Борислав Владиков

Има една планина, която отдалеч прилича на надгробна могила. Тя е толкова бедна, че и за мъртвите не се намира лека пръст. Друга една често я свързвам с Олимп, защото над нея облаците спорят по-гръмогласно от боговете на древна Гърция спорят и се замерват съд страшни, но най-често бездъждовни светкавици. Релефът на третата няма архитектурни себеподобия. Тя е оригинално творение на Природата. Тя е и песенна, и легендарна. Страховито гръмовна. Тя пее със хиляди потоци и десетки бистроструйни реки. Най-талантливите, божествено надарените поети иска ми се да имат нещо от характера на третата планина. Бездарните са крамолни като гладни и бездомни цигани.
Какъв поет е Боян Ангелов?
„Далнина” започва със стихотворението „Дали”. То е категоричен и многозначителен знак за поета и неговото поетично творчество. Той живее гневно в една несправедлива злочестина. Въпреки трагичното си състояние иска да помогне, но не може, защото осъзнава, че е „прашинка мимолетна”. Тази осъзната безпомощност го прави още по-трагичен - състояние, което характеризира най-тревожните поети. Да ти внушат и сам да осъзнаваш, че „животът е измама смъртоносна” не е нито леко, нито приятно. С такава осъзнатост - за него животът е бездна, студена и мрачна килия, „където не шепне небесен ручей”.
Поетът-философ още в заглавието на това уводно, а защо не и програмно стихотворение се пита дали? Дали ще превъзмогне педята разстояние, която го отделя от смъртта и дали ще спре „принудите злокобни”. Лирическият герой носи огромна тежест. Внушава колко трудно, но жизнено важно е философията да не пречи на поета, нито поетът - на философията. Добре е, когато те взаимно се опрашват и оплождат. Поезия без философия за човека, природата и живота не е поезия, но изказът винаги трябва да бъде метафоричен, художествен изказ на нашите чувства.
Възможно е понякога читателят, пък бил той и художествено образован, да не разгадае докрай поетическия текст, но да усеща, че има пред себе си един емоционален мислител и творец за възприятието на чието творчество е необходима художествена култура. Харесвам поети, които ме карат да мисля, но предпочитам стихове от рода на тези:
Мъгла като жена немилостива
нахлува през открехнатата порта.
Височайша несправедливост е поет като Боян Ангелов, едновременно и председател на СБП, да не е толкова популярен, колкото много други - далеч, далеч под неговите художествени висоти труженици на словото.
„Къщата на Метерлинк” е едно от големите стихотворения на автора. И понеже осъзнавам своите скромни литературно-критически и литературно-есеистични възможности, ще си позволя да илюстрирам предпочитания с отделни строфи и цели стихотворения.

КЪЩАТА НА МЕТЕРЛИНК

Вече отделен съм от стиха си.
Той е сам - не ми принадлежи,
но защо отчаяно ме търси,
в тъмното преди да продължи?
Тъмно е. Суграшица изгриза
хълбока на мраморния хлад.
Майката на вълците излиза,
за да обуздае своя глад.
Другото, което ме напуска
метаморфоризира в синева.
Облаците моделират устни -
устни като къща за слова.
Майката на вълците е вече
близо, до което бил съм аз.
И е мрачно, без да бъде вечер
и в тревите
ляга
вълчи мраз…

Не ме карайте да тълкувам буквално подобен род поезия. Не искам да развалям нито своето, нито вашето възприятие. Искам правото да чета и препрочитам такива стихотворения, в които „облаците моделират устни.”
Още неосвободил се, още подвластен на току-що цитираното стихотворение, усещам как магнетично ме привлича изкушението към Поетът. Не, това не е стихотворение. Това е поетична драма. Години поетът гради поетични замъци. В същото време „жена му го предаваше - не искаше / да остарява с този фантазьор / и страстта й в чужди страсти се разплискваше / из мръсни стаи, / с мрачни коридори.” Но в този несправедлив свят една жена „ридаеща от отчаяние, / потъваше в поемите му с трепета/на своето заглъхващо ридание.”
Някъде и аз - поетът - се затруднявам да разгадая някои от строфите - строфи и стихове - разсъдъчни, хладни. И бързам да дам пристрастията си на стихове, които разкриват душевните страдания и високите морални норми и принципи на този, който признава:

„събужда ме утехата, че няма
да кажа сквернословия за друг.
Заспивам ли със същата утеха
или натрупах още грехове,
които изкупувам със страдание?!”

