш? - рече си той и стана, изтупа се по навик и тръгна към селото. Отвсякъде му махаха за поздрав. Това го радваше и го накара да забърза към родната си къща. Знаеше, че там го чакат - милата женица и децата. Прегръдки, целувки и накрая ще попитат, а сега накъде? Как накъде! На полето, разбира се. И в главата му нахлуха спомени за годините, как пуснаха първите бразди на кооперативния блок.

- Така беше. Но то бе много отдавна. Спомням си, след като се върнах от фронта, как ме направиха бригадир в ТКЗС-то. И веднага тръгнаха приказки из селото. Кой Маринчо - на Паню момчето, бригадир …хм, и на какво, на зеленчуковата бригада. Та те имат ли акъл! Тва да не е край Марица. Да не е Кайджик или Караатли, та да сяват зеленчуци.

- Хората нямаха вяра. Но с труд и упоритост им доказахме, че сме постъпили както трябва. Тогава си обещах - ще накарам хората да ми повярват. А повярват ли на мен, ще повярват и на самите себе си - рече бай Марин и замлъкна, погали побелелите си коси и тежко продължи. - Знаех я нашата земя, познавах я много добре, живеех с нея, дишах от нея и тя не ме излъга. От година на година невярващите се намалиха, особено когато минаваха покрай зеленчуковата градина. Виждаха с очите си, че нашата земя може да ражда домати и пипер. Това засили вярата им и даже някои от тях пожелаха да работят при нас. Вярно, беше много трудно не само на мен, а на всички. Да работиш без агроном и то при съвсем непозната технология и накрая да победиш. През 62-ра година получихме големи добиви и бяхме наградени с екскурзия до Съветския съюз. Радостно ми беше, че отивам там, обаче като разбрах те какви добиви получават, ми стана тежко. Но човек се е родил, за да се учи и най-важното - да си вярва. Щото без нея - вярата, сме за никъде. И още, иска се много труд, труд и упоритост. Та така е! Абе, уж нямаше много да говорим, а то какво излезе, разприказвахме се нали - усмихна ми се бай Марин и махна с ръка. - Е, хайде, със здраве, и да оставим спомените сами да говорят за себе си.