В нашия застрашен от самоунищожение свят търговците търгуват и блудстват в храма. Безсъвестни поети и писатели (за политици въобще не искам да говоря) сквернословят над път и под път. Те нямат самосъдно чувство за грях и не изпитват нито болка, нито страдание. А поетът без страдание не би могъл да бъде истински поет. Тихият, дълбоко вътрешният Боян Ангелов не крие своите човешки слабости. Той носи огромна горест в душата си, но тя не му пречи да строи мост, надвесен към небето.
Ние неведнъж сме се срещали с еднолинейни поети, които дрънкат само на една струна - най-често псевдолюбовна. Те нямат Отечество! Те нямат Род и Родина. Когато чета “Далнина” все по-трудно е за мен да разгадая душевните терзания на поета и да размотая кълбото на неговите радости и огорчения. Боян не е и не може да бъде еднолинеен и догматично праволинеен човек и поет. През зрелите отстояния от своя 60 годишен път той винаги е бил претоварен със страдания и размисли за себе си, за България и за света. В нашия безмерно ожесточен век не иска да бъде ожесточаван допълнително и да разжаря разноликата „тъга, набраздена с омрази.” Обичам поети, които осъзнават, които чувстват с всичките си сетива, че днешният свят е „отмалял от злост, а няма мост, който да отведе неразумното човечество към спасителния бряг на обичта, на любовта”. И той - наивният, но и дързък строител на новия свят, обрича себе си и своето слово на тази безумно благородна цел. Срещу му застават хора „с усмивки лачени”, с рамене, натежали от „скръбни еполети”. Животът край него е по-ленив от блато. Навсякъде царува „безспирен пир за безгръбначните”. Времето е изгубило или забравило своето минало. Неосъществени любови, зинало бъдеще - какво стилистично богатство от думи, фрази и стихове! Какъв нов езиков градеж! Не, ние нямаме много такива поети. Често пъти те остават непознати. Книги като „Далнина” са за читатели, които имат голямо сърце и просторен ум. Симбиозата образно и философско мислене изисква широки познания и натрупани наблюдения, способност да асоциираш, да владееш алхимията на словото.
Поетът Боян Ангелов не се отнася високомерно към своите учители. Той живее и мисли в обществото на такива световни и национални величини като Гьоте, Андре Шение, Конфуций, Кант, Димчо Дебелянов, Яворов, Никола Вапцаров.
Не мога да не цитирам финалните стихове на „Ненагледност”, посветено на моряка от Банско.

И гарнизонното стрелбище се смалява,
достигайки размера на куршум.
Каква нищожност
и каква гротеска,
щом зная, че Вапцаров е Вселена
от неговата вяра озвездена.

Представям си как подсмърчат и как злословят литературните лилипути и умопомрачените от партийна ограниченост и омраза „велики” български мислители и нищожни като талант същества. Ами стихотворението за „светозарния подпоручик” Димчо Дебелянов. Такива стихотворения трябва да станат христоматийни, защото те казват много повече за поетите отколкото някои съвременни литературно-критически статии, които средношколците така и не искат да четат.

Припада нощ… Като разкъсан стон
кавал глада на горестта засища,
а римите от някакъв шансон
потъват в спомени и коренища.
И гарванът разперил е криле,
възхожда своето богатство жалко.
Непобедено, бойното поле
заспива,
но с един поет
по-малко.

Простете ми, но се чувствам изкушен да кажа, че ученикът Боян Ангелов с това свое стихотворение застава достойно до своя млад учител - Димчо Дебелянов.
Стихотворенията, посветени или написани специално за нашите най-добри поети, са портрети, сътворени от мъдрото и талантливо перо на Боян Ангелов, който има културата и таланта да каже нещо ново за любимия поет.
Не се повтарят банално известни страници и случки от живота на Яворов. Сътворява се нещо ново.

Макар и раздвоен,
стихът отнася
все още
непрежалената нива
в планинската безмерност
многогласа,
в хайдушките копнения
се влива
и сабята му като гилотина
преодолява
тъмната измама,
щом няма свобода
наполовина,
както любов на половина няма.

Такива стихове обогатяват с неповторимост галерията от образи на български поети и писатели. Това изкуство не е по силите на всеки. Нужни са много обич и много талант.
И в този случай, и в много други моите предпочитания са били към ония стихотворения, които „с думи прости”, естествено, тихо, без заклинания и театрални жестове поетите пишат за любовта. Стихотворението „Пафос” е едно от тях. „Любовта обича да й бъде сладко,/ да й бъде тъмно; любовта обича да ни гледа голи,/ любовта обича, да обича тайно,/ затова разпуска нощните завеси.” И ето великолепният финал: Устните на любовта търсят, намират и спират: „върху двата хълма/ над които мракът/ никога не пада.” Подобни стихове определям като брегове на любовта, между тях се плиска най-красивото море на човешкия род. Вълните на такова море люлеят „един мъж на възраст” и една жена - изящно млада „подобна нарека със страст и дива сладост пълна.” Тази любов - навярно греховна, е осветена от светлината на морската пяна и от съвършено голата богиня на Любовта - Афродита.
За пощадения от хищност и похот читател да открие любовно- интимните стихотворения е не просто удоволствие, а висока естетическа наслада. Когато отношенията мъж - жена са опиянение, когато са велика лудост и полет към звездното бездъние на Всемира - това няма нищо общо с примитивните страсти. Сега ще си позволя да изпълня стихотворението

ПЛАЩ

Да бъде полунощ, да бъде топла
коприната на голата ти кожа.
До твоята
ненужна вече рокля
товара си от грижи
да положа.
Да бъде тъмно и в дрезгавината
усмивката ти само да ми свети.
И да си близо,
ала с непозната
загадъчност
да се стаиш в ръцете ми.
Да те целувам жадно,
във високо
сияние от страсти да потънем.
Да се стопява
моята жестокост
в килиите
на хаоса бездънен.
Косите ти,
косите ти,
косите,
които да погаля дълго чаках,
да падат
като плащ на победител,
изпратил
армиите си в атака…
И през изчезващия мрак да гледам
как планината се развиделява.
Да си заспала,
да не е последен
мигът,
а в изгрева да продължава.

Ние имаме среща с един поет на чистата и свята любов, но и на страданието. Светът за него е „действителна преизподня”, а „обичта е само превъзходна отчаяност…” Подвиг е човек да се измъква от действителната преизподня, защото възвишените чувства, възвишеният порив става

Преддверие към други висини,
където верността не е представа
и няма за усмивките стени..

Способността, волята да разбиваш студените стени на битието и на разочарованието от света около и далеч от себе си е жизнен подвиг в нашия век на страшни престъпления и непредсказуемо опасни преселения не на прелетни птици, а на континенти от нещастни хора. Когато пише, поетът не крещи, не заклеймява.

Той рисува. В това е неговата сила. Заглавието на стихотворението е „Рисунка”, забележете - Рисунка, а не картина.

Стоя на хълма объл и рисувам.
Овце пасат
в зелените ливади,
а кучета,
подобни на планети
край слънчевото стадо обикалят
и край овчаря възрастен,
приличащ
на Бог,
застинал
в шепота на юни.
Пътуват облаци като кервани.
И всеки облак носи
дъжд
проливен.
Дъжд,
който ще измие
всичко, всичко.
Телата ще измие
и душите
и градовете
в пушеци обвити.
И мъртвите,
пътуващи към гроба.
Стоя.
Рисувам
върху
хълма объл.

Мисля, че няма да сгреша, ако кажа: Боян Ангелов в много случаи е шепотен поет. Той е дълбоко вътрешно развълнуван. В неговата поезия реките, осъзнали своя дълг, намират най-вярната посока към човека, към земята и към морето. Подобно на тях той намира своите жадни за красота и любов читатели.
Ние, по-възрастните, не сме свикнали пастирът на българското литературно стадо да бъде тъжен. Навярно това е увреденост от бодряческото социалистическо минало, но той не се притеснява да признава:

Не съм уплашен, ала съм отчаян:
приятелите ми ме отминават,
приятелите ми ме изоставят -
приятелите ми…
Не идва никой - никой не запази
парченца от лазурното начало.

Не знам как и дали Председателят на СБП ще се предпази и дали ще държи поне на една ръка разстояние най-прилепчивите, най-досадните, които си въобразяват, че без тях българската литература ще изгуби своя художествен чар и художествено ухание. Дано горчивият опит на неговите предшественици му помогне в това нелеко дело.
След такова лирическо отклонение отново искам да напомня, че аз обичам искрените признания за слабост и болезнена чувствителност. Истинският поет винаги носи състрадателно сърце. Той е човек на Бога. Негов пратеник и посланик на Земята, защитник и покровител на слабите, бедните и на нещастните. Поетът не може да бъде тиранин и диктатор. Той няма как да блаженства, когато другите край него страдат. Телевизионната кула над Витоша от стихотворението „Междуметия” прилича на спринцовка за наркоман. В полите й са богаташките вили, които мултиплицират злото. Клошар, циганска каруца покрай Парламента, огромни джипове, в които примляскват намръщени типове, с черни ризи и ланци златисто-ярки. Клошарът плува към отсрещния тротоар, дърпа детска количка, пълна с празни кашони, а отгоре облакът - любовникът стар - сиво-синкави капки прохлада рони. Ето още една картина с детайли от нашата столица, картина, достойна да стои в българския Лувър.
Ако авторът на Далнина беше останал само при своите трогателни интимно-любовни стихотворения, щяхме да го възприемаме само в профил. Но със стихотворения като „Междуметия” застава пред нас в анфас, многоизмерен, осветен със светлината на нашите очи и с нашата безкористна душевност. Чувствителен и деликатен като природа този лирик доказва в продължение на не малко години своята морална устойчивост. Не се купува и продава, не променя цвета си, както това правят високопоставени държавни дъждовници. Не познавам неговата биография, но сигурно не му е бил лесен досегашния жизнен път, защото освен, че е поет, той е и човек на познанието.
Когато се говори за „Далнина” и нейния автор, ще бъде несправедливо, едностранчиво, ако отминем стихотворения като „Разходка на Кант”, пропито от философски сокове, с небе, което трябва от пушека да бъде почистено. Под него философът „обхожда чистия разум”, взира се в „солената далнина”, за да ни изведе до чистия разум. Но трябва да признаем, че за възвишените идеи са нужни прологомени, за да усетим и разберем неговата „тъга неустоима”, преминала през дебрите на паметта и на сърцето, през „откровения, измами и неописани покруси”.
Чуйте само какъв въпрос задава поетът: „Забрави ли, тъга, че аз ти помогнах да не си самотна?”. Тя върви „ожесточена/ през фронтовете на съдбата” и още веднъж ще кажа на аудиторията, че за този род поезия са нужни естетически прологомени, за да преминем по-лесно през дебрите на философската поезия и познанието.
Имам още много изкушения по адрес на човека, на поета, философа и председател на едно от най-чувствителните съсловия, каквото е писателското, но ми позволете да завърша с финала на стихотворението „Спонтанно”:

Ако над мен израсне бор,
ковчег от него не правете,
а по-добре китари.

Нека пожелаем на нашия уважаван гост още много години да расте и зеленее като онзи пирински бор, за който пее Маруцуревата мъжка група и със вечнозеления си връх да пише своите стихове върху синевата на небесния свод, а майсторите на китари да почакат търпеливо, защото Поетът Боян Ангелов е още много млад и има още много отговорности пред българската литература и пред народа си.

Благоевград

8.10.2015 г.